САМО В ПИК И "РЕТРО"! Волен Сидеров в най-личната си изповед: Деница избра да е майка, а не да се прави на мъж! Страх ме беше от ректор гей, Левчев и Сугарев ми завиждаха, че жените ме харесват (УНИКАЛНИ СНИМКИ)
Последвайте ни в Google News Showcase
Волен Сидеров е завършил „Теология” в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Работил е като фотограф, журналист. Бил е главен редактор на в. „Демокрация” и зам. главен редактор на в. „Монитор”. Председател е на партия „Атака” от нейното основаване през 2005 г. След парламентарните избори през същата година влиза в 40-ото Народно събрание. Депутат е и в следващите четири парламента.
- Има ли нещо, което да не знаем за вас, г-н Сидеров?
- Точно в това е парадоксът - уж съм достатъчно експониран в публичното пространство, обаче всеки, който се запознае с мен лично, задължително след това казва: "Е, ама ти си бил друг човек!". Оказва се, че медиите са изградили образ за мен върху черти, които са много малка част от моята същност. Затова все повече се уверявам, че неизвестното за мен е повече. И че хората са все по-приятно изненадани от това, което виждат и откриват за мен. Защото има години, в които аз съм се занимавал не толкова с политика, колкото с изкуство, с антикварни страсти. Букинист съм от много млади години.
- Знаем, че сте роден в Ямбол, но какво беше семейството ви?
- Роден съм в Ямбол в едно време, в което не се говореше нито за престъпност, нито за пари. За всички, които критикуват комунизма, ще кажа, че съм израсъл в много спокойна патриархална среда. В една къща, в която живееха баба ми, дядо ми. Те бяха с леви убеждения. Дядо ми по майчина линия е основател на социалистическия кръжок в Ямбол в началото на 20. век. Даскал - какъв да бъде? Баба ми беше шивачка, която със занаята си издържаше цялата къща. Имах прекрасно детство.
- Какво дете бяхте, какви бяха лудориите във време без интернет и без цветна телевизия?
- Имах щастливо детство. А дали си палав или не - ти ставаш такъв, защото детството ни преминаваше в игри. На улицата - не виртуални, в компютрите и таблетите. Всяко лято се правеха турнири - нашата махала срещу горната махала. Дълго време с подръчни материали си майсторяхме дървени мечове и щитове. После идваше уреченият ден, в който двете армии се срещаха. И започваше бясно гонене, блъскане, бутане, налагане. Разбира се, че не минаваше без синини и ожулвания. Арбитри бяха няколко по-големи момчета. Те определяха кой е убит и кой - не. Коя армия побеждава. Въпреки забраните задължително ходехме да се къпем на реката. През лятото играехме до късно на улицата. Коли почти нямаше. Сега оценявам колко е важно такова спокойно детство. Колко здрава основа ти дава за бъдещето. Оттогава не падам лесно по гръб.
- Атлетичен сте и днес, това оттогава ли е?
- Баща ми Никола, който е покойник, ме заведе да спортувам. В Ямбол имаше много голяма зала - беше втората след "Универсиада". Според данните ти те записваха да се занимаваш със спортна гимнастика, борба, бокс или лека атлетика. Аз избрах спортна гимнастика. Не станах състезател, но школовката е много важна за самоконтрола. И сега още мога да ходя на ръце.
- В гимназията сте се срещнали с Валери Симеонов.
- Да. За първи път тогава - през 1971 г., откриха Математическа гимназия. На мен този предмет ми вървеше. Редовно участвах на олимпиади по физика, химия, математика. Въобще стимулите за подрастващите не бяха материални. Трябваше да успяваш, за да се развиваш. Някой ще каже, че това са били нагласени и принудени неща от социализма. Не мисля така. Не си спомням насилствено да са ни карали да изповядваме комунистическата идеология. Валери Симеонов беше година преди мен. Те бяха дошли като готови паралелки, без приемен изпит. Връзката ни обаче беше по-скоро училищният оркестър. Той свиреше на китара. Свири и до ден-днешен. Аз имах голямо влечение да свиря на барабани. Още я имам тази страст. Но един мой съученик се уреди преди мен. И аз бях към оркестъра човекът, който да адаптира английския текст на български. Получаваше ми се. Тогава не можеше да се пее на английски. Беше епохата на групи като "Дийп Пърпъл", "Юрая Хийп". Интересувахме се от литература, четеше се много. Събиранията ни в компании бяха по повод изкуството.
- Как от Ямбол стигнахте до София?
- Бях девети за десети клас, когато почина баща ми. Много млад - на 50 години. Получи инфаркт, но не беше това причината - по-скоро лекарска грешка. Брат ми вече беше студент по математика в София. Беше от златните момчета на Ямбол. Бяха го приели без конкурсен изпит заради златни медали от международни олимпиади. Аз обаче реших да уча в Духовната академия. Беше 1975 г.
- Е, как от математиката в Духовната академия?
- Интересът ми към математиката угасна, защото започна много по-силното ми влечение към поезия, литература, рисуване. Така през 1975 г. се ориентирах към Духовната академия. Обаче се оказа, че семейството ми не е номенклатурно, макар и ляво. Баща ми беше главен счетоводител към най-големите хлебни и фуражни заводи. Вече са разрушени. А майка ми беше завършила немска филология. Бяха интелигентни, членуваха в БКП, но нямаха отношение към Църквата. А духовното образование тогава беше отделено от държавното. И за да кандидатствам там, ми трябваше препоръка от енорийския свещеник. Отивам при него, а той вика: "Вашите хора не идват на църква, няма как да ти дам". А нямах и кръщелно свидетелство. На 19 години се кръстих. И се грабвам и отивам при владиката Йоаникий в Сливен. Той тогава беше млад - току-що постъпил. Даде ми препоръка. Кандидатствах с писмен изпит върху Стария и Новия завет.
- Не беше ли това обучение тежко като казарма?
- Да. Беше висше учебно заведение, но интернат. Тежък режим. Сутрин те събуждат в 5:30 часа. 40 минути служба. Закуска, занятия. Малко свободно време след това. В 10 часа вечерта се затваря вратата. Бай Митко, портиерът, заключва и не те пуска. Т.е., ако си някъде по приятели, не можеш да се прибереш. По-голямата драма беше обаче, че колеги ме наплашиха, че ректорът е хомосексуалист. Дали беше така - не мога да кажа. В ония години това беше много плашещо за млад човек. Не е като сегашната гей култура, която се носи отвсякъде. И аз бях в шок. Започнах да не се прибирам. Привика ме ръководството, мъмриха ме. И аз реших, че ще напусна. Много по-късно завърших в шуменския богословски факултет.
- А как се озовахте във фотографското училище "Юлиус Фучик"?
- То имаше статута на полувисше училище по фотография и полиграфия. Единствено то подготвяше такива кадри. Оттам се познаваме с Марта Вачкова. Много хора идваха, за да покрият изискването за 8 месеца стаж или да са учили някъде, за да могат да кандидатстват отново. Така и Марта дойде, защото не я бяха приели от първия път в театралното училище. Беше ми много полезно това образование, защото си изкарвах хляба с него. Откакто дойдох в София, винаги съм живял под наем и сам съм се издържал.
- Оттогава ли са журналистическите ви интереси?
- Литературните и журналистическите ми интереси се комбинираха. Работех в киноцентъра и видях как стават нещата отвътре. В „Бояна“ можеше да се направи от копче до крепостна стена. Огромно богатство, което също, за съжаление, беше разсипано.
- Какво ви вкара в политиката?
- Винаги съм се интересувал и винаги съм четял много. В началото на 80-те всяка неделя се събирахме в един клуб и си разменяхме книги. Беше полулегален битпазар. С един приятел на гара "Искър" преравяхме след работа едно огромно бунище за вторични суровини. Ровехме в планина от хартия и намирахме невероятни неща. Спасявали сме уникални неща с подписите на Димчо Дебелянов, Теодор Траянов. Тогава вече работех в Националния музей на българската литература. Така се разви и интересът ми към политическата история, политиката, обществените отношения. И в годините, когато започна тук нещо да се размърдва, да се появяват неформални сдружения, аз по естествен начин проявих интерес. Поканиха ме в Дружеството за правата на човека на Илия Минев. След това го пое Румен Воденичаров. През лятото на 1989 г. Румяна Узунова беше изчела вече няколко мои статии по "Свободна Европа". Бях открил, че за председателя на Държавния съвет - Тодор Живков, в Конституцията няма текст, който да казва как се избира и как се отстранява.
- Как станахте главен редактор на "Демокрация" и защо ви отстраниха?
- Аз бях в "Демокрация" от първия ден. Всъщност съм учредител на синдиката, който тръгна да издава вестника през януари 1990 г. Тогава нямаше закон за търговските дружества и партиите. За да започнеш нещо, можеше да направиш синдикат. Деветима души се събрахме в сградата на СДС - моя милост, Йордан Василев, Пламен Даракчиев, Дончо Иванов, Весела Петкова, Цветан Пенчев, Владимир Милков и още двама. Така създадохме независим синдикат, който да издава вестник "Демокрация". На 12 февруари тръгна вестникът.
- Тоест няма пряка хранителна връзка със СДС?
- Не е пряко издание на СДС, защото СДС беше сбор от 16 сдружения. Йордан Василев беше определен някак си априори, че той ще е главен редактор. Той ме назначи за специален кореспондент, който да коментира по всякакви теми. Василев обаче стана депутат във Великото народно събрание. Беше предложено на Румяна Узунова да е главен редактор, но тя отказа. А Йордан Василев се скри и взе да говори от Троян, че се прави преврат. Тогава Петко Симеонов каза аз да поема вестника. Беше от септември 1990-а до началото на 1992 г. Станах неудобен, когато подкрепих гладната стачката на 39-имата срещу Конституцията. Самият Филип Димитров не беше много сигурен. Желю Желев, Петко Симеонов, Георги Спасов бяха против стачката. С Желю у тях изядохме една връзка чесън и изпихме едно шише ракия тогава, защото нямаше друго мезе. Стоян Ганев, Георги Марков, Александър Йорданов бяха на противното мнение, напираха и искаха веднага избори, защото Великото народно събрание се проточи и взе да приема закони като обикновено НС. След мен дойде Енчо Мутафов.
- Твърдите, че жените са играли винаги важна роля в живота ви. Как, кои са те?
- Било е част от съдбата ми, защото действително не мога да се оплача от липса на интерес. Жените винаги са ме харесвали. Още от младите ми години и след това. И даже в много от случаите те са били активната страна. Те са искали да бъдат с мен. Имаше млади литературни дихатели като Едвин Сугарев, Владо Левчев, Ани Илков, Румен Леонидов - някои правеха самиздатски списания. Някои от тях и до ден-днешен имат негативно отношение към мен, защото някоя жена е харесала мен, а не тях. Е, какво да направя сега? Имаше такава завист. Жените често са играли роля на такива, които ми помагат повече от мъжете. Били са по-лоялни. Аз пък винаги съм оценявал това качество. Няма значение каква е случката, коя е жената и за какво става дума. Това е ключът в отношенията мъж-жена.
- Капка и Деница ли са жените на живота ви?
- Е, те са най-известните публично. Имал съм връзки с жени, които винаги са били на базата на взаимно привличане и взаимно уважение. Когато връзките са прекъсвали, е оставало уважението. Много дълго живях с Капка. По никакъв начин не си позволих да говоря за този период и за отношенията ни. Деница вече е майка на сина ми, за което съм й много благодарен, защото това беше знак божи. Аз нямам други деца. Така беше заради желанието на жените, с които съм бил, защото някои от тях искаха да правят кариера, а не деца. Слава богу, при Деница е обратното. Тя беше народен представител, но заяви, че иска да бъде майка, а не да се прави на мъж. С облекчение се оттегли от парламента.
- Как е малкият Волен?
- Аз отправях молитви на света Богородица да се роди момче, и то точно от Деница. Това беше може би година преди той да се роди. И сега вкъщи имам няколко икони, но на едната от тях Богородица е сред хора. А Волен-младши безпогрешно я познава. Като го попитам къде е, безпогрешно я посочва с пръстчето.
- Още ли живеете под наем?
- Не, сега живея в жилище, което е собственост на Деница. Тя го купи преди няколко години със заем, който изплаща. На "Витошка" е. На петия етаж, без асансьор. Всъщност е един хол, една стая и детска. Не е нещо особено, но е уютно, хубаво е. Друг е въпросът, че огромната част от книгите ми стоят някъде другаде. Мисля за къща, в която някога ще събера всичките си неща.
- Как си почивате от всички тези многостранни занимания - не само в парламента и политиката?
- Почивката е условно нещо. Почивката е да няма много хора около мен, да не ми надуват много главата. В събота и неделя хем съм си в офиса, хем върша нещо, хем няма много хора. Но пак върша нещо, защото за мен е немислимо да седна и да гледам тавана. Трябва да чета или нещо да проучвам.
- Как се поддържа гимнастическата форма?
- Спортувах доста сериозно. Напоследък малко съм се занемарил, но гледам през ден, през два да направя малко фитнес. Иначе се разплуваш. Виждам даже млади мои колеги с кореми. Имаше период, в който ги водех на лагер-школа на морето. Правехме по три часа тренировки по китайското бойно изкуство вин-чун. Важно е да поддържаш тялото си, защото е казано, че тялото е храм на душата. А като занемариш храма, и душата започва да се покварява. Поддържам се. Даже имам боксов чувал в стаята си.
- Създаден ви е имидж на побойник и скандалджия, осъдиха ви. Къде е истината? За спонтанния импулс на човека, който не се примирява с гадостите от живота ли говорим, или търсите този образ?
- Този образ е създаден. Имаше преекспонирани скандални сцени, но ще дойде време спокойно да ги разкажем. В основната част от случаите аз съм бил предизвикан. Да, естествено, можело е и да не реагирам. Някой те ругае и те обижда, а ти се усмихваш. Викаш си, че не те плюят, а вали дъжд. Може и така, но явно не съм такъв характер.
WINBET – най-голямото разнообразие от игри и джакпоти! (18+)
Още интервюта, разкрития и коментари четете на Retro.bg!
Сидеров на 22 години в художнически период. Снимката е от ателието, в което е рисувал и живеел. Зад него са част от картините, чийто автор е самият той
С първия брой на вестник "Демокрация" - епоха на надежди и измами, както самият той я определя
Бъдещият политик на 14 години
