На софрата – пак същите партии, пак същите кметове и далавери
Последвайте ни в Google News Showcase
Надпреварата за местните избори навлезе в решаващата си фаза – остава само месец до деня, в който българите ще направим избор. Дали ще го сторим и на какво се надяват политиците – това са въпросите, по които заслужава да помислим.
Колкото и да се съмняваме в казаното от социолозите, засега активността се очертава сравнително ниска. Около половината от избирателите заявяват, че ще гласуват. Дали ще го направят наистина е съмнително. Само за сравнение: месец преди парламентарни избори българите обикновено заявяват активност от порядъка на 65%, докато реално до урните отиват около 50%. Тенденцията да се декларира повече от реалната активност е обичайна преди избори. Но трябва да ни накара да се замислим – как избираме местните си управници, които после най-често ни гневят.
Тези избори са ключово важни и би следвало да ангажират максимално всеки българин. Ако още не сме разбрали – европейските средства вече се печелят, разпределят, влагат и крадат на местно равнище. И на 25 октомври трябва да си спомним за това, както и за собствената си отговорност. Истината е, че който и да си изберем за кмет, той ще усвоява европари – вече договорени и осигурени. Големият проблем е КАК ще го направи. Практиката, която се налага до момента е концентриране на поръчките в няколко мощни фирми в центъра, които преразпределят пари, т.е. работни места и възможности за местния бизнес.
Това е и част от сериозния проблем на редица настоящи кметове. Основно на ГЕРБ. Не случайно управляващите са решени да направят всичко – възможно и невъзможно – не само да запазят, но и да увеличат кметските си места. Това е въпрос както финансов, така и политически. Защото силата на национално равнище ще зависи от това дали някои от партньорите им ще придобият известно и допълнително самочувствие от резултатите на местните избори.
Затова картинката на входа на кампанията за местните избори изглежда така.
ГЕРБ кметовете са максимално фокусирани върху постигането на победа на първи тур. Започнаха вече платените репортажи за това какви благини и красоти ще получат хората в отделни общини – интегриран транспорт, бизнес паркове, инфраструктура. Рекламата се плаща от съответните европроекти, а играе роля на предизборна агитация за „добрия“ кмет. Нищо, че всичко това ще се реализира и без него – при това след години. Важното е сега да се продаде надежда на хората, че само с тези кметове общините ще цъфтят, а хората ще се усмихват, загледани в ширналите си хоризонти. И това е само началото. 30 дни на захаросана радост публично и не толкова захаросан натиск непублично ще са характерни за кампанията на представителите на ГЕРБ. Това е нещо като римейк на онази изложба на постиженията на ГЕРБ през първия му мандат, с която обикаляха по градове и села. Трябва да си припомним – без особен успех.
Картината на титаничното добро – светлина и надежда – се сблъсква с общия фронт на критика и натиск към промяна. В него е както опозицията в лицето на БСП, така и всички части на управляващите официално и неофициално.
Социалистите влизат в тези избори на първо място с битка за съветници. Дали е част от промените в БСП или част от осъзнатото незавидно положение на редица местни структури, но съветническите листи на БСП заслужават сериозен анализ по места. Стремежът към обновление и драстично подмладяване ще получи своя отговор на 25 и той е от решаващо значение за по-нататъшното развитие на тази партия. Що се отнася до кандидатите им за кметове – там картината е твърде разнообразна, за да бъде анализирана тук. Онова, което е добре да се отбележи е възможността да получат максимална полза от участието си в кметската надпревара. Защото кандидатите за кметове на БСП са най-сериозните възможности за участие в предстоящите балотажи. И, съответно, с най-големи възможности да се възползват от множеството анти ГЕРБ и анти статуквото кампании. Крайният резултат ще зависи от две неща – доколко добре са подбрани кандидатите им и, доколко гражданите ще поискат наистина промяната и ще излязат да гласуват на втори тур вместо да предпочетат да не гласуват, защото техния кандидат е отпаднал от надпреварата.
Реформаторите са крайно интересен елемент от предстоящата кампания. Те успяха да изнервят по места до крайност своите партньори от ГЕРБ. Защото именно техният хъс и засилващо се желание да ограничат властта на ГЕРБ чрез битка за местната власт на практика ще доведе до наличие на втори тур. Как от критичността към статуквото ще успеят да се обърнат на 180 градуса и ще подкрепят кандидатите на ГЕРБ, които към днешна дата са сигурни участници в балотажите заради монолитната партийна подкрепа зад гърба си – това ще го гледаме от 25 октомври. Най-вероятно сценката ще прилича на разиграваните скечове от Радан Кънев – пушилки и заплахи, който се превръщат в нелицеприятно мазнене само след ден и няколко секунди смъмряне от екрана от Цветанов. Този вид политически тапигьозлук, обаче, не е характерен за самите кандидати на реформаторите по места. В мнозинството си това са хора със самочувствие и биография, които едва ли ще им позволят подобни чупки в кръста при политическите пируети. Което с две думи означава – от избирателите ще зависи.
Така, от споровете за властта и кой е по-важен в нея – дали реформаторите или герберите – в местните избори ще наблюдаваме или смени на „успешни“ кметове на ГЕРБ или преизбирането им с активност до 30% от избирателите. И в двата случая картинката ще е жалка, защото само ще демонстрира тоталната гражданска дезинтеграция в България. Там и където ще се получат промени – а и тях ще наблюдаваме и то с най-голям интерес – те ще са показателни за истинските емоции и желания на българите. Но, както всичко по нашите земи, ще е спорадично и в рамките на изключението.
Иначе – като на избори. Всички партии на практика ще си преразпределят местата на софрата – някъде ще се понаместят по-удобно, другаде ще се преразпределят. Но като цяло – моделът на политика и управление в България няма да претърпи сериозни сътресения. В някои общини хората ще изберат наистина добри управници и ще успея да поотлепят от дъното и заживеят по-добре и по-спокойно. Другаде – обратно, ще си затъват. Което няма да ги направи по-нещастни, защото ще се успокояват, че има други, затъващи още повече. Ако пък няма достатъчно такива в България, ще се радват на проблемите на съседите си, за да не трябва да осъзнават колко зле сме самите ние.
Та така – от нас зависи. Всичко. Лъжа е, че нищо не зависи. И защото вярваме в тази лъжа и ни е по-удобно да си мързелуваме, затова година след година и избори след избори ще имаме само една перспектива – все по-люто, с нарастваща омраза да попържаме политиците.
