"Възгордяването идва преди падението”, казват англичаните. Възгордяването е най-тежкият грях от седемте смъртни такива, защото само той е грях на ума. Останалите са грехове, свързани с тялото, което по принцип е дефектно и лесно се поддава на изкушения. Умът обаче трябва да е чист, защото е дар от самия Бог. Веднъж поставен в служба на телесните изкушения, умът пада – и неговият носител пада с него. Това всъщност е обяснението за срива на ГЕРБ, който тече в момента с ускорени темпове. Бойко Борисов позволи телесни щения и емоции да диктуват неговите действия и така предаде огромното доверие, което го докара на власт като сам юнак на коня. Обаче се оказа, че юнакът не свърши нищо юначно; а и конят –
ГЕРБ – се оказа предимно скакалец, опитващ се да изяде всичко на пътя си. Затова днес „лошите”, от които Бойко трябваше да отърве Отечеството – БСП – се оказват с горе-долу еднаква подкрепа с неговата. А на изборите, каквито и манипулации да станат, в крайна сметка БСП най-вероятно ще се окаже с повече гласове от ГЕРБ.
Като всяко падение, това лесно се разказва, макар да предизвиква тъга по изгубените възможности.
Бойко Борисов дойде на власт с мандат да свърши две много важни неща. Първо, да прекрати безобразията, свързани с корупцията и липсата на елементарен ред. Това бе мандатът, даден му от „народа”. Образованото малцинство му даде още една, втора задача: да проведе реформите в онези
зарязани на самотек сектори, които пораждаха корупция и, вместо да обслужват гражданите, се занимаваха с интересите на собственото си ръководство.
В началото на мандата си Борисов играеше ролята на „народен герой”. С размах арестуваше десетки банди и току изглеждаше, че – още малко и дори висши политици ще започнат да гледат небе на квадратчета. Постепенно обаче се оказа, че никой всъщност не влиза в затвора, защото никой не е осъден. Единствените с присъда – братя Галеви – избягаха с лекотата на газели; и никаква потеря не тръгна по петите им.
За Борисов периодът „народен герой” приключи в момента, в който започнаха да излизат различни, съвсем не-геройски факти за него и приближените му. Заместникът му Цветанов се оказа потънал до гуша в апартаменти, появили се по мистериозен начин по време на неговото участие във властта. Изпаднал бе в греха „лакомия”. А от запис на разговор на самия Борисов стана ясно, че той лично прикрива свои приятели от проверката на подчинената му агенция „Митници” – т.е. лъжесвидетелства, което също е грях. Не след дълго – не щеш ли – прикриваният от премиера Мишо Бирата се оказа умрял.
След кратко колебание Борисов реши да поеме нова роля – на строител на съвременна България. Започна периодът на рязане на лентички и хвалби с „южната дъга, спортните зали, пътищата, детските градини”. На фона на кризата подобни занимания биха могли да дадат резултат – да задвижат икономическата инициатива на хиляди и десетки хиляди малки и средни фирми, за да тласнат нещата напред. Това обаче не се случи, тъй като докато юнакът режеше лентички, неговият кон –
ГЕРБ – правеше всичко възможно, за да няма инициатива.
Властта се втурна да подкрепя всички възможни монополисти и картели, а където такива няма – да ги създава. Целта бе обичайната – чрез приятелски на властта мощни фирми да бъде подчинена цялата икономика. Резултатът също бе обичайният – смазване на малките и средните фирми. Защото монополът затова е монопол: да не допуска други играчи на терена, да мачка конкуренцията и с това – всички възможности за напредък.
Лично премиерът благослови това плячкосване на икономиката, като обяви основните монополисти за свои приятели. И направи така, че всички разследвания за монополно положение срещу тях се провалиха. И стана така, че докато го гледаха как реже лентички, хората оставаха без фирми, без работа и без перспективи. Смазани от монополите, хората, които дотогава се опитваха да развиват бизнес и заетост – просто спряха. Правенето на каквото и да е се оказа прекалено опасно занимание.
Страничен, но лесно предсказуем резултат от монополизирането на икономиката бе това, че корупцията, вместо да бъде прекратена, бе качена на небивали висоти. Парите на държавата
– европейски и български – започнаха да отиват само при „правилните” хора. Пари оставаха и за ГЕРБ, но не и за хората. Защото монопол плюс корупция винаги е равно на астрономически цени, изсмукващи парите на населението.
В края на 2011 година Борисов се сети за втората задача, заради която бе избран – да реформира зарязаните сектори: администрация; образование; здравеопазване, МВР; БДЖ. И каза: ще реформирам всичко едновременно. И... нищо. Юнакът, оказа се, се отказва от юначеството дори преди да е направил какъвто и да е опит в тази посока. Боязливостта в душата му се оказа по-силна от аргументите на разума.
Отказът от реформи даде нова сила на монополизацията – вече не само на икономиката, но на целия живот. Ръководствата на нереформираните сектори, зарадвани от отстъплението на юнака, окончателно взеха нещата в свои ръце. И тъй като тези сектори са публични – т.е. обслужват публиката, гражданите, – ефектът върху гражданството бе разрушителен.
От работодатели на публичните сектори, гражданите се превърнаха в жертви. Пострадалите от престъпления станаха жертви на МВР и правосъдието. Болните се превърнаха в жертви на здравеопазването, студентите – на университетите; и всички граждани – на администрацията.
Властта премина в ръцете на силните, управляващи в свой интерес. От бедно, но европейско общество България стана бедна джунгла, в която слабите животни са драни от силните.
Накрая това положение се овеществи във възмутителната снимка на Борисов, прегърнал великия актьор Робърт де Ниро. Актьорът – усмихнат, строен, с иронично пламъче в очите. Премиерът обаче представлява едно самодоволно грамадно туловище – нещо като онзи нещастник от рекламата, който се подува от газове в обществения транспорт.
Тялото бе окончателно победило духа, да не говорим за разума. Посланието: в държавата на
ГЕРБ най-важното е да имаш огромно тяло, пък макар и затлъстяващо.
Докато премиерът демонстрираше телесните си обеми, „съселът” Сергей Станишев стана президент на всички социалисти в Европа – и на Камерън, и на Оланд, и на Папандреу, и т.н. Въпрос на потенциал, така да се каже...
Както казва Аристотел, падението на най-добрите се наказва най-жестоко. Юнакът, определен да спаси България, се оказа елементарен консуматор на властта – за себе си и за тесен кръг свои приятели. Цяло чудо е, че към днешна дата Станишев, пришпорил бял кон с лачени ботуши, вече не танцува на гроба на ГЕРБ. И това ще стане, стига да се откачи достатъчно елегантно от темата „АЕЦ “Белене”.
