Последвайте ни в Google News Showcase
Артистичните елементи в българския протест, както и в украинския „Евромайдан” – боядисването на паметници, изкарването на рояли на централните площади, уличният театър и т.н. – демонстрират нещо, което властите в София и Москва не разбират: че те вече са губещата страна. Да видим, как се случва това.
WINBET – Ултра завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Колкото повече изпростява управленският елит, толкова по-прости (и глуповати) стават разбиранията му за случващото се около него.
В Русия – където за елита е въпрос на чест да се знае, че не чете книги – управляващите наистина повярваха, че всички „западняци” са някакъв вид „европедерасти”. И че няма да се намесят – бидейки с меки китки – за да спрат руската инвазия в Украйна. За руските еквиваленти в България пък, всеки антиправителствен протест е заговор на ЦРУ, платен с парите на Сорос.
И в двата случая, свеждането на сложността на света до детски картинки води до цяла поредица от поражения. Защото няма как, ако акълът ти е на надъхан 10-годишен съветски пионер, да стоиш на краката си в 21-ви век – две десетилетия, след като последният съветски пионер е свалил червената връзка.
Ако бяха чели книжки – и то, своите си, писани от „червени”, анти-„западни” авторитети – управниците в България, например, щяха да разберат нещо много важно. Че към днешна дата и те, и техните руски другари са загубили... всичко. Загубили са света и своето място в него. Защото вече са победени в най-важната война – културната. А който загуби културната война, впоследствие губи всичко. Защото културата – това е онази картина за света, която повечето хора носят в главите си. И в съответствие с която действат. Губиш картината – губиш хората.
Става дума за понятието „културна хегемония”, разработено от лидера на италианските комунисти Антонио Грамши (1891-1937). Според него, борбата в едно общество не е само политическа или икономическа. Има и борба за културно надмощие – за това, чии обяснения за света ще бъдат възприети, от обществото, като естествени, разбиращи се от само себе си.
Според Грамши, не е задължително онези, които в момента нямат властта, да се сблъскват с власт-имащите по улиците или на политическата арена. Ако те, власт-нямащите, успеят да победят властта в обясненията за света, „културната хегемония” минава в техни ръце. А впоследствие, в техни ръце минава и „реалната” власт.
Звучи като взето от любимите на Калина Андролова наръчници на ЦРУ за дестабилизацията на усърдно трудещите се, кротки и щастливи народи в днешна Русия или в Източна Европа преди 1989 година. Но е писано от комунистически лидер, докато е гниел във фашистки затвор...
По-важното е, че е верно. Онзи, който успее да превърне своето обяснение за света в доминиращо, той след време печели и доминиращо положение във властовата структура на обществото. Съвременните американци, по-прагматични от едновремешните леви интелектуалци, наричат това „битка за сърцете и умовете”.
Враждуващите помежду си обяснения на света първо се сблъскват на територията на културата – на картинките, обясняващи света. Спечелилият превръща света в свой. Така, по време на Ренесанса, са се сблъскали класическата църковна иконография, от една страна, и великите ренесансови художници – от друга. Спечелили са художниците и затова онова време продължава да се казва така, както те са го наричали – Ренесанс, възраждане.
По-късно, вече в ново време се сблъскват картините за света, рисувани от Маркс, от едната страна и Бисмарк, от другата. Според Маркс, капитализмът произвежда все по-голяма бедност и отчуждение и затова онова, което работниците единствено могат да направят, за да си подобрят живота, е да разрушат капитализма. Според Бисмарк няма такова нещо. Работниците могат да просперират в рамките на капитализма, ако държавната политика подкрепи създаването на профсъюзи, помощи при безработица, професионално образование, пенсионни системи.
Спечели светът, описван от Бисмарк, защото хората повярваха на него, а не на Маркс.
До съвсем неотдавна, на световната арена се сблъскваха две противоположни обяснения за света. Съветските комунисти обясняваха, че човек е най-щастлив тогава, когато е освободен от тормоза сам да си взема решенията – когато държавата взема решенията вместо него. Демократичният Запад, обратно, твърдеше, че човек е най-щастлив тогава, когато сам си взема решенията.
Към средата на 70-те години културната битка беше спечелена от Запада. Хората – дори в комунистическия Изток – бяха убедени, че е по-добре да са свободни, отколкото – не. След още 15-тина години дойде и политическата победа. Комунизмът като начин за организиране на обществата отиде в небитието.
В културния сблъсък между две обяснения за света отрано се вижда, кой ще спечели и кой ще загуби. Ще спечели онзи, чиято картина за света произвежда най-много видими знаци в културната сфера. Онзи, който не може да произвежда такива знаци – той е губещият, независимо, че може да притежава цялата „реална” власт.
През 1990-97-ма година цялата мощ на БСП и свързаните с нея политически, икономически и „тайни” кръгове беше насочена към това, България да стане нещо като днешна Беларус или Русия. Да има фасадата на демокрацията – избори, медии – но всъщност да е налице несменяема власт, съсредоточена в група хора. И в никакъв случай България да не отива натам – към ЕС и НАТО – където нещата са коренно различни.
Този план не успя, защото „улицата” спечели културната хегемония. От бунта на улицата се родиха доминиращите епохата културни знаци: синият цвят; огромното количество нови песни и музикални композиции; цялата нова българска рок музика и младежка естетика; начинът, по който хората започнаха да се обличат и изглеждат. Срещу всичко това БСП успя да изкара единствено – рециклиран вариант на социалистическата балада за „червената роза”.
Затова България, за разлика от Русия или Беларус, стана член на ЕС и НАТО.
Този наш избор – започнал като културен, завършил като политически – е поставян под въпрос в последните бунтовни месеци. С анонсирането, от Путин, на алтернативния на ЕС „Евразийски съюз” драматично се усили натискът върху България да преразгледа своя избор. Политичекият спор отново бе върнат там, където е поне от Освобождението – с Русия или с Европа? Известно време тази същина на българския спор беше скривана от други неща; но в момента, в който управляващите казаха „нашите противници по улиците са платени агенти на американците”, лъсна истинската същност на дебата. Щом, за властта, врагът е „Западът”, значи приятелят няма какъв да бъде, освен – „Изтокът”.
„Улицата” отговори веднага. Изнесе битката на арената на културните знаци и светкавично я спечели. Пред парламента се появи белият роял – символ на високата култура на „Запада” (роялът не е евразийски инструмент, като балалайката например). Направи се театралната постановка с разголената гръд на Френската революция – ясен знак за „западна принадлежност”. Фасцинацията на източните режими с въвеждането на танкове бе осмяна с появата на три картонени танка, разположени срещу Народното събрание. Започнаха улични театрални скечове, осмиващи гордостта на БСП – „партизанското движение”. Срещу всичко това, на културната арена, мандатоносителят БСП успя да извади... нищо. Нито един културен знак. Културна пустиня, разкриваща политическа импотентност.
Към есента на миналата година, културната битка бе спечелена от протеста. Протестиращите установиха културна хегемония върху публичните пространства на властта. Затова не бяха прави онези критици, които смятаха културните знаци на протеста за „детинщина”. Това си беше битка за сърцата и умовете – за онази хегемония в културата, която след време води до победа в политиката.
Боядисването и опаковането на паметници беше особено усопешна културна офанзива. Боядисвани и опаковани са – забележете – само паметници, свързани със съветската армия. Нито един друг вид паметници не е мишена. С това фокусиране, протестът подчерта същината на спора в България – с Русия или със Запада? С Путин или с демократичните държави на Европа и Америка?
Против тази културна атака властта, както в България така и в Русия, се оказа напълно безсилна. И двете власти реагираха, все едно Брежнев още управлява в Кремъл – с декларации и дипломатически ноти, пръскащи обвинения във „вандализъм” и „хулиганство”. Тези реакции обаче сами по себе си разкриха, че техните автори са загубили и тази културна битка – че не те са културният хегемон.
Особено показателни са руските реакции на онези последни боядисвания на паметника на съветската армия, които бяха свързани с Украйна: първото, оцветило бронзов войник в цветовете на украинското знаме; и второто „покушение” – кървавочервения надпис „Долу ръцете от Украйна!”. В своите официални писма Русия нито веднъж не спомена, за какво иде рече. В тях се говореше за „заливане с боя”, без да се споменава украинската връзка.
А това издава не само загуба на културната война. Скриването на фактите показва, че загубата на културна хегемония вече се превръща в загуба на политическа сила. Защото само политически слабият се страхува от елементарните, видими в хиляди снимки факти.
От гледна точка на „вандалщината” с паметниците, най-точно, в политически смисъл, бе опаковането на войника и жената на Братската могила като Пижо и Пенда. Посланието е съвършено очевидно: стига се покланяли на чужди идоли, ние сме българи и е време да отстояваме своите позиции. Което, идвайки навръх руските заплахи да се намеси с военна сила в Украйна, е много по-точно послание, отколкото обърканите мънкания на българските държавни мъже по този повод.
Аналогично е положението в Украйна. „Евромайданът” също произведе порой от атрактивни културни знаци и установи културна хегемония. Накрая това прерастна в политическа хегемония, след като президентът Янукович позорно избяга от страната си. Намесващата се през цялото време Русия, застанала срещу украинската революция, не успя да произведе нито един нов културен знак. От нафталина извадиха песента „Вставай, страна огромная”, писано по поръчка на Сталин. С което руснаците разкриха и своята културна – и следователно политическа – същност. На музеен експонат...
Разбира се, веднъж изкарали напред военна песен, руснаците нямаше как да не изкарат напред и самите войници. Политиката следва културата. Путин се саморазкри като ново издание на Сталин. Както, в България, „левите” отдавна се бяха саморазкрили като нови издания на Васил Коларов и Вълко Червенков.
И така стигаме до въпроса, който стои днес пред България, Русия и – в някаква степен – пред света: могат ли притоплени клонинги на Сталин и неговите последователи да спечелят политическия сблъсък със Запада? Не могат. Вече са изгубили войната за културна хегемония. Онова, което хората виждат, гледайки наоколо, не е картината за света, предлагана от Сталин, Путин и българските „леви”.
И Русия, и българските (и украинските, и грузинските и пр.) нейни съюзници вече са загубили културната война. Предстои им зрелищен разгром и на арената на политиката.
