Съкилийник ми рецитираше стихове на Хайне на немски
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Пиша ви повторно. Провокирахте ме с публикацията на писмото ми на 8 март т.г. под заглавие „60 години страх”. Много неща са изтрити от съзнанието ми. Но това, което искам да ви разкажа сега, никога няма да бъде забравено.През септември т.г. ще се навършат 60 години, откакто не съм вкусвал кисело зеле, лук и бакла. Само видът им ми навява спомени, които ме лишават от сън. Те са от 1952-53 г. , когато бях затворен в трудово-възпитателно общежитие Белене.Бях в барака №6, III рота. И тъжни, и хубави моменти се случваха в нея. Вечер ни заключваха. Тогава започваше нашата литературно-музикална програма. В дъното на бараката имаше един много добър кавалджия. Репертоарът му не беше много богат, но това, което изпълняваше, беше „кавал свири, говори”. От едната страна на моето легло беше бай Коци (македонец), а от другата – Авойчев (дълги години работил в Германия). Бай Коци ме приспиваше с македонски песни за Даме Груев и Гоце Делчев. Авойчев ми рецитираше стихове от Хайнрих Хайне на немски език. Много пъти съм го молил да ми ги преведе. Не го правеше, за да не осакати стиха и съдържанието.Тъжното беше, когато настаняваха нови въдворени. Понякога ставаше много тясно – падаха се по 22 кв.см. жилищна площ на човек. Някои спяха по схемата „глава-крака”, като прасенца. В края на януари 1953 г. при нас настаниха Павката. Секнаха песните на бай Коци и рецитациите на Авойчев. Някой беше подшушнал, че новият е „антена”. Павката го пуснаха в края на април 1953 г. Може би защото бе научил, това което му трябва.През юни 1953 г. мен и още двама млади ни преместиха на I обект на пристана да стоварваме фураж за животните. Идваха и от о-в „Магареца”, където беше големият свинарник. Там се погребваха починалите. На пристана работата и режимът ни се видяха като рай. Колко конопено семе съм изял, не мога да определя. Но близко до вишката на охраната се къпехме и ловяхме риба.Много тежко беше обаче при наводненията, когато акостирахме с каика на I обект за хляб. Не ми позволиха да се срещна с баща ми, който беше на около 250 м от фурната. През месец септември 1953 г. ме освободиха. Бяха ми определени 12 месеца, а с предварителния арест изкарах 15. През октомври 1953 г. товарехме захарно цвекло във вагони на гарата. Видях как спря влакова композиция, цялата с хора от ТВО „Белене”. През затворения прозорец по мимиките и жестовете им разбрах, че ще ги разпределят по затворите и ще ги съдят – показваха решетки. Това беше последното ми виждане с бай Коци, Авойчев и другите познати от Белене.
Писмо на нашия читател Димитър ГЕОРГИЕВ, с. Каменец, Плевенско
