ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Споменът от един скорошен уикенд от това лято тлее в паметта ми, пише блогърката Джоана Зелман в сайта си The Dodo.
Любимият ми плаж в Ню Йорк бе изпъстрен от редици намятани хавлии, а аз бях пресякла линията, където чакълът се превръщаше в пясък.
Тъкмо бях изчоплила слънцезащитния лосион от ноктите си, когато смесицата на шумът от вълните, музиката на плажа и жужащите разговори, се увеличи. Екзалтираните гласове идваха непосредствено от самия плаж, където вълните заливаха пясъка.
Там една дузина родители и деца се бяха събрали плътно един до друг и образуваха кръг, а в ръцете им опънати към небето, стърчаха мобилни телефони, с които си правеха серия от селфита.
Суматохата продължи и любопитството ми най-накрая победи. Докато се излежавах безгрижно, така се случи, че меандърът на виещата се тълпа минаваше покрай мен. Погледнах иззд гърбовета на хората, за да видя човек, стиснал бебе акула за опашката, който се усмихваше, позирайки пред телефона на жена си.
"Завърти акулата малко по към себе си", навигираше го съпругата му.
Мъжът въртеше и разтрисаше малката акула за опашката, позирайки с нея наляво - надясно. "Така ли?", питаше я той.
Акулата извиваше тялото си, а устата й се отваряше и затваряше. Едно момче сграбчи акулата. "Искам да я подържа! Снимайте ме!".
"Не трябва ли да върнете акулата обратно във водата?", попитах аз и внезапно настъпи паника. "Не, аз не съм се снимала с нея още! Сега е моят ред", викаше жена,
докато група от деца и възрастни, започна още по-отчаяно да се боричка, за да хване акулата и да се снима с нея.
Едър млад мъж с дебели мускули и яко почервенял от препичане на слънце сграбчи с две ръце животното. "Джоуи! Хей, Джоуи снимай ме!", извика той на свой приятел.
Торсът на акулата постепенно спря да се движи, а устата й се отвори бавно и остана да виси отворена. "Мисля, че акулата умира", възкликнах аз.
Няколко глави се обърнаха към мен, след което продължиха да си правят снимки. "Акулата умира. Не виждате ли, че буквално я убивате, за да си направите снимка с нея", извиках аз.
В този момент морето от фотоапарати, айфони и айпади се втренчи в мен. Публиката ме чакаше да се отместя, за да продължат със снимките, които доказват, че са видели акула. Жива или мъртва, това нямаше значение. Тя щеше да събере харесвания във Facebook и Instagram така или иначе.
"Не, чакай!" Друг мъж изкрещя и сграбчи акулата. "Аз не съм се снимал още!"
"Буквално ще убиете акулата, за да си направите снимка с нея!", започнах да споря аз.
Той погледна надолу към акулата, която висеше от ръката му и заяви, “Ами тя вече е мърва". Устата на акулата висеше отворена, а хрилете й се поклащаха от морския бриз.
Мъжът, който държеше трупа й, накрая сви рамене и я пусна в океана и течението я отнесе.
Малко момиченце в бански на точки и къдрички застана до мен, цопайки с малките си крачета във водата. Като видя, че пуснахме трупа на акулата във водата, плесна с ръце върху бедрата си и извика:
"Какво направи?! Не искам акулата да вмирише океана ми".
От всичко, което видях, стигнах до извода, че това е поколение, което преживява и вижда природата и най-големите чудеса на нашия свят зад безопасността на четириинчовите екрани, вместо да разбере как да живее сред природата в действителност.
Критично близо сме до това да предпочетем изживяване във виртуалния свят, вместо в истинския.
Хората вече не знаят как да си взаимодействат с естествения свят на природата.
В този летен ден, тази прекъсната връзка се прояви, превръщайки едно бебе акула в жертва. Страхувам се, че последствията от това ще бъдат много по-тежки в бъдеще.
