ГОЛЯМОТО СЪБИТИЕ ЗАД ДИМНАТА ЗАВЕСА: Краят на етническия вот или как Пеевски на практика сбъдна последната политическа цел на Доган
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Неспиращите новини и коментари за битката между Делян Пеевски и Ахмед Доган създават димна завеса, която ни пречи да видим голямото събитие, чийто публичен израз е разцеплението и преформатирането на ДПС. А голямото събитие е краят на етническия вот в българската политика.
Впрочем началото на края на този тип политическо представителство започна преди повече от десетина години с влизането на ГЕРБ в така наречените смесени региони и спечелването на доверието на значим брой мюсюлмани.
Привличането на български турци и мюсюлмани в структурите на ГЕРБ и осигуряването на канал за влизане в политиката през алтернативна на ДПС политическа сила беше първият симптом, че ситуацията от началото на 90-те години на миналия век, при която турците и мюсюлманите подкрепяха безусловно формацията на Ахмед Доган, започва да се променя.
През годините ГЕРБ излъчиха министър от турски произход в лицето на Вежди Рашидов, евродепутат в лицето на Асим Адемов, областни и зам.-областни управители, кметове, депутати и общински съветници. В същото време ДПС преживя няколко немаловажни сътресения като отцепването на Касим Дал и Лютви Местан и неуспешните им опити да създадат алтернативна формация на етническа основа.
Всички тези процеси, които се разиграваха на политическата повърхност, отразяваха тенденции, които се развиваха в дълбочината на общността, чийто политически представител се явяваше движението. Тази общност освен от своята етническа и религиозна различност спрямо мнозинството от българските граждани беше споена и от травматичния спомен за "възродителния процес".
Травмата от насилственото преименуване и репресиите срещу турците и мюсюлманите в края на комунистическия режим направи възможно и присъствието на ДПС като ключов играч на прехода. Впрочем от днешна гледна точка трябва да признаем, че ролята на ДПС в процеса на реинтеграция на българските турци и мюсюлмани към българската държава е безспорно значима и положителна.
Наред с това обаче, няма как да не отбележим и факта, че в тази си роля ДПС беше позиционирано като партия с временен характер. През цялото време тя обслужваше и решаваше един конкретен обществен проблем, чието изчерпване гарантираше достигането до етап на форма без съдържание. В случая проблемът беше преодоляването на обществената криза, предизвикана от "възродителния процес" и предотвратяването на етнически конфликт. С тези две задачи ДПС се справи успешно и това е една от причините днес България, за разлика от Сърбия например, да бъде член на ЕС и НАТО. Разбира се, в тази си задача ДПС беше подпомагано и от другите две основни политически сили на българския преход в лицето на БСП и СДС, с които беше постигнат базов консенсус по отношение на правата и свободите на малцинствата и осигуряване на възможност за политическото им представителство в условията на представителна демокрация.
ДПС беше извънредно събитие. По-скоро изключение, отколкото правило. В историята на българската политика от Освобождението до 1944 година може да бъде видяно много ясно, че турците в България винаги са имали своето политическо представителство още от Учредителното събрание през 1879 година. През тези 65 години обаче представителството се е осъществявало равномерно през основните политически сили.
Броят на депутатите от турски произход тогава е бил близък до броя им днес. През тези години най-силен представител на турците и мюсюлманите в България е бил БЗНС. Това е логично поради селския характер на това население. В рамките на социалистическия период са правени редица опити за интегриране на турското население във властта, като дори от неговите среди са излъчвани членове на ЦК на БКП. След 1944 година започва рязка модернизация, урбанизация и колективизация. Тези процеси засягат всички граждани на народната република без значение на техния етнически и религиозен произход. В същото време се масовизира и образованието. В този контекст, ако в края на тоталитарния режим не беше проведено насилствено преименуване на мюсюлманите, то вероятно в началото на прехода голяма част от тях щяха да се окажат избиратели на БСП. Това е така, защото тогава бившата комунистическа партия беше изключително добре позиционирана в селата и малките градове, където по това време живееха българските мюсюлмани.
Какво се промени през последните години? На първо място от началото на "възродителния процес" изминаха 40 години. Това са три поколения, две от които нямат реално преживяване на тази травма и са информирани за нея само от разказите на по-възрастни близки и роднини. Колкото и силен да е този разказ, той не е преживяване и няма как да бъде основна спойка за общността.
На второ място, през последните 35 години в България се установи демократичен ред, който по никакъв начин не възпрепятства политическото представителство, не нарушава гражданските права и не пречи за реализацията на който и да било представител на малцинствена общност. Наред с това процесите на вътрешна и външна миграция засегнаха турския етнос почти толкова, колкото и българския. На трето, но не на последно място, преходът беше завършен с членството на България в ЕС и НАТО и този факт изпразни от идеологически заряд българския политически живот.
Консенсусните цели, които трите основни формации на прехода си бяха поставили в неговото начало, а именно изграждане на демократична политическа система, установяване на пазарна икономика и прозападен геополитически курс, бяха завършени през 2007 година. Оттам нататък БСП, СДС и ДПС трябваше да търсят нов смисъл за съществуването си. Доколко първите две успяха, се вижда от спада на доверието в тях.
Допреди една година ДПС изглеждаше като изключение, което потвърждава правилото. Формацията сякаш успя да надживее прехода и да се позиционира като постпреходна и постидеологическа политическа сила. Повърхностното обяснение за нейната устойчивост се състоеше в етническия й характер.
Първият явен знак за изчерпването на етническата енергия беше позиционирането на етническия българин Делян Пеевски като съпредседател на движението. При последвалото разцепление се оказа, че Пеевски получи повече гласове от Доган. Това вече със сигурност не е етнически вот, въпреки че голяма част от него е произведен от турци и мюсюлмани. Няма как принципът на гласуване да е етнически, след като е предпочетен етнически българин пред етнически турчин. Представям си какви биха били реакциите, ако подобна прогноза за развитието на ДПС беше направена в края на 90-те години на миналия век или в началото на този.
Лидерството на ДПС от страна на Делян Пеевски е само израз на една постидеологическа тенденция, която съществува в почти всички български партии. Изключенията от това правило са ПП-ДБ, които имат ясна либерална програма, и "Възраждане", които имат ясна антилиберална програма. Всички останали формации съществуват много повече на битов, постидеологически и мрежови принцип, като идеологическите им програми играят ролята на ритуал, а не на преживяване.
За Ахмед Доган отпадането на етническия принцип на гласуване е това, което за БСП и СДС беше отпадането на разлома по оста комунизъм-антикомунизъм. Затова и заявките за сформирането на нова партия, която да следва принципите на ДПС от началото на 90-те години на миналия век, по-скоро гарантира, че ще отведе привържениците на Доган повече в миналото, отколкото в бъдещето.
Вероятно ще бъде създадена формация, която ще наподоби траекторията на ДСБ на Иван Костов и на АБВ на Георги Първанов, които се опитаха да представляват индоктринираните избиратели съответно на СДС и БСП след изчерпването на преходното противопоставяне по оста комунизъм-антикомунизъм, и преминаването в постпреходен и постидеологически режим на функциониране.
Тази траектория очертава единствено невъзможността времето да бъде спряно или върнато назад. Иронията в случая с ДПС е, че именно Ахмед Доган в интервю за Валерия Велева през 90-те години на миналия век заяви, че една от основните му цели е един ден начело на партията да застане етнически българин.
Това е и последната цел, която Доган постигна в дългата си политическа кариера.
Тома Биков за "Филтър"
