Последвайте ни в Google News Showcase
В суматохата от компромати и манипулирани записи, прицелени във фигурата на главния прокурор, остана донякъде незабелязан опитът на високопоставен представител на изпълнителната власт не просто за груба намеса в работата на съдебната власт, а и за въвличането на Висшия съдебен съвет в обсъждане на фалшиво становище на Европейската комисия.
WINBET – Ранно изплащане за брой голове за първи път в България! (18+)
На 26 ноември, малко след 9,30 ч в качеството си на министър на правосъдието Христо Иванов председателства откритото заседание на ВСС. Министърът решава, че най-важното нещо за съдебната система в този момент е дописка на сайта на бившия говорител на Иван Костов - Стояна Георгиева, в която се твърди, че Брюксел искал временното оттегляне на главния прокурор.
Самият Иванов казва, че по собствени канали е потвърдил достоверността на изложеното в сайта, който от встъпването му в длъжност се явява като пиар агенция на правосъдното министерство. Всичко това се случва в отсъствието на главния прокурор.
Още докато заседанието на ВСС тече, Европейската комисия излиза с две официални становища, от които става абсолютно ясно, че публикацията на сайта „Медиапул“ всъщност е фалшификат и няма нищо общо с фактите. С оглед на официалното опровержение, най-логичното, което ВСС прави, е да отложи разглеждането на въпросното „становище“, каквото оказва се, че никога не е съществувало, т.е. Брюксел никога не е имал претенции спрямо главния прокурор.
Иванов очевидно не си дава сметка, че с фалшификата, огласен от „Медиапул“, по безцеремонен начин си позволява да въвлече и Европейската комисия в схема за отстраняване на главния прокурор.
Освен че занапред в Европейската комисия ще знаят, че трябва много да внимават, когато общуват с българския министър на правосъдието и обслужващите го медии, в случая става въпрос за грубо уронване на престижа на българската държава чрез въвличане на официални европейски институции в компроматна война срещу главния прокурор на републиката.
Далече немаловажен е и въпросът каква е личната роля на правосъдния министър в изготвянето на въпросите и последвалите отговори от неназования „официален“ представител на Брюксел, подхвърлени от „Медиапул“.
Най-малкото, което Христо Иванов трябва да понесе в този случай, е политическата отговорност. Неговото оставане на поста министър на правосъдието е абсолютно неуместно след употребата на фалшив документ за злепоставяне на държавния обвинител №1.
Не по-малка злоупотреба с власт е и въвеждането в заблуда на ВСС да се занимава с несъществуващ казус. Тези факти категорично доказват деструктивната роля, която Христо Иванов има в отношенията на изпълнителната власт със съдебната система.
Поемането на политическата отговорност със сигурност минава през решение на прекия ръководител на правосъдния министър. Липсата на действия от страна на премиера оттук насетне го поставя в положението той лично да носи отговорност за последиците и рисковете, които крие оставането на поста на Христо Иванов. Може ли да се приеме министър от кабинета да участва в сценарий за метеж срещу главния прокурор, а и още повече, да въвлича с измама в този сценарий най-високата европейска институция каквато е Европейската комисия.
Не на последно място, изкушените от наказателно правосъдие могат да потърсят и умисъл в действията на Христо Иванов да клевети високопоставени държавни лица.
По всичко изглежда, че Христо Иванов няма да остане в историята като министър на правосъдието и върховенството на закона, но със сигурност ще бъде запомнен като министър на фалшификатите и метежите и като слуга на олигархичното задкулисие.
В същото време силно смущаващо звучи фактът, че при рушенето на устоите на държавността правосъдният министър успя да намери съмишленик в лицето на съдия №1. Това определено не говори добре за съдия Лозан Панов и поставя под съмнение авторитета на институцията, която ръководи.
Вземайки страна, председателят на ВКС допусна и изключително тежък гаф, призовавайки да се уповаваме на „морала,“ а не на закона. Като елитен юрист съдия Панов би трябвало да е абсолютно наясно, че основният принцип във всяка демократична държава е законността, а не „моралът“ на този или онзи.
