ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Всички революции искат да обърнат нещата с главата надолу и да започнат летоброенето от нулата. Когато в южната ни съседка, в началото на ХХ век побеждава Младотурската революция, водачът й Кемал Ататюрк много иска радикално да скъса с султанското минало на страната си. В Турция възприемат латиницата, арабицата е забранена – младите офицери, смъкнали падишаха, гледат с широко отворени очи към Европа.
Стигало се и до глупавото решение – да се унищожат и писмените паметници на Османската империя. Властите желаели да се отърват от огромните султански архиви, пазени в подземията на огромната византийска базилика /ползвана като джамия/ “Света София” в Истанбул. Кемалистите буквално изринали и изхвърлили с чували архивния фонд на хилядолетната империя.
От ситуацията се възползвали практични хора, както се казва - “в храма влезли търговците”. А султанските архиви били писани не на днешната малотрайна и чуплива хартия, а на материал направен от памук, кажи-речи с вечен живот. За цариградските вторични суровини чул тогавашният собственик на хартиената фабрика в Костенец швейцарецът Шнеебергер и съвсем законно купил няколко вагона от султанските архиви. Ръкописите, събрани в чували потеглили с влака към Костенец, където щели да ги претопят и от тях да се добие нова хартия.
По това време /1912-1914/ на работа в консулството ни в Истанбул бил дипломатът Панчо Дорев, един от първите български османисти. Консулът дълги години сам се ровил из занданите на “Света София” преписвал на ръка някои от арабските плетеници и ги изпращал в Комисията по исторически извори, която работела в БАН. Особено много дипломатът направил за издирването на турски архиви, свързани с българското възраждане. Панчо Дорев добре знаел цената на султанските архиви, които тръгнали към фабриката на Шнеебергер и решил да ги спаси за българската история. Обадил се на нашето правителство и подканил властите в София да изкупят от швейцарския фабрикант османските ръкописи. От днешна гледна точка станало почти чудо: правителството се бръкнало и изкупило от Шнеебергер безценните архиви.
Сиромашка България дала няколко милиона суха пара, за да притежава реликви, свързани пряко с историята й. Тогавашните български историци били направо на седмото небе от радост. България се сдобила с най-големия в Европа староосмански архив, такъв, какъвто няма и в старите европейски библиотеки. Особено голяма роля в това начинание изиграл бащата на известната ориенталистка и писателка академик Вера Мутафчиева, професор Петър Мутафчиев. Той винаги подчертавал, че без османска документация не може добре да се осветли българската история.
Междувременно турската държава усетила, че глупаво е продала част от историческите си архиви. По дипломатически път комшиите ни тръгнали да търсят дивото, след като изпуснали питомното. Турция официално си поискала да й върнат ръкписните документи пазени векове наред в “Света София”. Макар, че България вече била съвсем законен собственик на султанските архиви, в София за да не развалят достлука с южната си съседка, се съгласили на преговори. В Анкара и Истанбул властите се ядосали, че архивите им отишли на север не като вторични суровини за претопяване, а като исторически извори. В играта се включили и тайните служби на двете страни. Детективи, дипломати и висши чиновници от двете съседни страни искали да сложат ръка на безценните султански фермани.
Турското разузнаване вече знаело, че архивът се съхранява в казармите на Школата за запасни офицери в Княжево. Нашите тайни служби усетили, че хора от посолството на южната ни съседка се навъртат из района и усилили охраната на казармите.
Първоначално нашите власти се опитали да преметнат турците – казали им, че султанските фермани вече са претопени в Костенец, но шпионите на Анкара донесли, че архивът не е докоснат. Междувременно натискът от юг към София растял – през траницата хвърчали дипломатически ноти, депеши, шпионски донесения. Европа била в навечерието на Световната война, “международното положение”, както се казва, не било на наша страна. Турската заплашвала и с намесата на Англия и Франция. Българските власти взели мъдро решение – няколко специалисти по османска история на смени ден и нощ изчели и подредили безбройните ръкописи на арабица. Отделили десетина чувала с ненужни от исторически гледна точка документи и ги върнали на турците. Казали им – това остана, другото е претопено във фабриката на Шнеебергер.
Междувременно започнала войната и другите политически събития посипали пепел върху аферата със султанските архиви, за които се карали България и Турция. Старите ръкописи потънали в хранилищата на Ориенталския отдел на Народната библиотека, където десетилетия след това били разчитани от специалистите по османска история. В спомените си академик Вера Мутафчиева разказва, че чак до 60-те години произходът на ръкописите в нашата библиотека бил държан в най-строга тайна. Самата тя била предупредена да не говори много-много за ориенталските ръкописи, които се пазят в библиотеката.
Пак по същото време големият немски историк-османист Франц Бабингер пише труда си за султана Мехмед ІІ, като разказва целия драматичен българо-турски сюжет в битката за архивите от истанбулската джамия. Бабингер не пропуска да напише с ирония, че българите в бързината си са върнали на турците един безценен документ – завещанието на султан Мурад ІІ.
Какво да се прави – стават и такива грешки! Важното е друго – че у нас се съхраняват толкова важни и скъпи за българския историк османски ръкописи, които осветляват живота и делата на патриоти, възрожденци и хайдути – Индже войвода, Мануш войвода, Желю войвода, Раковски, Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата...
