Ровихме под тухлите и бетона да вадим пострадали
Последвайте ни в Google News Showcase
Преживял съм в моя роден град Свищов доста земетресения. Помня две от тях. Първото беше, когато бях на осем години и имаше много материални щети. Но земетресението – 7,3 по скалата на Рихтер, което се случи на 04 март 1977 г.- този ад не може да се опише.
WINBET – Ранно изплащане за брой голове за първи път в България! (18+)
Хората вече се бяха прибрали в домовете си в тихата мартенска вечер. Постепенно от Дунава бавно изплуваше едно огромно огнено червено кълбо, потъмня и изчезна. Земята започна да бучи със страшна сила, да се гъне, дърветата опираха клоните си в нея.
Живеехме в стара турска къща. С жена ми бяхме в кухнята, прибирахме посудата след вечеря. Силно извиках на сина ми да бяга навън. Някяква сила изстреля и нас на двора. Къщата пред мен се гънеше, като че е от картон, и всеки момент ще рухне. Електричеството беше спряло. Стояхме в мрака онемели, телата ни се тресяха. Бях прегърнал сина си. Кучето и котката се бяха свили плътно до нас и не помръдваха. Не погледнах към къщата, мислех че я няма. Постепенно започнахме да се съвземаме но си мислех, че краят на света е дошъл. Никой не смееше да влезе в дома си в очакване на нов трус.
След час с моя съсед решихме да отидем до площад „Велешана”. Улицата по която минахме беше осеяна с тухли, цигли, бетон, а електрическите стълбове прекършени. Голям 10 етажен блок – общежитие на Химкомбинат „Свилоза”, беше изчезнал изцяло сринат, изравнен със земята, една огромна могила от тухли и бетон. 4-5 човека ровеха с голи ръце, а от вътре се чуваха отчаяни викове за помощ. Започнаха да идват и други хора, от ръцете ни течеше кръв но нищо не чувствахме. Може би след час-два дойде гражданска отбрана, пожарна кола и милиция, линейка и лекари, някаква техника. Опиташ да изместиш някаква плоча, чуваш ужасен вик. Не зная колко сме спасили, но търсенето продължи 10 дни. Под руините намериха смъртта си 33-ма млади хора. Под втория, също сринат до основи 10-12 етажен блок имаше 83 жертви - млади и стари, жени и мъже, невръстни дечица, пеленачета. Новопостроената болница още не беше открита, а в просторното фоайе се редяха ковчег до ковчег. Невиждана трагедия. Силните сърцераздирателни писъци разкъсваха сърцата.
Като си правя равносметка и като броя годините на интервала между тия два силни, мощни и страшни труса, които преживях, очаквам в много близко време Вранча с по-мощна сила да си покаже рогата. Не искам, с тази моя прогноза да създавам паника, но желая да предупредя. Вранча е непредсказуема. И всеки момент трябва да бъдем подготвени психически да посрещнем мощен удар. Защото това е неизбежно, трусовете не са от сега, те ни напомнят, че не сме вечни и да не забравяме доброто.
Кап. Константин Динков (Льони), Свищов
