Последвайте ни в Google News Showcase
Преди дни в своето предаване ме покани Кеворкян. Аз отидох. Трябваше да говоря за случая в Лясковец. Но както се беше случвало вече два пъти преди това - за мен не стигна времето. Това ме обиди.
WINBET – 3 начални бонуса + 3 подаръка за Спорт, Казино и Live Казино! (18+)
Неделята ми беше отишла по дяволите и то – за нищо. Някой така не ценеше времето ми, за толкова евтин ме вземаше, че чак ми се зави свят от лошото чувство. И написах пост във фейсбук – за да изразя огорчението си. А после се развихри цяла медийна буря. В нея имаше и гняв и обиди. Аз не обиждах никого. Поне това, надявам се, успях да не направя.
Една вечер ми писа една приятелка. Умна жена. Ще я нарека Ирина. Ето го целият разговор с нея.
Ирина: Той е толкова самозабравил се човек, така че нищо няма да го докосне.
Калин: Виж…аз не него искам да променя…
Ирина: Не падай до там, няма нужда!
Калин: Не виж, аз искам да опитам да променя журналистите въобще. Те, те трябва да поразвият поне малко уважение…той няма да се поправи, но все пак ще има ефект…
Ирина: Ти каза, каквото имаше да се казва, още с първия текст.
Калин: Но аз ще постигна някои неща, на мислиш ли?…първо - просто при него ще престанат да ходят хора!
Ирина: Ха, да ги е.а в журналистите!
Калин: …и после, другите, които се отнасят нехайно и пренебрежително с гостите си като със салфетки за еднократна употреба, те ще се постреснат. Тая, самозабравилата се, медийна власт - нали така?
Ирина: Ама ти, да те питам, защо се хващаш с подобни хора?!?! Малко от малко цедка трябва да имаш!
Калин: Чакай сега…ти може да ме питаш: Защо се хващаш с подобни хора? И под „подобни хора“ да ми сложиш един списък, който включва почти цяла България! Всички хора от България ще влязат в тоя списък! Списък на хората, с които човек не трябва да се хваща…
Ирина: Абе не е точно така…
Калин:…не усещаш ли, че в един момент става именно така. Не усещаш ли, че непочтеността, неуважителността, липсата на респект, на ценности…безчестието..те са навсякъде? Тая болест е заразила всички…просто всички…извинявай, може би заради преживяното съм малко черноглед…Но с кого да се хваща човек, а? С когото и да се захване – вижда, че връзката е хлабава и винаги избива, като мазно петно, някаква непочтеност. Работодателите се крият и не плащат редовно на работниците си. Медиите не уважават творците, а създават култове към престъпници и клоуни…Даже производителите на храни, мислейки за печалбата, само и само за печалбата – ни увреждат здравето! Та те увреждат даже и здравето на собствените си деца – само и само да има печалби…Не усещаш ли за какво става въпрос в тая България? А ти ми казваш – не се хващай с такива хора! А с какви?
Ирина: Абе не е съвсем така… не съвсем…абе…по- скоро си прав, но не съвсем.
Калин: Така е, огорчен съм и съм станал черноглед! Но чуй сега…Но ако иска един писател да има какъвто и да е успех…нали той трябва да има силна подкрепа от медиите?
Ирина: М-да....
Калин: Трябва да има много силно присъствие в медиите…аз без медиите…той ще е просто един неизвестен творец. И ето тук идва подлостта! Ако е неизвестен – той няма как да се издържа със своето творчество. И тогава той или ще трябва да направи компромиса и да се захване с нещо друго – примерно с някакъв бизнес…тоест – да изостави изкуството…Или ще трябва да чака подаяния…
Или ще живее като паразит на гърба на семейството си. Или ще се закачи като паразит на някаква държавна синекурна службичка…като в социализма…Аз не искам така. Искам да се издържам като писател. А за целта ми трябва популярност. А популярността ми зависи от хора, които се отнасят безцеремонно и без капка уважение към мен и въобще - към творците! Към творците, които не са наложени от авторитарната система, имам предвид. Имаше и такива, които се правеха на дисиденти, но всички творци от социализма все пак си бяха създадени и наложени от авторитарната система. Дори и тия, които изглеждаха донякъде несъгласни, бяха неин продукт и получаваха облагите и. Защото тая система не позволяваше наистина да си против нея. Тия, които бяха наистина против нея - бяха моментално унищожавани. И така де…Моята известност, тоест – моя хляб – зависят от хора, които имат някакъв респект само към тия, които са наложени във и чрез старата диктатура. Е, какво ще кажеш?
Ирина: Да бе да, разбира се, че е така. Тябва един творец да се появява често в медиите и да е популярен, но все пак… зависи къде :)
Калин: Без медиите щях да съм напълно неизвестен и хаха - най-вероятно – умрял. Защото неизвестен писател е умрял писател.
Виж сега! Аз мога да се издържам като писател и то – чуй ме и ми повярвай, моля те! Съвсем, съвсем скромно - само ако съм много много известен. Само ако съм много популярен, ме търсят за писане във вестници и списания и то за ужасно мизерни хонорари, а дори и при най-голямата популярност – от продажбите на книгите ми няма как да живея. Нали ти казвам – неизвестният писател е мъртъв писател! Аз не съм казионен държавен писател като някои, не съм член на съюза на писателите…не работя нищо друго освен писането…и мисля, че само така е достойно и смислено и честно!
Ирина: Така е, да, прав си, по дяволите!
Калин: А кажи ми, мила, какъв писател си, ако си търтей, ако си паразит на нечий гръб?
Ирина: Егати, съвсем прав си, какво самочувствие ще имаш…и каква съвест ако е така?!
Калин: А аз имам голяма дъщеря, която иска да учи медицина…много е умна…но за това трябват пари, не е до единия ум…Обаче, хайде – остави това. Но чуй, мила. Сега аз отглеждам и един просяк на приземния етаж на къщата си!
Ирина: какъв просяк пък и ти?
Калин: Ми ей такъв. Познат от квартала. Бездомник. Преди години си пропи апартамента. И напоследък съвсем закъса. По една време щеше да умре от студ. Зимата. И аз го прибрах в дома си. И сега се грижа за него. Още едно гърло на моя писателски гръб. И аз не се оплаквам от това. Така съм решил! Също така поддържам с пари едно семейство…на болни хора с много болно от генетично заболяване дете. Таласемия майор. Дарил съм му една от книгите си…печалбата от нея…Но това не стига. И аз пращам и отгоре…и подпомагам с пари и всякакви помощи още доста хора…и това – само с писане…
Ирина: Ох, спри.
Калин: И това - само с писане! И то - без да съм написал и един подмазвачески ред! Без да съм написал един ред, в който да слугувам на моди или на комерсиалното повърхностно писане! Нали така? Е?!
Ирина: Ами не знам какво да ти кажа…Със сигурност си прав. Но колко ли ще те разберат?
Калин: Та така де. Затова аз прецених, че много по-добре ще се получи просто като изразя огорчението си от журналистите, отколкото да псувам и да нападам. Изразих чувствата си…към хора, които не уважават хората като мене. Които не уважават скъпото им време.
Ирина: Ти го направи, както вече се каза, още същия ден.
Калин: Така е. Защото като ми губеше времето така безпардонно…знаеш ли какво чувство имах?
Ирина: Не, какво?
Калин: Че така, като ми губи времето, той все едно взима от устата на моя клошар, когото съм приютил…и от болното от таласемия момче…Аз работя по двайсет часа на ден и храня бедни хора, а той ми губи времето и ме нарича сополанко. Това е.
Разбираш ли?
Ирина: Прекалено добре разбирам.
