Вход
София
Времето в София 6 o C

Авторът на "Хроники на безвремието" Яков Янакиев: Привърженик съм на строшените, а не на гъвкавите гръбнаци. Всеки журналист трябва да има дарба, характер, морал

Авторът на "Хроники на безвремието" Яков Янакиев: Привърженик съм на строшените, а не на гъвкавите гръбнаци. Всеки журналист трябва да има дарба, характер, морал

Премиерният том е на книжния пазар
на 24.08.2018
52140
0
Авторът на "Хроники на безвремието" Яков Янакиев: Привърженик съм на строшените, а не на гъвкавите гръбнаци. Всеки журналист трябва да има дарба, характер, морал
24.08.2018
0
52140

Разговаряме с журналиста и писателя Яков Янакиев по повод излизането на новата му книга „Хроники на безвремието“. Мемоарният том, наситен с множество забавни истории из дебрите на българския печат, и пропит с истинско вълнуващо патриотично чувство, ще откриете на книжния пазар с логото на издателство „Милениум“. Авторът предлага на читателите три епизода от началото на журналистическата си кариера – работата му в много популярния някога вестник „Народна младеж”. Яков Янакиев е роден на 10 септември 1948 г. в с. Лозен, Хасковско. Завършва българска филология в СУ. Работи във вестниците „Народна младеж“, „Пулс“, „Софийски новини“, „Ретро“ и др. Автор е на тритомника „Чудесата на Петър Димков“, бестселър в шест тиража, любим на хиляди българи. 

Няма как да смаем света, освен като българи

Преди да се политизираме, трябваше да се българизирам.

За да се оправим, трябва да започнем отначало, поне от Паисий.

Истинският журналист не може да мине без това: дарба, характер, морал

Не харесвам бутафорните сценки, „подофицерския” патриотизъм, където изпъква униформата, салтанатите и гръмогласните фрази.

- Господин Янакиев, защо озаглавихте книгата си „Хроники на безвремието“? Безвремие е понятие, което може да се разглежда в различни плоскости. Как читателят да го тълкува преди да е разгърнал вашите спомени?

- Тъкмо когато се захванах с тия хроники, най-неочаквано си припомних един стар виц за българска група на екскурзия в чужбина. В програмата им имало посещение на гробище. По тая причина всички от групата се ядосвали и роптаели, че напразно си похарчили парите. И с право – не им стигат нашите буренясали гробища, та сега ще разглеждат и чуждите. Искали да заменят тая точка с ходене по магазините, с пазаруване и зяпане, но домакините любезно и настойчиво обяснили, че държат много на нея. Гробището обаче било прекрасно – ако можем да си представим, че има прекрасни гробища, – с невероятно красиви дървета, храсти, цветя; цели цветни лехи обрамчвали алеите; венци от кичести рози обгръщали паметниците. И подредено, свежо, чисто, сякаш току що измито. Направо – дето има една българска приказка – да ти е драго да легнеш на такова място. Но най-изумителни били паметниците и по-точно надписите по тях. Представете си такова нещо примерно: „Тук почива Яков Янакиев; роден – 1948 г., умрял – 2018 г.; живял една година”. На друг гроб – живял две години и три месеца, на трети – само месец. Брех, почнали да се чудят и да цъкат с език нашенците, каква е тая работа, бе джанам, защо не излиза сметката? И както били пръснати из гробищния парк, набързо се скупчили около екскурзовода, за да им разтълкува загадката. Човекът обяснил, че това е единственото място в света, където хората, преди да си отидат от този свят, сами определят колко време са прекарали на него щастливо и тази цифра се изписва до „живял”. Разбира се, нашите екскурзианти били не трогнати, ами  направо потресени мълчали, мислели, пресмятали какво ли число би трябвало да бъде изписано някога на техните паметници. А един такъв като мене, след като бая време сумтял и се чесал по врата, се обърнал към жена си и рекъл: Като умра, искам да пишеш на гроба ми само това – „Мъртвороден”!

Такива вицове се появяват в епохи на безвремие – знам го, живял съм го, сърбал съм му попарата. Но нещата в истинския живот никога не се еднозначни. Много пъти съм виждал и слушал стари хора да си припомнят нещо и да въздишат: „Ех, какво хубаво време беше!”. А като поразровиш онова тяхно време, оказва се, че е било война. Как е възможно да им е било хубаво? Ами така – просто са били млади, а за младите всичко е възможно. Нещо подобно са и моите хроники. Точно в безвремието на тоталитаризма ми се случиха няколко паметни събития, които не само ме разтърсиха, но ме и срещнаха с неколцина от най-значителните фигури в тогавашния културен живот. За срещите си с тях разказвам: Тончо Жечев, Генчо Стоев, Радой Ралин, Борис Димовски, Веселин Йосифов и редица други, имената на които са по страниците на тази книга. Те не само бяха пробили и разчупили „безвремието”; някои от тях буквално надраснаха времето си. Но главното е в „безплатните уроци”, които тези хора ми дадоха – на мене, един тогавашен самонадеян хлапак. Странното е, че ги запомних – макар да бях непоносимо млад, макар тогава морето да ми беше до колене. И бях длъжен да ги разкажа – та нали те осмислят моето „живял”, колкото и кратко да е то.

- Кои са читателите, на които най-много ще допаднат „Хрониките“? Към кого са насочени?

- Надявам се – на тези, които се чувстват поне отмалко българи. И ми се иска повечето да са млади хора, защото цялата ми надежда е в тях. Усещам някакви наченки на българизиране в младите поколения, дано не се заблуждавам, дано отслабналите ми рефлекси не ме лъжат. Не харесвам бутафорните сценки, с които се отбелязват важни исторически събития – наричам ги „подофицерски” патриотизъм, където изпъква униформата, салтанатите, гръмогласните и празни фрази. Но виждам и другото у много млади хора: истинското вълнение, преклонението пред подвизите на предците, гордостта, че са потомци на герои, пренебрегнали личното си благополучие в името на Родината. Много залагам и на тия българи, прокудените по чужди краища, принудените да ядат чужд хляб. От тях очаквам  да усетят по-добре сладостта на своя, да харесват и намразват чужди хубости, да опитват, да сравняват и така, по доста мъчителен начин, да преоткриват българските ценности.

- Имате ли надежда, че някога България пак ще бъде привлекателна за децата си, за да се върнат или поне да спрат да бягат масово?

- Ще ви отговоря с нещо от книгата, от първата хроника, в която разказвам за търсенето на Извора на Белоногата. Тогава, след публикуването на материала ми във вестника, се обадиха много хора да ме поздравят. Обади се и не кой да е, а Тончо Жечев – любимият ми литературен критик и историк. Говорихме над половин час – никога не бях говорил по-дълго по телефон. Каза ми, че се зарадвал много на моята статия и я приема някак като прелюдия към излизането на почти готовата му книга – „книгата на живота ми” – така се изрази. /Става дума за „Българският Великден или страстите български”./ Обясни, че тя е за дейците от цариградския кръг и църковноосвободителната борба. Ще го цитирам: „Единствената българска борба, която се увенча с успех без помощ отвън”. Каза ми още, че тази книга завършва с цял раздел, посветен на Петко Р. Славейков и най-вече на блестящата му поема „Изворът на Белоногата”. И заговори за Гергана – толкова пленително заговори, че направо се влюбих в нея, а чак след това се изчервих и засрамих. Така си беше – до тогава аз се интересувах само от фактите за нейния извор, а не за нейния образ; думичка не бях споменал в материала си за този обаятелен образ. А трябваше – затова се изчервих и засрамих.

За стойността на поемата „Изворът на Белоногата” и за самата Гергана започнах да се замислям едва след разговора с Тончо Жечев. И написах друга книга – като продължение на сегашната ми хроника. Нарича се „Градинката на Белоногата” и се надявам на публикуването ѝ през следващата година. Там говоря за потомките на Гергана, разпилени по тая пуста чужбина. Нали знаете – светът предлага безброй изкушения, радости и горести, надежди и разочарования, немерено щастие и съкрушени илюзии. Гергана отхвърли всичките изкушения на везира без да ги е опитала, защо да отричаме правото на нейните потомки, опитали ги, да се върнат при сладката, при чистата вода на извора. Изворът и неговите ценности за тях ще бъдат още по-стойностни, защото вече са ги сравнили с блаженствата, които добре познават. И нищо чудно, слагайки на кантара всичко видяно и преживяно, вкусено и проверено, да натежи онова блюдо с единственото прозорче, зелената морава, небесният свод, простите човешки радости, градинката, парещият спомен за някакъв Никола… Дори  само едно от тези неща може да наклони везните и да се превърне в най-важното – по-важно от всичкото разнообразие на света, от всичките богатства, от всичките илюзии.

Човекът е така устроен, че има повече сили да се бори с какво ли не в тоя живот, когато знае, че има къде да се завърне. И когато се умори или съвсем остане без сили, да се докосне до нещо родно и скъпо на нараненото му сърце, което да възстанови изгубения напор на кръвта. То може да е малка градинка или роден въздух, любима песен, ласкава майчина дума… Тия неща имат животворната сила и неизмеримата мощ да лекуват и душата, и тялото.

Признавам, че когато реших да правя това – изброяването на Герганините цветя – аз пристъпих към него с надеждата да превърна тази малка градинка в символ на българското. Да, спокойно може да бъде символ, но тя е много повече – цял един космос. И би могла, по думите на Тончо Жечев, да е и връзката с нашите предци – не само да ни сродява с тях, но и да ни кара да се чувстваме на техните години, с техния опит, с тяхната мъдрост. А това е твърде много.

- Как се роди книгата „Хроники на безвремието”? Това са дълго стаяваните ви спомени. Писали ли сте си ги през годините или наведнъж ги изляхте на белия лист и какво ви подтикна да го направите?

- Отдавна ги мисля, но много късно седнах да ги пиша. Нямах време, и аз като повечето българи мислех за насъщния. Чак когато децата ми нямаха нужда от моята материална подкрепа, едва тогава се захванах с тях. А подтиците бяха два. Първият: през годините се появяваха писания за същите събития от колеги, които не са участвали в тях, имаше и изкривявания, и неистини. Това ме дразнеше и реших, че трябва тъкмо аз – пряк участник и често двигател на събитията – да кажа и своята дума. И вторият подтик, по-важният: в книгата са описани редица перипетии, в които съм участвал; никога обаче не съм бил сам, самотен, изоставен, винаги съм бил подкрепян от приятели, колеги, познати и непознати, да не говоря за многобройните читатели, от които получавах поздрави, насърчителни писма, дори идеи. Не мога да забравя всичките тези хора, втурнали се да ми помагат, без да съм го заслужил с кой знае какво. С някои от тях още се тачим, с други се разминахме по-нататък по пътя, съвсем се загубихме. Но никога не забравих добрините им. Трябваше да им се отблагодаря по някакъв начин. Но човек никога не може да изплати тези неща. Добър е Господ – надявам се да им е върнал многократно повече това, което те са сторили за мене.

- Какво искате да запомнят младите читатели?

- Само една фраза: „Няма как да смаем света, освен като българи.” Дълги години си въобразявах, че аз съм я измислил, докато един ден открих, че много отдавна същото е казал не кой да е, а великият Пейо Яворов.

- Странно е, че сте започнал кариерата си от секретариата на вестника, занимавал сте се с неговото оформление, докато сте бил преди всичко талантлив пишещ журналист, репортер, напипващ интересните теми. Нормално ли беше това преминаване между на пръв поглед съвсем различни професии и отдели под шапката на вестника или е прецедент? Помага ли едното на другото?

- Не е прецедент и съм сигурен, че помага. Моят първи шеф, известният вестникар Степан Ерамян, често ни повтаряше, че от секретариата излизат най-добрите журналисти, изброяваше редица имена на талантливи и популярни колеги. И ни казваше, че секретарите познават най-добре механизмите за правене на вестник, те са свързващото звено между ръководството, редакцията, наборния цех, печатницата. Освен това са свидетели и участници във вземането на бързи, важни решения, виждат как реагират при всяка ситуация техните ръководители, защо, по какви принципи и т.н. И затова се учат на занаята много по-бързо от другите хора в редакцията. Напълно съм съгласен със Стьопата, но от моя опит ще добавя и още едно предимство. Секретарите не бяха длъжни да пишат. Но тия от тях, които искаха да го правят, си избираха любими теми, обекти, субекти, можеха да пишат за удоволствие. А това ти позволява да се развиваш без да те изхабява.

- Пишете: „по онова време вестниците бяха малко, а професията – доста престижна“, което днес е по-скоро обратното. „Чемширена“ ли е журналистиката днес? 

- Споменавате за надписа, който стои винаги над писалището ми – думите на знаменития Захарий Стоянов: „Журналистиката не трябва да бъде като чемшир – и зиме, и лете зелена, пък на нищо не мирише.” За мене тази фраза винаги е означавала, че всяка публикация трябва да има вкус, цвят, аромат. Няма значение дали изданието е чернобяло или цветно, въпреки че ако огледаме шаренията около нас, в най-шарените издания има най-малко цвят. Тъжна е тази констатация, но в нашите медии отсъства българският вкус и аромат. Ние играем някаква игра по компрометирани жълти западни модели, но играта вече започва да омръзва на публиката. Днешната журналистика няма нищо общо с българската традиция. Ние не сме последователи на ония върхове Каравелов, Ботев и Захарий Стоянов – не говоря само за техните идеали, а за типично българския изказ, стил, език и т.н. Всичко това не означава, че на днешните журналисти им е по-лесно. Напротив – играта е много рискована, опасна и краят ѝ обикновено е тъжен. Няма професия, представителите на която да са по-употребявани и по-захвърляни. Тук, за да се задържиш по-дълго на сцената, трябва да си постоянно нащрек, да лавираш, да правиш компромиси. А това изхабява – ума, чувствата, тялото... Липсва статистика за жертвите на професията – ранната смъртност, болестите, разводите, изоставените деца, разбитият живот. Но тенденциите са ясни, видими.

Какво е вашето пожелание към съвременните журналисти?

- Та какво повече от това, което казва невероятният Захарий за чемшира? Вярно е, с много повече неща трябва да се съобразяват днешните журналисти. Моят скромен опит ми подсказва, че във всички времена истинският журналист не може да мине без това: дарба, характер, морал. Но не ме слушайте и не ми вярвайте – аз съм привърженик на пречупените, строшените гръбнаци, а не на гъвкавите, лесно прекланящите се.

- В книгата четем как сте получили разрешение "за пренасяне на черешови топчета", докато сте отразявали честванията за годишнина от Априлското въстание. Какво черешово топче трябва да гръмне днес, за да тръгнат нещата в по-добра посока у нас във всяко отношение?

- Всичките наши черешови градини не биха стигнали за направата на такова баснословно топче, което да промени нещата. Знаете ли, че през годините на промените българските черешови градини намаляха десеторно, не издържаха на нашата демокрация? А можехме да залеем Европа с най-вкусните череши. Но затова пак е нужен ум – тъкмо той ни липсва и всъщност този дефицит е отговора на въпроса ви. Продължавам да мисля, че ако преди всеобщото ни политизиране се бяхме българизирали, другояче биха се случили при нас нещата. Смятам, че тоя въпрос съм го развил в книгата си, затова ще кажа само, че пак трябва да започваме от началото. Поне от началото на Възраждането, от Паисий може би? Или защо пък пътуващата книжарница „Отец Матей Преображенски” да не тръгне отново из страната? Нима няма достойни българи, които да я възстановят? Макар това най да приляга на Съюза на българските журналисти – стига да се съобразят с идеите на някогашния си знаменит председател Веселин Йосифов, които той даваше на мене за бъдещето на книжарницата. Ако се направят няколко подобни неща, тогава съвсем естествено може да гръмне и черешовото топче – поне като поздрав за направеното, като сигнал, че нещо важно е започнало, че още я има България.

 Можете да поръчате книгите на "Милениум" на тел. 02/879 40 06 и на email sales@milleniumbg.eu. При заявка през сайта www.milleniumbg.eu ползвате 10% отстъпка от цената. Ще откриете интиргуващите заглавия и на столичните адреси: бул. "Княгиня Мария Луиза" 92 и ул. "Николай В. Гогол" 24.

 

 

Сподели:
Напиши коментар »
(0)
Вашето мнение
Код за сигурност:
Последни новини
Най-важното
Най-четени
Най-коментирани
За кого ще гласувате на евроизборите?
Общо гласували: 16075
архив

Надгробен надпис: “Тук почива Генчо Стойчев, чиято нещастна вдовица държи малък уютен бар с богат избор на евтини спиртни напитки, вдясно след изхода на гробището.”

няма нови новини
Днес: 26
hot
най-четени новини в момента
сега
1744
четат ПИК
сега
четат тази новина
x
ИЗВЪНРЕДНО В ПИК: Отложиха делото за мярката на Миню Стайков
x
ДАР ОТ ПРИРОДАТА: Броколите подтискат туморите
x