Последвайте ни в Google News Showcase
Предлагаме ви откъс от новоизлезлия Том 1 от мемоарите на проф. Евгений Дайнов "Записки по революцията". Хитовата творба е издание на "Милениум" и прави официална премиера довечера, 6 юни, от 19 часа в рамките на Панаира на книгата в НДК.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
Намира ме една неделя дневалният, както си лежа на леглото и чета един крамолен за времето роман на Тошо Тошев, бъдещ главен редактор на вестник „Труд”. Ставаше дума за сивия живот на шепа обречени интелигенти в малък провинциален град – досущ като Карлово, само че по-тъжен.
- Имаш посетител...
Бре, кой ли се е сетил? Отивам с подчертано ленива крачка към малката градинка до входа на поделението, в която се провеждаха „свижданията”. Оглеждам се – нито една позната физиономия. Станала е грешка. Обръщам се да се прибирам да си легна пак и чувам глас:
- Евгений Дайнов?
Оглеждам се и виждам към мен да се приближава мургав човек на видима възраст около петдесет, леко посивяла коса, изпита физиономия и вид на язваджия. Тогава повечето мъже на тази възраст бяха язваджии. Това беше някак в реда на нещата и очаквах едва ли не, като стигна определената възраст, и аз да стана язваджия. Впоследствие се оказа, че както съм първото поколение без мазоли по краката, така съм и първото поколение без язви по стомаха. Останах си с лек гастрит, който освен това изчезна към края на века.
Светът се развива...
Човекът ми се представи като Димитър Димитров, старши научен сътрудник - втора степен. Нямах представа какво значи това (всъщност е еквивалент на доцент, само дето не преподаваш, а работиш на научния фронт). За всеки случай, да не го обидя, направих уважителна физиономия.
- Наближава уволнението, нали? - продължи той.
- Абе, силно казано...
- Имаш ли планове за след това?
- Почти не. За държавата съм с образование шести клас. Само тук ми признават висшето образование, та може да се наложи да поостана...
- Чух за тази история. Дипломата рано или късно ще я оправим. Искаш ли да бъдеш аспирант?
Това пък какво беше? Оказа се сегашното докторант. Три години пиша „научен труд”, за което ми плащат, а накрая ми присъждат степен „кандидат на историческите науки”. С една дума – онова, което ми бяха предложили в Оксфорд две години по-рано. Само че накрая не ставаш „доктор”, което всеки по света разбира, а „кандидат”, което никой извън соцлагера не разбираше. Кандидат за какво?
- И къде е тази работа?
- Изслушай ме, преди да скочиш. Става дума за международния отдел на Института по история на БКП...
- А, не - станах да си тръгвам.
- Бил съм път от София до тук, зарязал съм си семейството в неделя – ще ме изслушаш!
Бре, този Димитър. Прав беше човекът.
- Добре, ама не съм ви член на партията и никога няма да бъда. Няма как, значи, да стане работата...
- Не е задължително да си член. Поне засега. После сам ще решиш.
И продължи с агитацията. Направи ми кратък – и вразумителен, не ми продаваше шменти-капели – анализ на модела на власт в НРБ-то и стигна до следния извод:
- Институт по история на БКП ти звучи, все едно сутрин, обед и вечер ще те тормозим да бълваш лозунги. Не е така. Колкото си по-близо до сърцето на системата, толкова по-малко тя те тормози. Защото е убедена, че няма нужда от всекидневен контрол, след като веднъж си допуснат вътре. Ако отидеш в БАН например или в университета, контролът върху теб ще бъде много по-силен, отколкото е при нас. Да не говорим, че си още в карантина...
Това пък откъде дойде? Явно ми беше ден да се изненадвам...
Обясни ми: всеки, върнал се след дълго пребиваване „на Запад”, е под наблюдение в продължение на три години. Четат му се писмата, подслушват му се разговорите, пишат му се доноси. И при всеки повод е привикван „където трябва” да се обяснява.
Гледай ти каква работа... Затова във Враца бях загазил до шията.
Впоследствие се гордеех, че „наблюдението” от мен никога не беше снето чак до края на режима. Тогава обаче се впечатлих.
- Ние обаче няма да участваме в тая работа - продължи старши научният сътрудник. - Гарантирам ти пълна липса на всякакъв тормоз. Искаме те такъв, какъвто си. Такива, дето козируват и питат за всичко, си имаме предостатъчно. Търсим хора, способни да мислят самостоятелно. И освен това предлагаме стая в общежитие. Вече имаш жена и бебе, нали?
Много знаеше този Димитър, но общежитието ме накара да се замисля. Нямах никакво намерение да натреса новото си семейство на майка ми и баща ми (и сестра ми и брат ми), но очевидно нямаше скоро да имам пари да живея под наем.
На сбогуване той ми остави листче с телефона си, а аз обещах да мисля. През цялата следваща седмица мислих – правих си преговор на онова, което знаех към момента за положението на нещата и вероятното им развитие.
От гледна точка на хегелианския анализ социализмът беше обречен. Разумът го беше напуснал и крахът беше само въпрос на време. Как би изглеждал този крах? Като революция, разбира се. Тук изобщо не поставях под съмнение тезата на Троцки, че бюрократичният модел, изграден от Сталин и неговите последователи, ще бъде пометен от революционен взрив. А после? Никой не знаеше.
Все пак стратегията за идните години беше ясна. Да продължа да правя това, което вече правих в армията. Да си разчистя пространство, в което да мога да дишам, и да чакам да дойде краят. Да не правя никакви дългосрочни планове, защото те биха били положени в обречена на смърт система. Да не се вписвам напълно в нея, защото ако станех това, което тя искаше от мен, нямаше да съм пригоден да реагирам правилно, когато тя започнеше да се разпада.
Един вид – да живея в капсула на постоянно „сега”, която да ме пренесе през времето. За да изскоча от нея без поражения, когато дойде времето да се превърна в революционер.
Колко, в крайна сметка, можеше още да издържи този разкапващ се социализъм? Две-три години макс. Ще минат. И истинските планове ще ги правим след това.
Предлагаше ли ми този Димитър възможността да приложа точно тази стратегия? Предлагаше ми. А и все пак не ми се искаше да оставам в армията. Вече ми беше писнало.
Следващата неделя дойде още един, забравил съм му името. Предлагаше аспирантура в някакъв институт на профсъюзите. Нямаха обаче общежитие. Освен това, вместо да направи грамотен и честен анализ на модела на властта, както беше направил Димитров, този нещо мънкаше по темата „профсъюзите – трансмисия на волята на Партията”.
Нямаше да са профсъюзите.
От всички тези предложения – три, ако броим военните – се възгордях. Въобразих си, че е започнал сезонът на предложенията. И затова истински се изненадах, когато в следващите седмици не цъфна никой от БАН или от СУ.
Изборът пред мен беше очертан. Нямах повече ходове.
Помислих още малко и се обадих на Димитров от телефона в пощата. Казах му, че като начало ще приема неговото предложение (намекнах, че имам цял куп други), но си запазвам правото, ако не ми хареса, да избягам. Зарадва се човекът и ми прати по пощата списък с книги, по които да се готвя за обявения за края на януари 1982 година конкурс по „история на френското работническо и комунистическо движение”.
В крайна сметка започнах да пиша дисертация под ръководството на посетилия ме в 11-а танкова бригада Димитър Димитров, с прозвище Митьо Черното. Рядко добър човек се оказа, търпеше ми всичките безобразия. Както впрочем и целият Институт по история на БКП, разположен на територията на тогавашното АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление), също известен като „Ганчови ливади” на името на своя основател. Днес сградата, в която прекарах следващите няколко години от живота си, е втори корпус на Нов български университет. Тогава се намирах на седмия етаж, днес – на втория.
Приключенията си в Института описах преди няколко години в материал, посветен на 80-годишнината на шефа на отдела ни, Димитър Сирков. Неговите бивши колеги, които ме бяха навили да напиша това, впоследствие отказаха да го публикуват. Бил съм обиждал „уважавани дейци на Партията”. Голяма работа, бях нарекъл Георги Първанов, наш колега от 80-те години, „чудовище”. Какво толкоз? Е, и Лилов го отнесе като скудоумен, а Луканов – като хитроумен...
Както и да е, следващата глава е леко пренаписан вариант на този непубликуван очерк. Според мен наистина предлага забавен и истински разказ за времето и мястото.
По време на революция един ден е както в детството – толкова пълен със събития, цветове, звуци и неочаквани случки, че ти се струва цял един живот.
Това го знам сега. Тогава, в студената утрин в началото на 1982 година, просто си позволих да се зарадвам на простия факт, че младежът, който ни пазеше на писмения изпит за обявени аспирантури в прашно звучащия Институт по история на БКП (името ме удряше в ухото като, да речем, Институт по история на марксизма-ленинизма) – та въпросният тих и възпитан младеж имаше КОСА ДО РАМЕНЕТЕ. А, значи, казах си, има надежда тук да не умрем от скука. Щом търпят такива дългокоси индивиди, ще търпят и мен…
Дългокосият младеж се казваше Георги Първанов, кротък и услужлив човек, който работеше в съседния отдел по темата за тесните социалисти и македонския въпрос. Вече отдавна го няма. На негово място има двумандатен президент на Републиката, който направи каквото можа, за да превърне Отечеството в плацдарм на руските интереси в Европа. Човекът си е уж същият – роден в Сирищник, с второ име Седефчов, същото ЕГН – но не е. Някой го подмени още в първата половина на 90-те. Прибра някъде скромния дългокос младеж и вместо него ни натресе онова разпищолено чудовище, което имахме след 2001-ва като върховен главнокомандващ.
От отдела на Димитър Сирков, когато дойде революцията, не излетяха чудовища.
Не излетяха и много революционери обаче. Или поне не такива като мен, радващи се на всяка барикада, на всяка агитка и на всеки сблъсък с полицейските части за разпръскване на безредици. Може би по-важното беше, че от „детската градина на Сирков” излезе важна институционална революция.
Покрай неукротимия Огнян Шентов се породи първата в „Източния блок” неправителствена организация – Център за изследване на демокрацията (ЦИД) – още в края на 1989-а. От (и покрай) ЦИД пък се нароиха основните институционални носители на дневния ред на прехода – Център за либерални стратегии, Център за социални практики, Фондация „Отворено общество”, Център за икономическо развитие, Асоциация АКСЕС, Фондация С.Е.Г.А., „Витоша рисърч” – не ги и знам всичките. Но знам това: без тях и без ЦИД, т.е. оставена само на грижите на партиите и медиите, България още щеше да гледа НАТО и ЕС през кривия макарон...
