Последвайте ни в Google News Showcase
На 11 февруари 1991 година единствената по това време българска телевизия съобщава, че поетът Веселин Андреев се е самоубил в дома си. Говорителите изчитат част от предсмъртното писмо на поета, а на следващия ден всички новосъздадени демократични вестници го публикуват. Актът на Веселин Андреев в началото на прехода е първото и последно публично самоубийство по политически причини, което е извършвано някога в България. То е замислено като такова и е един от силните удари по авторитета на току-що преименуваната от БКП на БСП бивша комунистическа партия. Веселин Андреев е един от поетите - символи на комунистическата идея. В продължение на десетилетия стихотворението му „Балада за комуниста” се изучава от българските ученици в часовете по литература. Андреев има и сериозна биография като антифашист преди 1944 година - той е един от най-младите членове на отряда „Чавдар” и заедно с него влиза в София веднага след преврата през 1944 година.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
Роден през 1918 година в Пирдоп, през 1941 година бъдещият поет записва право в Софийския университет. По това време се включва и в Работническия младежки съюз и става член на комунистическата партия. Заради това същата година излиза в нелегалност, а от 1943 година е партизанин в отряда „Чавдар”. Като такъв участва във всички боеве на отряда. След победата на комунизма именно тази част от биографията му ще е като трън в окото на Тодор Живков, който си приписва героичното минало на антифашистката борба. Докато Андреев е в Балкана, брат му, който също е комунистически активист, е в СССР. Точно по това време там вървят чистките на Сталин. Заедно с още хиляди активисти на комунистическата идея братът на Веселин Андреев е изпратен в сталински концлагер, от който никога не се връща. Андреев разбира за това чак след 9 септември.
Когато Тодор Живков завзема властта през 1956 година и отрича сталинизма и култа към личността, Андреев многократно го моли да изиска досието на брат му. Живков обаче винаги отклонява въпроса и в крайна сметка започва да се дразни от настоятелността на бившия си боен другар. С това отношенията между двамата започват да охладняват. Андреев не желае да прави партийна кариера, дори отказва да оглави Съюза на българските писатели през 1962 година. Веднага след идването на комунизма оглавява няколко пропагандни вестника. Малко по-късно става депутат в Народното събрание, но по това време този пост е фиктивен.
Падането на комунизма заварва Веселин Андреев като депутат. Вижда как системата, за която се е борил като млад, се срива пред очите му, а на мястото й лъсват хилядите й престъпления. Истината за концентрационните лагери в Ловеч и Белене, разказите на хиляди репресирани от режима хора и разкритията за финансовите злоупотреби на голяма част от елита на комунистическата партия разколебават идеализма на Андреев. В първите месеци след падането на режима изпада в тежка депресия. Така се стига до самоубийството. На 10 февруари 1991 година се обажда на сина си и го моли на следващия ден да го навести. След това изпива голяма доза от приспивателното „Тардил”. Когато синът му влиза в жилището на следващата сутрин, го намира да лежи безжизнен на пода в кухнята. До мъртвия поет е оставено предсмъртно писмо, което той моли да бъде публикувано във вестниците и прочетено по телевизията.
В писмото Андреев пише: „Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия. Нека народът преценява, нека вижда и добро в нея. Но ако знаех стопанските, политическите, античовешките престъпления, аз бих излязъл от нея преди 10 ноември 1989 година. А аз не ги знаех. Сега това ме убива. С ума си разбирам всичко, зная, че трябва да живея, да работя за народа си, но вече болката е непреодолима. Не отчаянието на ума, а болката на душата, станала и на тялото - физическа, ме убива. Проклет да е Живков! И живковистите! Имам пълното и ясното съзнание какво причинявам на вас, най-близките ми, най-милите ми, и ако въпреки това правя непоправимото - значи то е по-силно от всичко. Разберете ме, моля ви, не мога да живея повече, не мога, нямам сили. Оставям сърцето си на всички честни хора от СДС и БСП и им пожелавам в противоборство и единение да дадат всичките си сили, за да изведат нашия народ в един земно щастлив живот. Народът вече е тръгнал към него”.
Самоубийството на Андреев разтърсва столетната социалистическа партия, но не я убива. За разлика от разкаялия се поет, партийните апаратчици не проявяват чувствителност, а гъвкавост. Земно щастливият живот, който Андреев пожелава на народа си, не се сбъдва – така, както не се сбъдва мечтата му за построяване на истинския комунизъм.
