Румяна Бъчварова е вътрешната министърка на нашата миниатюрна психиатрия
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
България отдавна е пристрастена към политическия адреналин. Това е особена зависимост на колективния национален организъм. Животът ни затова се е превърнал в перманентен скандал, а чисто субективното чувство никак не е далече от истината.
Точно когато стабилността у нас трябваше да тържествува, изведнъж България се разтърси като пациент с епилепсия и страната пак заживя в сюрреалистично време.
Само погледнете какво се случи в последните няколко месеца - пак имаше опит за убийство с гранатомет, малка част от Реформаторския блок излезе в опозиция, другата остана във властта, в рамките на два дни бяха извършени две поръчкови убийства, двама старци умряха от студ в ловешко село, а нещастната им дъщеря „отложи“ смъртта им, за да им вземе пенсиите, че да има с какво да ги погребе.
Но това не е всичко - пребиха до смърт ученик във Враца след пътен инцидент, а нелепите действия на съдебната система отприщиха нестихващи протести. Междувременно шефът на ВКС започна да развява есемеси от премиера като прани гащи на простор, той пък нахлу на заседание на ВСС, от нищото отново се появи Яне Янев, пребиха журналист в Поморие, писал срещу местните деребеи... Колко още може да понесе здравият разум на отечеството?
В страната с бавни крачки се завърна призракът на виновното минало, мъглата на онези мътни 90-те години на миналия век, които никой не иска да си спомня. Защото те бяха тежкият махмурлук на прехода.
Когато страната живее с поетичното усещане, че всичко се разпада, единствено криминалните типове тържествуват, защото това е тяхната хранителна среда. Те могат да съществуват единствено в такъв политически полумрак, в който няма добри и лоши, а всички са зли.
Но все пак един въпрос остава без отговор. Откъде дойде цялата ескалация на това напрежение? Как стана така, че само за няколко месеца страната пак се плъзна към пропастта?
Отговорите са много и до един са кошмарни като голо селфи на Радан Кънев (да, знаем, това е гнусна, жълта и нагла провокация срещу моралния лидер на умните, красивите, богатите и известните и сърцето ни трепери от възмущение срещу нея, все едно сме на щат в империята на Прокопиев).
Всъщност всичко ни идва от грешното целеполагане и от разкапващия се климат на българската политика. Стабилността не може да е отговор на проблемите на страната, защото стабилност в мизерията всъщност е другото име на ада. Блестяща със своята налудничава неадекватност в тази ситуация отново лъсна премиерската брошка – вътрешният министър Румяна Бъчварова.
Тя обаче, вместо да мобилизира състава, зае позата на щрауса и си скри главата не в земята, а в облаците, като избяга в далечен Китай, когато всички чакаха от нея отговори. Връщането й бе белязано с нова порция политически шок и ужас. Като садо-мазо господарка, Бъчварова се опита да парира всяка критика срещу нея с идеята, че който говорел срещу МВР, всъщност подривал националната сигурност. Ето я - божеството на стабилността.
Вътрешната министърка на нашата миниатюрна психиатрия, сама заразена от демоничната мъгла на параноята. Нали се сещате какво щеше да стане в друга държава, ако при такава криминална вълна ресорният министър реши да се държи по този нелеп начин.
Щеше отдавна да е отлетял не само от кабинета, но и от политиката, а даже и от съответната държава, защото тълпа разгневени граждани щяха да му търсят сметка за тази фанатична арогантност и опит да наложи цензура върху журналистиката и самата действителност. И само един въпрос - някой да си спомня успешна акция на Бъчварова, да сте чули МВР да е свършило нещо полезно под нейно ръководство? Няма и да чуете занапред. Тази жена показва желание да командва, но – уви - капацитетът й е колкото на чалга певица да пее опера.
Като заговорихме за чалга, май е необходимо да бръкнем с пръст и в другата голяма рана на народа. Много хора бяха ужасени, че докато двамата автоджамбази са пребивали Тодор във Враца, наоколо е имало много народ, който е снимал с телефоните, но не се е намесил да помогне. Така имаме запечатани последните мигове на младежа на снимки, но нямаме елементарно човешко поведение, грам реално съпричастие. Кой е виновен за това смъртоносно воайорство? Кой деградира националния характер до такива нива, че да преживяваме дори и смъртта на друг като тв шоу.
Отговорът е повече от банален - това е екстремното проявление на чалга културата. Тя превръща масите в обикновени потребители единствено на кеф. Щракане с пръсти и романтизиране на убийствата, изнасилванията, проститутките, гейовете, травеститите, корупцията във всичките й форми. Няма как резултатът от 25 години такава обработка да са именно воайорите, които дори не осмислят идеята, че могат да бъдат солидарни реално с някого и да се притекат на помощ.
От толкова отдавна чалгата въздига образа на мутрата, пробиваща си с юмруци и лъжи път напред в обществото, че днес имаме пълна парализа на ценностната система. А най-циничното от всичко е, че основният романтизатор на мутрите, бащата на чалга културата като масов феномен Слави Трифонов в момента е тръгнал да се прави на поредния политически месия.
И той щял да спасява нацията и щял да обучава младите хора на активна политическа дейност. Това е все едно Ханибал Лектър да преподава уроци по етикеция в обществото. Нещо като мръсните врачански истории, пълни с нецензурни изрази и насилие, на които редовно се кикотят Дългия и сценаристите му, превръщайки ги в обществена норма. И после се чудим защо децата на Враца, децата на България се избиват по улиците. Точно сега авторите на това безмилостно общество се опитват да се представят за алтернатива. Такова паразитиране върху опита за измъкване от блатото е пагубно, а усещането за безнадеждност тотално сковава всяка обществена мисъл и енергия за промяна.
Чалга културата е в пълен ход, славитрифоновщината пълзи отвсякъде като морален СПИН, Румяна Бъчварова съска срещу журналисти, изобщо стабилност, та чак дрънка... на белезници. Това е нашият български "Сървайвър", който преживяваме като собствено риалити всеки ден отново и отново.
И понякога си мисля, че самият факт, че оцеляваме, със стиснати зъби, с псувни на уста, на инат срещу всички дивотии, като контра на безумието, което ни сервират, все пак е повод за някакъв оптимизъм. Други народи са потъвали в мрака на историята, когато са си вярвали, че са постигнали върха. Ние още не смеем да мечтаем за върховете, но все пак сме тук и още носим протестни въздишки в гърдите си. Не е малко, по дяволите. Не е малко!
