Последвайте ни в Google News Showcase
Повече от година непрекъснато се появява темата за стабилността на управлението. Може би зададена още с формирането му като основна цел стабилността в държавата постоянно се обсъжда – има ли я, няма ли я. Ако слушаме управляващите – има я. Те с това се занимават постоянно – да ни я осигурят. Всяко тяхно действие е насочено към това – да сме стабилни и спокойни. И, разбира се, естествена е нервността, с която посрещат поредния въпрос за проблеми в управляващата коалиция. Естествено звучат и постоянните въпроси на журналистите какво се случва и дали поредния политически скандал или исторически компромис няма да ни доведат до промени във властта. И всичко това не поради злонамереност, а поради естествения ход на политическия ни процес, чиято митична стабилност постоянно е поставена на съмнение. Защо?
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
Първо, защото така и не стана ясно – освен поради причина да разпределяме власт и влияние – защо се събраха тези партии да управляват. За ГЕРБ е ясно – те победиха на парламентарните избори и както те, така и всички останали очакваха да си управляват. Но, за разлика от живота /както казват някои/ в политиката размерът има значение. Особено размерът на парламентарната подкрепа. И така, ГЕРБ трябваше да споделят власт. Те, обаче, не искаха нищо и никой да питае и най-скромното съмнение, че властта си е тяхна. Затова решиха да споделят публично политики. Затова ключовите думи за управлението станаха реформите, промените в стила и начина на управление – всичко трябваше да изглежда ново, диалогично, споделено, с хоризонти за надежда и спасение. Само че, реалността на всяко управление е властта да направиш или не определени неща. Оттук и първите действия, които породиха началото на постоянното усещане, че властта се клати, но ще падне ли?! Рационалната логика дава категоричен отговор – не, няма да се разпадне нито управляващата коалиция, нито представителството в нея. То само ще се трансформира.
Второ, това управление е обречено да постига своята стабилност чрез постоянни знаци за нестабилност. Два са съществените примери – зацикляне на реформите и ускоряване процеса на смени във властта. Реформите са в окаяно състояние, защото те са политика. А политиката определя и налага единствено ГЕРБ. Докато това не се разбере и приеме от всички участници във властта, те постоянно ще се напъват да налагат някакви свои виждания, които са обречени на неизбежен провал. Както се случва в образованието. Бъдещето на новия министър – дори и да се абстрахираме от всичките възможности и дефекти на г-жа Кунева – са точно дотолкова, доколкото тя ще успее да се вмести в онези политически виждания и разбирания, които доминират в ГЕРБ. В същото време, дълбоко погрешно е да се приема, че смяната на един министър се прави поради някакви негови лични или професионални провали. В сложната конфигурация на настоящето управление всяка смяна произтича от изчерпване на функционалната съвместимост на дадения министър с логиката на управлението. Простичко казано, в момента, в който един министър започне да си вярва, че той е човека, който решава и управлява, просто е велик, то той неизбежно ще бъде сменен.
Трето, остава въпросът за т.нар. публичен характер на политиката в демократичното общество. Той налага приемливи за обществото обяснения и смисъл на политическите действия. С други думи, хората трябва да могат да разберат защо се случва определена смяна на министър, или промяна на политическа позиция. Така, ако логиката на участие във властта, която поддържа стабилността на това управление е ясна, то логиката на подкрепата на едно или друго действие остава неясна и именно това поражда поредните опасения от нестабилност. Тук стигаме до очевидни политически ненормалности, като наличие на опозиция вътре в управляващото мнозинство.
Тези разсъждения би трябвало да ни доведат до по-голяма яснота не само относно това дали управлението е и ще е стабилно, но и за това дали то ще продължи да бъде достатъчно легитимно, за да не допусне наличието /или засилването/ на опозиция към него.
По въпроса за стабилността сигурното е, че дори и в опозиция участващите в управляващото мнозинство партии ще останат в правителството. Което означава няколко неща. Първо, колкото и да се сменят министрите това няма да е, защото са бушони, които да горят вместо партиите си. Не, министри се сменяха и ще се сменят по чисто персонални причини, а не по политически. Както показа и смяната в образованието, те ще произтичат от нарастване на амбиции вътре в собствените за министрите партии. Следователно, колкото повече знаем за вътрешните дружби и ежби в отделните партии, толкова по-рано ще знаем и кой министър ще се лиши от поста си. Второ, персоналните смени не могат да доведат по промени в политиките, а само до емоционални взривове в общественото мнение. В този смисъл Мечо Пух е прав – „колкото повече, толкова повече…“. Или, обществото ще се изтощава от разправии и емоции не около политики и действия, а около персони. Подобен тип политическа емоционалност не вреди на нито едно управление в краткосрочния план на 4-тири годишния мандат. Само може да се използва като аргумент, че всички са маскари и няма никакво значение кого и как избираме. Трето, малките партии в управлението ще се напъват да доказват, че всички позитиви на управлението са постигнати благодарение на тях, а негативите са инцидент, предизвикан от отделни личности и външни за тях политически фактори. Което не вярвам да се отрази благотворно на електоралната им тежест, но е добър опит за оцеляване. Разбира се, това означава постоянна демонстрация на различие, но без да се прекрачва онази черта, която истински може да бламира кабинета.
По въпроса за легитимността, т.е. гражданите да приемат, че те са избрали и подкрепили управлението, нещата стоят доста по-зле. Колкото повече стабилност от типа, който ни се поднася вече повече от година, толкова по-малко реална подкрепа и доверие, т.е. легитимност. Това е лошата новина за иначе много стабилното българско управление. Добрата е, че колкото повече скандали, промени в кабинета, всякакви знаци за нестабилност, толкова по-малко възможност за развитие на алтернатива към управлението. Обществото до такава степен затъва в многовариантността на самите управляващи субекти, че постепенно се отказва въобще да търси друг вариант освен еднолично силния. Има два възможни резултата от този процес. Единият е сигурен – следващият български парламент ще е по-монолитен и с по-малко партии. Вторият също е доста вероятен – възможност отново да имаме еднопартийно правителство с пълно мнозинство в парламента. Какво ни предстои зависи единствено от възможността да се формира политическа алтернатива и най-вече от доверието на гражданите с нея – че е истинска алтернатива, а не бъдеща патерица в коалиционно управление.
Затова всичко случващо се и приличащо на долнопробен водевил в българската политика не би следвало да предизвиква дори минимално веселие, защото ни води към добре познати схеми с доказано лош за обществото резултат.
