Последвайте ни в Google News Showcase
Втората „тройна коалиция“ много отчетливо маркира поне две фундаментални промени в иначе инертните реалности на мястото на България в ЕС. Де факто европейският консенсус в страната е пречупен и основна политическа партия няма никакъв проблем да го жертва в полза на Русия и собствените си планове за олигархичен нео-изолационизъм.
WINBET – най-голямото разнообразие от игри и джакпоти! (18+)
Ако дълги години за БСП членството в ЕС беше просто неизбежност, която върви с „духа на времето“, то тя вече стана субект на активен опит за фактическо самоизолиране на страната и превръщането й в държава-членка „на ръба“. Втората съществена промяна е пълното осъзнаване, че фактът на самото членство не е достатъчен гарант за геополитическия избор на България и нейния просперитет.
С други думи, разбирането за автоматизъм на ползите вече напълно не отразява реално случващото се. От тази гледна точка, възниква остра необходимост от нова вълна на „вкореняване“ на нашата европейска принадлежност и умно развитие на цялата система, която насочва самото ежедневие на членството. Ако в страната се сформира дясно-центристко управление, с всички условности на това понятие в България, тези задачи са от фундаментална важност и приоритет.
Присъединяване към еврозоната и нова стратегия за по-нататъшна интеграция в единния европейски пазар са сред най-важните първи стъпки на подобно по-нататъшно „вкореняване“. Комбинацията от слаби или несъществуващи институции, тежко корумпиран политически елит, нарастваща експанзия на Русия в централна и източна Европа са само част от аргументите за подобни мерки. Създаващият се дигитален единен пазар може да бъде от особена полза за високо-стойностните сектори на икономиката ни и ще имат важен по-широк социален ефект да подпомогнат точно тези професии и прослойки, които се противопоставят на олигархичния нео-изолационизъм. Друга изключително важна мярка би била ускореното членство в Шенген и възникващата нова архитектура от политики за управление на външните граници на съюза. Това би включвало превръщането на „Фронтекс“ в общоевропейска гранична полиция, приемане на стратегия за подкрепа на граничните региони на ЕС, целево финансиране на пограничните икономики с оглед намаляване на рисковете за сигурността на тези държави и други.
България трябва вече да погледне по-широко и по-креативно на отделните секторни политики. Например, няма убедителна причина страната ни да не е сред най-активните защитници на нуждата от радикална дерегулация в ЕС и намаляване на притока на норми, изисквания и регулации. Балансът между ползата и цената на регулациите е често нарушен, а през последните години отново нарастват примерите за въвеждане на нови ненужни изисквания, поради лобистки интереси. Пост-комунистическите икономики само ще спечелят от разумно намаляване на тези регулации и е крайно време да направим подробен одит къде и как можем да настояваме за промени. Време е да разчупим табутата и относно общата селскостопанска политика. Брюкселските субсидии може и да са едно от най-любимите неща на земеделците и техните покровители, които все повече стопанисват или директно притежават земята, но модела с безкрайните субсидии удари своя таван. Вместо тези плащания, България може да бъде по-печеливша, ако фондовете се насочат към цялостното развитие на селските региони, които все повече приличат на социални и икономически „черни дупки“. Субсидираното от Брюксел земеделие не успява да генерира цялостен работещ модел за възстановяване и развитие на селските райони, концентрацията на собствеността на земята става все по-висока и все по-често средствата отиват в олигарси.
Съществени промени са необходими и в институционален план. В своя гръбнак сегашната система на нашето членство датира от началото на преговорния процес и е много повече машина за приемане на европейско законодателство и администриране, отколкото за разбиране и управление на последствия и процеси. С други думи, имаме система, която може почти светкавично да вкара в нашите закони евронормите, но нямаме система, която да ги разбере в дълбочина, да реагира рано и да се опита да ги промени, както и да управлява последствията за страната в резултат на тяхното приемане. Тази машина има сериозна инерция и трудно ще бъде променена. За подобна промяна се иска не просто политическа воля и подкрепа, но и умение и търпение, които продължават да са в сериозен дефицит. Друга особено необходима промяна се отнася до организациите и хората, чиито интереси са засегнати от членството и европейското законодателство. Когато на нормите гледаме единствено през призмата на административната машина и удобство остават скрити реалните субекти, организации и фирми, които трябва да го прилагат, да изпълняват норми и изисквания, да спазват срокове и т.н. За разлика от други пост-комунистически държави България се опитваше по време на преговорите да държи на разстояние тези, които трябва реално да прилагат повечето евронорми. В резултат имаме все още недобре подготвени и отчуждени субекти, за които членството остава външен процес. Време е и това да се промени.
Шансовете подобни промени да се случат са минимални. Членството ни в ЕС е вече трайно редуцирано до битка за фондове и малцина се интересуват от нещо друго. Администрацията отдавна няма капацитет сама да инициира сериозни размествания в европейската ни политика, а самите политици нямат никакво желание да се занимават с такива „абстрактни“ неща. В страната си има и вече ясно оформени организирани интереси, които ще намерят начини да се противопоставят на неблагоприятни за тях промени (например в селското стопанство). Страната почти няма външнополитически капитал, с който да се захване с такова мащабно упражнение. Репутацията й е толкова накърнена, че всякакви инициативи за промени на политики ще бъдат по-скоро приети с усмивка, а последното правителство съвсем я набута в дипломатическия ъгъл. Статуквото засега изглежда непоклатимо и всякаква промяна ще бъде неочаквана и приятна изненада.
