ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Според гръцката митология „кутията на Пандора“ описва знакова история, която събира в себе си като във фокус проблемът с познанието, изборът да се потопиш в него и последиците от това лично решение. Без да привнасяме излишна митология в случая с „тефтерчето на Златанов“ може да кажем, че има известни припокривания между двете случки.
Има, разбира се и принципни разлики. Ако в митологията притчата за „кутията на Пандора“ е една и тя заема своето уникално място, в епистемологията, познанието за българския преход „тефтерчето на Златанов“ е само една брънка, един миг, нюанс в едно никога не прекъсвало през годините демонстративно доказване, че този преход е обикновена „мръсна приказка“.
Какво научихме от това тефтерче? Първо, че административната позиция във властта много често се използва като инструмент за покваряване на заемащите я. Като следствие те биват ползвани подобно на тояга, с която се налагат противниците – политически, вътрешнопартийни, опозиционни и т.н. Оказва се, че публичната власт в България най-често е пристан на неуморни в политическото си злодейство любители на задкулисната игра. И като капак, очакваме на тях да им се противопоставят същите, само че по-големи злосторници. Истинска политическа хомеопатия, която тук обаче не работи.
Пак ще го кажа – назначаването на няколко дузини престъпни босове за „нещатни секретни сътрудници“ на службите в България през последните 2 години донесе ли снижаване на престъпността? Не, не донесе. Имаше известни протуберанси в активностите, но за кратко – само докато такива като ген. Атанас Атанасов и неговият демиург Костов завземат властта и започнат превербоването и назначаването за служители в секретния щат на НСС на фигури като Алексей Петров. Забележете с какъв аргумент – както самият Атанасов каза в едно интервю „вие да не искате да назначаваме за секретни служители такива, които си лягат в 20 часа“.
Не, не искаме това, но и назначенията на отявлени престъпници на висши позиции във властта е самоубийствено – за Вас, за нас, за демократичното бъдеще на страната ни. Всичко е свързано като една верига на зависимостите, която идва само да ни покаже, че е символ на вечното завръщане. Второ, личното ми мнение от дълго време насам е, че българската политика е обикновено продължение на организираната престъпност, само че с други средства. Това, струва ми се, е най-краткото и честно определение за нея. Как иначе да си обясним присъствието днес на ВИСаджии, СИКаджии, политически /и не само/ леки жени и мъже в парламента и висшата администрация, откровени мутри в европарламента, засечени само преди 3-4 години в данъчни престъпления.
Всичко е разкапано с минимална надежда за почистване, както би казал легендарният американски морски тюлен Ричард Марчинко. Българската политика съществува сякаш само, за да ни доказва през определен период от време колко вярна е мисълта на близкия до сърцето ми консервативен мислител Жозеф дьо Местр. Някогашният посланик в Санкт Петербург твърди, че фалшивите тези са като фалшивите монети - сечени са от големи престъпници, но употребявани от почтени хора, които затвърждават престъплението, без да го съзнават. Нещо подобно е и българската политическа практика – един безкрайно циничен, алчен и много непреклонен в желанието си да злодейства слой от политически назначенци на олигархията непрекъснато произвеждат „фалшиви политически монети“ под формата на практики, тези, административни решения, закони, управленски практики, които се превръщат в норми, по които ние трябва да живеем живота си.
Да бъдат така добри да ни освободят от тези си занимания – не стават, а досадната тирания на посредствеността им вече трудно се понася. Разгадаването на ръкописните абракадабри на Филип Златанов, чиновникът, чиято комисия е като сублимат на българската политическа и административна практика е най-малкият проблем. Наемете няколко „египтолози“ и те ще се справят бързо и без задръжки.
Проблемите идват после, защото когато прочетете тази песен на посредствеността“ ще видите, че тя не е от вчера. Поднесена ни е нова версия, на нов глас, но твърде джелатски като цялото управление, което беше начело на страната през последните три и половина години. Нека привнеса и своя дан в разгадаването – обзалагам се, че Ц.Ц. този път не значи Цв.Цв., а точно това – Ц.Ц. Парламентарната фурия, която заедно с И.Ф. бяха не като гръцки, а като герберски менади през тези три и половина години, докато ни вършееха тръни на главите, оглавявайки българския парламент. Но също като гръцките си посестрими съпровождаха шествието на Дионис /Б.Б., прости Господи/, готови да разкъсат на части всеки от несъгласните с него. Междувременно огласяйки пространството с писъци.
