Последвайте ни в Google News Showcase
режисьорът Шон Бейкър - авторът на кино феномена „Мандарина”, заснет изцяло със смартфон, е в България за да представи най-новия си филм „Проектът Флорида”, който достигна и Оскарите с номинацията за поддържаща роля на Уилям Дефо.
WINBET – най-голямото разнообразие от игри и джакпоти! (18+)
„Проектът Флорида” ни показва света през очите на 6-годишната Муни, живееща в бедност с безработната си майка в нискотарифен Мотел, разположен в близост до Дисниленд.
Бейкър говори пред сутрешния блок на БТВ за работата си, тъмните си страни и работата си с Уилям Дефо.
Режисьорът подходжа нестандартно при работата си по „Проектът Флорида“, като партьорката на Дефо е жена, избрана по снимка в „Инстаграм”. Децата във филма пък също не са заставали пред камера преди.
„Знаех, че Уилям ще направи невероятно представяне, както и останала част от актьорите - коментинра Бейкър. - Надявах се на признание, но никога не съм си мислел, че ще стигне толкова далеч, чак до Оскарите. Така, че беше много приятна изненада за мен“.
Режисьорът коментира и как се е спрял именно на Дефо за главната роля.
„Той е класика, известен е на хората по цял свят – казва Шон Бейкър. - Той е артист, а не просто актьор. Завършен артист, който има желание да експериментира. Уилям няма его. Той не иска да блести, не иска да е звездата, всъщност иска да е невидим. Осъзнахме, че сме имали нужда точно от такъв тип човек за това. Той даваше своята подкрепа и го направи да е лесно.
Уилям беше много търпелив, той беше чудесен с децата. Кристофър Ривера, който изигра малкия Скути все ме питаше: „Зеленият гоблин ще идва ли днес на снимки?” Сещате се за Зеления гоблен от Спайдърмен. Ето така виждаха хората Уилям. Беше страхотна семейна обстановка“.
Според Беюйкър Дисниленд е културен феномен, магично място.
„Тъжно е, че има семейства израстващи в евтини мотели съвсем близо до това място, което ние наричаме най-щастливото място на света – казва Шон Бейкър. - Хора, които едвам свързват двата края, живеят точно там, където други хора дори не биха си представили такъв живот. И това е нещото, което мен много ме грабна и ме накара да направя този филм“.
Режисьорът се връща към детските си години и най-щастливото си място.
„Когато бях в средното училище и имах възможност да се кача на колелото ми по средата на лятото и да карам с километри, за да отида до киното и да седна там и просто да гледам филми. Това беше магично място за мен и все още го определям като най-щастливото място за мен, така си мисля - разказва Бейкър. - В „Проектът Флорида” има много неща, които идват от моето детство. Например опожаряването на жилищна кооперация във филма, това дойде от моето детство, когато мои приятели подпалиха хамбар на моята възраст. Такива неща, да, има доста от моя живот в историите.
Мисля, че имах доста голяма част от характеристиките на децата, които виждате във филма. Винаги съм се опитвал да правя филми. Притеснявах всички мои приятели и сестра ми, карайки ги да участват във филмите ми. Това беше животът ми, когато бях малък“.
Сред историите, които Бейкър ни разказва е животът на един нелегален китайски емигрант в Америка и съдбата на дребен мошенник от Ню Йорк. А един от най-емблематичните му разкази е „Мандарина”, показващ ежедневието на две чернокожи транссексуални жени, обърнали се към сивата иконимика в Лос Анджелис.
„Започна като финансово решение – коментира решението си да направи филма си „Мандарина“ Бейкър. - Причината да си го помислим изобщо беше, че имахме много ограничен бюджет. Почти моментално започнахме да мислим как това би ни помогнало, кои са ползите, които ще ни донесе, ако снимаме с телефон. Трябва да имаш предвид, че киното е скъпо изкуство. Много скъпо изкуство.
Аз снимах с обикновен телефон, но ако си представите точно ето така ние обикаляхме наоколо и правихме различни кадри и се местихме без да се забавяме и това беше нещо, което донесе енергията на филма и наистина помогна да се преоткрие филма“.
Шон Бейкър заявява, че в момента не би снимал филм за тъмната страна на Холивуд и за скандалните отношения между режисьори и актьори.
„Точно сега не бих се заел с такъв проект – признава Бейкър. - Би било интересно обаче, ако някой го направи, но трябва да е обективно. Живеем във време, в което всичко е много черно-бяло. Страховито време е, защото няма установен ред за тези неща. Има хора, които са направили ужасни неща и заслужават това, което им се слува сега. Но има и хора, които не са и това е нещо, към което ние не се отнасяме правилно. Мисля, че има много натиск от „Туитър”, което е много опасно нещо и мисля, че там има хора, които не са си написали домашните, когато става въпрос за коментиране на тази ситуация.
Това не засяга само прехраната на хората, а и целият им живот и мисля, че трябва да го приемаме още по-сериозно, отколкото в момента. Хората поначало съдят другите хора и влияят на живота им дори само с 144 символа в „Туитър” и мисля, че това не трябва да се случва по този начин“
Режисьорът говори и за тъмната си страна.
„Имах проблеми с пристрастяването – признава той. - Това е едно от нещата, което ме накара да показвам нещата по малко по-различен начин. Чувствам, че съм бил късметлия да бъда част от свят, на който се гледа с пренебрежение, според мен несправедливо. Затова начинът, по който аз разказвам истории, е не толкова осъдителен.
Бил съм в ситуации, в които лесно съм можел да бъда съден от хората. Няма да дам конкретен пример, защото по-добре да не давам, но съм бил достатъчно близо до огъня, за да знам, че често не е честно да правиш нещата черно-бели и да съдиш хората, защото понякога техните действия са извън техния контрол“.
Шон Бейкър казва, че ще продължи да прави филми, в които да се чуват гласовете на различните в обществото ни. Ще прегръща всяка нова възможност, която технологиите ни предлагат. И няма да спре да търси иновативни начини да предизвиква емоция и съпричастност в зрителите.
„ Това което забелязах през последните няколко години в киното е истинско желание от страна на филмовото общество да разказва различните истории и да се опита да придаде емпатия към образите – казва Бейкър. - .Да пъхне публиката в обувките на образи, които те иначе никога не биха си представили да бъдат. Това е много обнадеждаващо за мен като човек, който прави филми“.
