Спектакълът „Гео“ на Иван Добчев фокусира интелигенцията като жертва
Последвайте ни в Google News Showcase
Търсенето на неизвестния гроб на Гео Милев, безследно изчезнал през 1925 година на миналия век, на 30 години, ваденето на духа му от изоставен кладенец, който при това се оказва не единствен, в пустинния пейзаж, изпълнил сцената с множество подобни дупки, в които са били захвърлени писатели, журналисти, учители. При това в „Една и съща нощ“, според автора на документалния роман на Христо Карастоянов, върху който е изградена основата на представлението за Гео Милев. Историята, която днес се оживява от сцената на Народния театър, като оплакване на болезнената жестокост, като погребване на човечността, в нейния по-общ смисъл, и конкретната – историята на поета Гео Милев и анархиста Георги Шейтанов, тези две нива за навлизане в трагични пластове на българската национална съдба са неясно объркани в спектакъла на Иван Добчев.
WINBET – Ултра завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Историята на Гео Милев, неговото семейство, неговата среда, приятелят му Георги Шейтанов, с когото издават списание „Пламък“, е сурова и симптоматична за българския пейзаж не само през 1925 година. И проблемът е за геноцида към интелигенцията, към талантите на България, за това, че те са съдени за поезия, за това, че никой не ги възприема като първенци на нацията и масово ги избива. Въпросът, който стои като дамоклиев меч над историята ни – за системното унищожаване на най-образованите, най-ярките имена в културата ни, днес е особено актуален. Това е кървавата следа от скъсаните връзки в културата ни, които я обричат на консерватизъм и периферност. Днес, почти век след историята с Гео, е важно тази пареща истина да бъде осъзната публично, да бъде възприета като историческа обреченост България да потъва в бездуховност и нецивилизованост. При това тези последни тежки присъди са казани от самия Гео още преди убийството му. Като тук става дума не за обикновена жестокост, а за унищожаване на елита на нацията ни и оттам - обричането на нейното достойно развитие като европейска и цивилизована държава.
Тъй като това не се случва повече от един век и всички ние циклим в трагичната ни криворазбрана цивилизация и демокрация, е важно от сцената да се разкаже убедително съдбата на Гео Милев - интелигент, европейски образован, бунтар, новатор, велик поет. Затова е неприемливо на сцената Гео да битува като дух на пленен военен, с раздърпан шинел и други елементи на герой, излязъл от небитието. Гео е реална личност, говорещ два езика, експресионист, интелектуалец, който в началото на XX век познава Европа, Германия, Лондон. От сцената, за зрителя именно това не става ясно – интелигентът срещу водовъртежа на времето. Явно Добчев не осъзнава, че едно подобно представление, близко до рецитала, също трябва да има контрапунктове, а за съжаление всичко е замазано в някаква патетична оплакваческа гама, мрачна емоционалност… Явно е забравена класическата максима, че не на сцената трябва да се страда, а в залата, публиката е важно да бъде разчувствана. А с рецитал трудно това се постига, за съжаление!
Смущаващо, неприемливо е представянето на Гео не в истинския му ръст на различен, на изискан интелигент в обкръжаващата го среда на политически терор и варварство. Това особено липсва в присъствието му, тъй като задачата на сцената е да визуализира проблема - интелигентът и варварите. Леонид Йовчев се мъчи в тази липса на фокус в изпълнението си на Гео, не е лесно да играеш духа на Гео.
Цялата статия четете само в retro.bg
