Авторът на бестселъра „Япония във Втората световна война“ с нови разкрития за най-кървавия конфликт в историята на човечеството
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
На пазара вече може да откриете най-новия том от популярната поредица „История на войните“ на издателство „Милениум“ – „Япония във Втората световна война“. Авторът д-р Мартин Димитров е главен асистент в катедра „Японистика“, ФКНФ, СУ „Св. Климент Охридски“. Той е бакалавър, специалност „Японистика“ (2012), СУ. Магистър, История и съвременно развитие на страните от Източна Азия (Япония, Китай, Корея), ФКНФ-ИФ (2014), СУ. Доктор по история, катедра „Нова и съвременна обща история (История на Русия)“, ИФ, СУ (2018). Работи в областта на история на Япония, история на Русия, Руско/Съветско-японски отношения, международни отношения на Япония, история на Източна Азия, нова и съвременна обща история, японски бойни изкуства. Преподава японски език. Член е на Европейската асоциация по японистика (EAJS) от 2018 г. Специализира в: Университет Кокушикан, Токио (2010); Университет на Мухамадия „Проф. д-р Хамка“, Джакарта (2016); Московски държавен университет „М. В. Ломоносов“ (2017); Университет Мейджи, Токио (2017-2018).
Книгата ни въвежда в динамиката на Източна Азия и японските амбиции и ни представя детайлно участието на Страната на изгряващото слънце в глобалния конфликт, което с оглед на своите регионални специфики често е обозначавано и с термина „Петнадесетгодишна война“. В настоящото интервю д-р Димитров сподели пред нас допълнителна информация за своя труд.
– Г-н Димитров, на какво се дължи вашият интерес към историята на Източна Азия и в частност на Япония?
– В детските си години бях повлиян от любовта на баща ми към Изтока. В библиотеката ни имаше много художествени произведения, свързани с Китай или Япония. Интересът ми към Страната на изгряващото слънце се пробуди от романа на Джеймс Клавел „Шогун“ – изключително популярна сред поколението на родителите ми творба. Това ме насочи към практикуването на бойни изкуства в ранна младежка възраст, а когато стана време да избера специалност за следването си, избрах „Японистика“ в Софийския университет. Всяка от страните на Източна Азия представлява огромна загадка за външния наблюдател и колкото и ние, изтоковедите, да специализираме в дадени аспекти, винаги има какво още да научим. Аз реших да съчетая интереса си към историята и политиката с научните си търсения в рамките на японистиката и се радвам, че днес имам възможността тази ми юношеска страст да бъде и професия.
– Какви са основните предпоставки за напрежението в региона през 30-те и 40-те години на XX век?
– Най-често изброяваните причини за най-кървавия конфликт в историята на човечеството – Втората световна война, са глобалната икономическа криза от края на 20-те и несъвършенствата на системата на международни отношения след края на Първата световна война. Голямата депресия удря повечето страни по света и допринася за обособяването на съперничещи си икономически блокове. Версайско-вашингтонската система от договори пък стимулира появата на реваншистки настроени сили, най-вече в лицето на Италия и Германия на Стария континент. Фактор е и предизвиканата от сътресенията в предходните десетилетия поява на политически режими с рязко противопоставящи се идеологии.
Тези фактори са налице и в Източна Азия, но има и специфики. През XIX в. западните държави успяват да подчинят почти всички страни от региона, налагайки им колониален или полуколониален статут. Единствено Япония успява да извърши решителни реформи и да постигне ускорена модернизация, превръщайки се във влиятелен играч при разпределението на зоните на влияние. Японският стремеж към разрастване обаче става все по-амбициозен и това сблъсква страната с интересите на останалите Велики сили. По същото време Китай преживява изключително труден период от своята история. От средата на XIX в. Поднебесната империя е принудена да търпи полуколониалния гнет на Запада – националистическата революция в началото на XX в. не довежда до стабилен политически режим и през следващите десетилетия страната е раздирана от вътрешни конфликти. Към края на 30-те обаче се установява крехък съюз между страните в Гражданската война (Националистическата партия и Китайската комунистическа партия), който да даде отпор на японското навлизане в Китай. Елементът на идеологическо противопоставяне пък най-ясно се наблюдава по оста Токио – Москва, макар парадоксално СССР и Япония да остават неутрални една към друга в по-голямата част от световния конфликт.
– Можете ли да определите до каква степен сблъсъците в Източна Азия и Тихия океан повлияват за цялостния ход на Втората световна война?
– Именно с нападението на Япония на Пърл Харбър в началото на декември 1941 г. войната на практика става световна, тъй като с това действие биват съединени вече започналите конфликти в Европа и в Източна Азия. Дотогава САЩ не участват пряко във военните действия. Европейските съюзници на Япония пък, в това число и България, са принудени да обявят война на Вашингтон и с това окончателно са прокарани разделителните линии в рамките на конфликта.
Сложно е да се каже кой от двата театъра – европейският или азиатският, е по-важен в голямата картина. Интересното е, че те остават на практика разделени, тъй като съюзниците от оста не успяват да постигнат някакво реално взаимодействие помежду си. Основните сили на Германия са съкрушени на Източния фронт срещу Съветския съюз, а японците са сломени почти изцяло под ударите на САЩ в Тихия океан. Москва и Токио пък спазват неутралитет помежду си до август 1945 г., въпреки че членуват в двете воюващи коалиции. При всички положения човешките жертви и разрушения в Източна Азия не отстъпват на тези в Европа. Само Китай дава в порядъка на 15-20 милиона жертви в рамките на конфликта и е втората страна по този печален показател в периода на Втората световна война след Съветския съюз.
– Бихте ли отличили определени събития и личности, които изиграват решителна роля в рамките на инициираните от Япония конфликти?
– За едно от най-важните събития считам окупацията на Манджурия от страна на Япония през 1931-32 г., тъй като именно това действие я поставя окончателно в опозиция спрямо интересите на останалите Велики сили. Вследствие на окупацията Страната на изгряващото слънце напуска Обществото на народите и като че ли след този момент военният конфликт между нея и конкурентите ѝ става неизбежен. Събитията оттогава насетне следват „ефекта на доминото“ и в крайна сметка довеждат до войната в Тихия океан.
Що се отнася до личностите, трудно е да се отделят такива с решаващо значение, тъй като японската властова система винаги се е отличавала с търсенето на консенсус сред по-широка група в рамките на елита. Със сигурност считам, че ролята на императора е била по-важна, отколкото се смяташе доскоро – съвременната историография показва, че той е бил тясно ангажиран с въпросите на вътрешното управление и ръководството на войната. Като важни фигури следва да се отделят премиерите Коное Фумимаро (в периода 1937-1939 и 1940-1941 г.) и Тоджо Хидеки (в периода 1941-1944 г.). Като цяло не съм привърженик на личностния подход в историята – считам, че много по-важни са системните фактори като икономиката, идеологията, културата и др.
– Как изглежда Източна Азия след края на Петнадесетгодишната война и доколко паметта за нея е от значение за народите и държавите в тази част на света?
– Паметта за Втората световна война е изключително актуален фактор в междудържавните отношения на страните от региона. Макар 77 години да ни делят от края на конфликта, в отношенията на Япония с нейните съседки все още се усеща наследството на военновременните години. И докато по оста Пекин –Токио или Пхенян – Токио това да е разбираемо, тъй като се подсилва от идеологически и геополитически противоречия, то за силата на историческата памет свидетелства напрежението между Япония и Южна Корея. И двете страни са близки съюзнички на САЩ, но между тях продължава да има търкания по исторически въпроси. Преплитането на конфликтни юридически и дипломатически казуси доведе и до търговски ограничения между двете страни.
Що се отнася до региона като цяло, макар той да остава белязан от Втората световна война, не трябва да забравяме, че за разлика от Европа събитията в Азия се развиват много по-динамично след нейния край. Студената война е тази, която в по-голяма степен определя облика му днес. В Китай Гражданската война бива подновена и завършва с победата на комунистите през 1949 г., макар създаденото от националистите правителство на Тайван да просъществува и до днес. Корейският полуостров продължава да бъде разделен по 38-ия паралел както в навечерието на Студената война, въпреки унищожителната война там в началото на 50-те. През втората половина на XX в. се осъществи и процесът на деколонизация и множество нови азиатски държави се появиха на картата. Освен кървавата Виетнамска война континентът стана свидетел и на противопоставянето в рамките на социалистическата система – между Китай и Съветския съюз. Напрежението между тези две страни и техните сателити е не по-малко от това по оста Изток – Запад и на моменти ескалира във въоръжени конфликти.
Понастоящем Азиатско-тихоокеанският регион е един от най-бурно развиващите се в света и повече от всякога сред специалистите и обществото като цяло е необходимо да се обръща внимание на неговата история, за да бъде разбрана неговата динамика и за да бъдат използвани възможностите, които предлага тя.
Официалното представяне на книгата „Япония във Втората световна война“ ще се състои на 22 февруари (сряда) от 19 часа в зала „Професор Емил Боев“ в сградата на Центъра за източни езици и култури към Софийският университет „Св. Климент Охридски“. Там освен автора, към когото ще може да отправите своите въпроси, ще присъстват и рецензентът на книгата професор Нако Стефанов, както и доцент Александър Сивилов. Също така на място ще имате възможността да си закупите екземпляр от самата книга.
