Последвайте ни в Google News Showcase
Днес основното, средното и висшето образование у нас са под дъното най-първо по вина на семейството. Редица родители общуват с ученика само на материална и на битова основа. Нямат душевна и духовна близост с него. Те не го приобщават към опита си, към пътя до успехите им и към уроците от несполуките им. Бащи и майки най-нахално възлагат не само обучението на детето си, а и неговото възпитание на училището. А пък школото днес е истински зверилник. Над 30% от юношите командват преподавателя и го заплашват с уволнение, ако им пише заслужените двойки. Дори му посягат, ако са деца на богати и овластени родители. Учениците от този тип мразят четенето, ученето. Но държавата не разрешава изключването им от гимназията съгласно законите на „великия” ЕС.
WINBET – най-голямото разнообразие от игри и джакпоти! (18+)
Плачевното положение на учебните звена тръгва от лошото образователно министерство. То намалява идиотските т.нар. делегирани бюджети на училищата, щом те се освободят от учениците - търтеи и тъпаци. Цели 25 години ведомството се управлява само от безотговорни, тясно скроени и затворени само в една специалност министри. Те нямат обща култура, не уважават образователните традиции на България. Люшкат се между нелепи решения. Сменят ги редовно. Чиновническата маса в това министерство вече четвърт век издава много скучни или неразбираеми учебници, особено по история и литература. Тя ги поръчва на приятелски кръг и дели с него много пари заради високите тиражи. Пускат се по 4-5 еднакво слаби учебни помагала за един предмет.
Всички образователни министри, начело със сегашния Танев, наливат народни пари в частните средни и висши учебни заведения. А те са собственици на големи богаташи, които лапат и високите ученически такси. В същото време държавните гимназии нямат средства за стимулиране на учителския труд, особено тежък в днешната училищна лудница. У нас учебната програма се преобръща неспирно и е наторена с всекидневни хрумвания и капризи на образователното министерство. Неговият ръководител Тодор Танев сега въвежда дисциплината „предприемачество” в първи клас на основното училище. Нещастните дечица само на 7 години ще се побъркват, докато бъдат занимавани с конструкцията и реконструкцията на производствените процеси, с новите техники, технологии. Университетите ни – над 50 в малка България, също не са цвете за мирисане. А имаме напълно подготвени преподаватели за около 10. Над 40 дублират дейностите си.
Външните учители гостуват срещу много пари в няколко от тях, като дават на студентите само повърхностна представа за материята. Не премахват и няма да съкратят тези безплодни учебни звена, защото свръхбогатите им собственици имат връзки с властта. Университетите вече приемат студенти с тройки, а и с двойки, за разлика от социалистическото минало, когато изходният бал беше над петица. Идеята е да се намери работа на всички преподаватели, а редица от тях нямат качества и трябва да бъдат освободени. Повечето не са авторитетни практици в областта си. Затова дипломираните не могат да превърнат получената информация в действащо оръжие на своята професия. До 1989 г. ВАК често произвеждаше професори и доценти след много дълги процедури, тикаше напред активните червени партийци. Сега едно приятелско сглобено жури бълва цели легиони от лица с научни титли, но без творчески мозъци.
Днес учебните занимания приключват с напускането на училищната и университетската сграда. Няма допълнителна работа над книгата в библиотеката, у дома. Самообразованието в най-добрия случай се свежда до тарикатската игра с компютри и получаване на гола информация, а не и до анализа на явленията и начина да станеш майстор в професията. Безспорно днес има и силно напредващи, даровити студенти, ученици предимно от областта на точните науки, в езиковите гимназии. Но те са едва 25% процента от поколението си.
Ние, българите, основателно се гордеем с нашето народно будителство. То тръгва от отец Паисий, който се ражда през 1722 г. И написва великата си „История славянобългарска” през 1762 г. По-късно, само в рамките на две десетилетия - от 1830 до 1850 г., на този свят идват 10 безсмъртни фигури - Сава Доброплодни, Георги С. Раковски, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Добри Войников, Любен Каравелов, Илия Блъсков,, Васил Друмев, Христо Ботев, Захари Стоянов, Иван Вазов. През никоя друга епоха от многовековната история на България не са се раждали за толкова кратко време толкова велики българи. Те са все писатели, но и борци срещу кървавото турско робство. Проявяват се като просветители и водачи на нацията ни. Изваждат я от нейното примирение с робството, като я зареждат с идеи и воля за побеждаването му. За съжаление днешната ни интелигенция няма тяхната борческа нагласа. А е вкопана в себе си, в егоистичната си грижа за своето твърде посредствено оцеляване. Сега тя няма запомнящи се успехи в професията. Има ги само в медицината, в отделни точни науки, в живописта.
Сегашните научни и творчески съюзи са полуумрели, ръководят се от канцеларски души. По принцип интелигенцията трябва да бъде инициаторът на събитията. А днес тя е тяхната опашка. Слабообразовани, но будни хора са по-активни от нея. Те оказват стихийна съпротива на лошото държавно управление. Не се организират успешно срещу него, защото колегиалните им среди реагират все поотделно. У нас читалищата се раждат през 1856 г. и са велико българско откритие. Те са незаменима форма за всестранно образоване на народа. До 1989 г. бяха многобройни и щедро финансирани. Обвързваха ученици, студенти, останалите възрасти не само с библиотечния си фонд, а и с курсове, кръжоци, концерти, юбилейни тържества. А през лъжедемократичното ни безплодно време от 1989 г. насам редица от тях бяха ликвидирани.
По принцип предаването „Ръкописът” на Българската национална телевизия е полезна форма, особено днес, когато естетическото образование на народа е забравено от овластената политическа класа. За съжаление начинанието „Ръкописът” е неуспех за БНТ. Журито от суховатия белетрист Владимир Зарев, от литературното недоразумение Ваня Щерева и от някой си Захари Карабашлиев предявява ниски изисквания към състезаващите се. Обявява доста от тях за ярки утрешни класици, макар че в повечето случаи техните творения са празнословни, ученически наивни, а често и глупави. Любопитно ми беше да чуя какво ще каже поканеният и вечно позиращият, но относително известен литературен критик Йордан Евтимов. Той пак остана верен на себе си и взе да тълкува литературните явления така, както хирургът бърка в човешкото тяло и обяснява на студентите какво има в него.
Евтимов се изцепи, като заяви, че най-силните произведения през социалистическото ни време били неродените, неиздадените и дори ненаписаните. Сподели, че Константин Павлов е знаме на българската поезия през социалистическата епоха. Не обели нито дума за всенародно известни творци като Александър Геров, Валери Петров, Георги Джагаров, Павел Матев.
Пред журито на състезанието „Ръкописът” много неочаквано се изпъчи и операторът Любомир Халачев. Той влезе в битката за литературно признание, като превъзбудено прочете своя покъртително банален и безтегловен, но интонационно напомпан текст. Веднага се запитах защо този професор и даже ректор на НАТФИЗ се набутва в групата на анонимни любители, след като може да издаде книгата си, щом смята, че тя блести с качествата си. Господинът явно няма природен, но и развит, култивиран вкус, усет за художествените ценности. А той и слабият сценарист Станислав Семерджиев са преизбирани ръководители на НАТФИЗ. Но нямат творческия авторитет като на бившите професори и лектори на ВИТИЗ Д. М. Митов и Енчо Халачев.
Въпросната история предизвика тревожните ми размисли за НАТФИЗ. Бях възмутен от просташкото нахлуване на Волен Сидеров в нея. Но вече установявам, че преподавателите и особено студентите от това учебно заведение много обичат да шумят около себе си. Едни от тях се оказаха много брутални, още когато преди време заявяваха, че ще опожарят учебната си сграда, ако техният учител Крикор Азарян – световна величина като педагог и режисьор, бъде пенсиониран. А фактически той е съвсем скромен труженик, в сравнение с майстори като Н. О. Масалитинов, Кръстю Мирски, Методи Андонов, Леон Даниел, Вили Цанков.
Явно учащите в НАТФИЗ нямат реална представа за равнището си. Защото през последните 25 години това заведение произвежда малко добри и далеч повече слаби или посредствени актьори, режисьори, сценаристи. До няколко лета преди 1989 г. ВИТИЗ се открояваше с всеизвестни светила от областта на театралната практика и педагогика. Но тяхното дело не е унаследено поне частично. От 1989 г. насам лица с ниска обществена, творческа огласеност станаха професори, доценти, без да са написали една фундаментална или поне монографична книга.
