Александър Симов в ПИК и "Ретро": „Модният престъпник“ Кирил Петков и св. Бойко Борисов
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Eдва ли някой някога е очаквал, че сформираното след цяла година самоубийствени изборни въртележки правителство ще има сто дни толеранс и дори капчица медийно спокойствие. Но съм убеден, че дори самият Кирил Петков едва ли си е мислил, че буквално на втория час от създаването на кабинета върху него ще се изсипят осколките от такава медийна бомбардировка, на която дори Пламен Орешарски никога не е бил подлаган. При това голяма част от артилерийския огън нямаше нищо общо с политическите процеси. Така първата голяма критика, която прочетох към новия премиер, беше за това, че вратовръзката му стигала едва до пъпа по време на срещата с Урсула фон дер Лайен. Абсолютен моден престъпник! Статусите на озверелите виртуални орки на ГЕРБ по повода приличаха на някаква палава комбинация между възбуден Евгени Минчев и побеснял проф. Юлиян Вучков. След това Петков очевидно настъпи друга мина в съзнанията на толкова много експерти по висша мода – на срещата си с гръцкия премиер Кириакос Мицотакис си бил закопчал сакото и изглеждал нелепо. И картечният обстрел пак започна. По някое време буквално започнах да си мисля дали България не трябва да кандитства за това да измести Париж от титлата „модна столица на света“ при такова количество специалисти по официален протокол и качествени политически фотографии. Всички тези атаки показаха най-важното – правителството ще съществува в яростна медийна среда, защото самият факт на неговото създаване пречупи доста олигархични интереси, които бяха заложили за това, че Бойко Борисов рано или късно ще успее да се върне на власт. Гласуването на кабинет обаче занули тези вероятности и създаде разкаляната политическа атмосфера, която със сигурност ще ни съпровожда през следващата година.
Всъщност тази медийна озлобеност направи и добра услуга на Кирил Петков. Защото тя тръгна да рови детайли, да се занимава с глупости, да се заплита в дребна интригантщина и злоба, вместо да се опита да роди същностна алтернатива, ако такава е възможна на този етап. Така изявленията на премиера за втори мост при Русе, но за военни цели всъщност останаха практически незабелязани. О, по тях се изсипа доста ирония, но на фона на вратовръзката до пъпа вече нито една критика не можеше да звучи достатъчно сериозно и ефектно. Връх на „политическата“ критика обаче стана едно фейсбук изригване на Николай Бареков, който реши да се заяжда с Кирил Петков за това, че е изтървал три запетайки в свой статус. Англосаксонците язвително наричат такива хора „grammar nazi“ (нацист на граматиката) и винаги е забавно до какви концлагерни дълбини могат да стигнат те.
Описваме това епично батално платно с една-единствена цел. Защото то е показателно за политическата психика на България след дванайсетгодишно корупционно управление на ГЕРБ. Истината е, че новото правителство заварва ужасяващо наследство. Ако слушате декларациите на ордата на Борисов, ще си кажете, че до началото на април тази година България е процефтявала и е била някаква политическа утопия. Доходите растели стабилно. Безработицата била нулева. Инвестициите течали като пълноводна река. Здравната система крепнела, а международното положение било розово като романтичен сън на млада поетеса. Тогава изведнъж дошли черните орди на Румен Радев и Бойко Рашков и те установили кървава диктатура в България, полицейски репресии, икономическа катастрофа и здравен колапс. Смятам, че този наратив трябва да се разказва само единствено през иронията, защото способностите на хората да помнят още не са катастрофирали драматично. Именно като продукт на такава памет и знание трябва да тълкуваме резултатите от изборите през тази земетръсна година – избирателите последователно, упорито, дори и инатливо наказаха ГЕРБ и ги стовариха драматично в ролята на опозиция. От един момент нататък дори не беше ясно кой ще спечели изборите, но всички знаеха, че социологията лъже – ГЕРБ няма да бъдат първи. Заради това към момента яростта към новото правителство има по-скоро обратен ефект. То е още твърде младо, за да може да бъде намразено качествено. И заради това днес виждаме някакво ново лице на ГЕРБ – партията жертва, партията, която не спира да хленчи. Не казвам, че това ги прави слаба опозиция, но със сигурност в момента са по-досадни и нелепи, отколкото, когато и да е в своята история.
И честно казано – новото правителство, без да знае и без да иска, получи доста мощна подкрепа от Бойко Борисов. Истински пир за сетивата е да се следят неговите изяви в тези празнични дни. Точно преди Коледа бившият премиер обяви, че ако го арестуват, ГЕРБ ще го канонизира. Честно казано, почти не срещнах реакции на подкрепа. Точно обратното – видях доста хора, които са готови да приемат това да има още един светец, ако той тръгне да трупа небесната си биография в ареста. Всъщност именно Борисов прави днес ГЕРБ неефективна опозиция и най-лошото – несериозна опозиция. Защото заради него те нямат никакъв морален заряд. Да отбраняваш един толкова компрометиран лидер, е мъчително занимание и котва на шията. Но пък и тъжната истина е, че не е ясно дали без Борисов ще има ГЕРБ. Тоест да се окаже, че той е в ареста, а вече няма да има кой да се опитва да го канонизира. Всъщност медийните пируети на експремиера определено помагат на новото правителство. Защото спойката „анти-ГЕРБ“ е по-трайна, отколкото ѝ се иска на политическата прислуга на Борисов. Защото изчегъргването на наследството на Борисов е залогът за бъдеще на всички участници в управлението.
Истината е, че България не помни друг случай на толкова широка коалиция. Някои се опитват да върнат лентата назад до правителството на Димитър Попов, но ситуациите са несравними. Едва ли някой някога е можел да предположи, и то само преди три месеца, че ще има правителство, в което вицепремиери ще бъдат Корнелия Нинова и Борислав Сандов. И то след двата кратки и ексцентрични парламента, в които основната надпревара между партиите беше коя с коя не си говори и коя поставя по-едри, тежки и забележими червени линии. Но последните избори удариха всички участници в предишните две Народни събрания, и то толкова тежко, че всички спорове и караници бяха забравени. Мнозина виждат в кабинета някакъв политически Франкенщайн, идеологическо чудовище от несъвместими политически линии, но това е сбъркана, погрешна и драматично невярна оптика. Ковид кризата разруши основния идеологически десен мит, че държавата е някакво зло, което трябва да бъде постоянно укротявано, и така се оказа, че преговорите между партиите във властта имат възможност за общ политически терен. При това нито една от формациите не направи някакви драматични компромиси, за които може да бъде гърчена. Най-малкото, защото всички осъзнаха един важен факт – който провали кабинета, ще бъде отнесен от цунамито на гнева. Мнозина искат това да е правителство с кратък хоризонт на действия и точно на това се дължи истеричната критика, започнала от втория час на създаването му, но спойката на управлението е по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед. И тя не е само в раздаването на постове и кресла, както се опитват да ни убедят дежурните по любов към ГЕРБ. Истината е, че ГЕРБ бяха нещо като брежневски маразъм в България и нормализирането на държавата минава през общо усилие на лявото и дясното. Досега между двата вектора имаше издълбани дълбоки траншеи, но шамарите на избирателите набързо заличиха всичко това и поставиха ситуацията по изцяло нов начин. Разбира се, че всяка коалиция минава през своите кризи и тази също ще бъде сполетяна от тях, но мнозинството има какво да постига и да прави. Ако съдебната реформа започне с бързи темпове, това ще осигури поне още една година на смислена работа на парламента, а и възможност за консолидиране на толкова различни партии.
Чух изтърканото клише, че новият кабинет поставял край на прехода. Нека да се направим на оригинални и да кажем, че този кабинет е началото на прехода – началото към една друга политическа среда в България, където големите теми могат да бъдат обект на консенсус и където има едно изначално съгласие – че Борисов никога не трябва да бъде повторен. Ако иска да става светец – прав му път. В политиката обаче за него място не бива да има.
