Аулата на Софийския на крака - плаче и аплодира семейство, преминало през ада, за приза "Евлогий и Христо Георгиеви"
Последвайте ни в Google News Showcase
Най-трудно е да пишеш за приятел. За човек, когото си прибрал в сърцето си и който има своето специално място там. Най-трудно е да осмислиш чуждата съдба. Но най-невъзможно е да преживееш чуждата болка.
WINBET – Ултра завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Историята, която ни даде поуки от вчерашната церемония на връчването на "Наградите "Евлогий и Христо Георгиеви", можеше да мине като част от светската хроника. Официални облекла, предварително подготвени речи, номинирани достойни българи, за които всеки е чел или чувал. И сред тези известни имена - едно обикновено семейство от Добрич. Софка и Жельо Желеви. Но именно те бяха избрани - да бъдат оценени и получат наградата за принос към обществото чрез дарителство.
"Достойнство" е сред думите, които все по-рядко употребяваме. Като "чест", "съвест", "прошка", "милосърдие". Но когато цялата аула на Софийския университет е на крака и плаче заедно с тези обикновени хора от Добрич, разбираш, че "достойнство" не е просто дума, написана под бронзовата тежка статуетка с двамата легендарни братя.
Достойнство е да се изправиш, след като си загубил най-скъпото - детето си, в една ужасна, нелепа, черна трагедия с влака София - Кардам в злокобния 28 февруари 2008 г. Достойнство е да преглътнеш сълзите си и намериш сили да продължиш. Въпреки че смисълът на живота ти вече го няма. Достойнство е да се бориш за един справедлив процес. И въпреки резултата от делото да не се примириш, да не сведеш глава. Достойнство е да раздадеш всички пари, дадени като възмездие за загубата. На детска градина, училище, университет, община... Не като жест. А като памет - да се помни името на едно лъчезарно завинаги останало 20-годишно момиче - ВАЛЕРИЯ ЖЕЛЕВА.
И вместо послеслов - думите на Софка Дойнова, майката на Валерия, които намери сили да произнесе:
Уважаеми съмишленици! Малко е неестествено да бъдем в тази компания и пред тази аудитория! За нас е чест!
Ние, скромното семейство от Добрич, загубило 20-годишната си дъщеря в жестокия влаков пожар през 2008 год, водихме 5 годишна сага с Правосъдието , но възмездие за смъртта на дъщеря си така и не получихме.
БДЖ си изми ръцете с 200 000 лв парично обезщетение, което лично аз почувствах като парещи въглени. Не знаех, не можех, а и не исках да похарча тази кървави пари. Решението ни да дарим сумата за местата, където е учила дъщеря ни, беше ясно и категорично. Това са местата, където заедно с нас Валерия стана онова, което беше към момента на трагедията. Ние превърнахме сълзите си в детски и младежки усмивки! В моя дом парите са били са за УЧЕНИЕ, ЛЕЧЕНИЕ И АКО ВСИЧКО Е НАРЕД- ЗА ЕКСКУРЗИИ.
Човешкият живот няма цена! Дарението ни е протест срещу цялата съдебна система, която е на принципа: "Виновни няма. Да влязат жертвите!" Истински съм вярвала, че съм възпитала един достоен гражданин! Жалко, че не видях резултата от възпитанието си, защото аз наистина смятам, че децата са продукт на родителите си.
Дарението ни е и ЗОВ за подобряване на образованието, на което държавата ни е обърнала ТОТАЛНО гръб и от липсата, на което са днешните ни беди! Пари, които не носят радост, следва да отидат там, където ще донесат. Няма напредък, няма възход без образовани и наистина стойностни хора. Време е да се върнат ценностите от времето, когато българинът е давал мило и драго за да изучи децата си и това да има РЕАЛНО измерение.
Не позволявайте на хора, факти и събития, в това число и на скръбта да ви съборят. Правете добро колкото можете и когато можете.Историята ясно показва, че големите българи рано или късно ги оценяват. Днес в тази зала не сме ние! Тук е Валерия! Ние направихме дарението в нейна памет! ТО е нашия личен и добре обмислен акт. Имахме малък спор със съпруга ми дали ще бъдат изцяло похарчени парите за съвременен образователен процес. Слава Богу, всичко беше точно. Дарението обаче е и въпрос на възможности! За голямо съжаление има много състоятелни хора, за които най-ценното са парите, вещите, скъпите коли, луксозните имоти. Не очаквайте от такива българи дарение. Те нямат вътрешната необходимост да го направят.
Учете, деца! Никое човешко усилие не отива напразно! Както казва любимият ми Николай Райнов: „Леността разлага ума, леността е бавна форма на самоубийство”! Моят малък зов е да има повече родители, възпитали децата си в любов към познанието. Така ние ще бъдем частица от примера на големите братя! Днес сме тук и за да се поклоним пред титаните Евлогий и Христо Георгиеви! Респект и поклон! Благодаря за номинацията на СУ, в частност на Химическия факултет. Благодаря лично на проф. Тони Спасов и доц. Боряна Донкова, като и на Ректорския съвет за номинацията. Благодаря на организационния комитет, че ни е забелязал нас, обикновените хора от Добрич! Поклон пред мъртвите и живите, тачещи паметта на двамата братя!
