ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Понятието „държавна измяна“ в конституционното право на България не е дефинирано изрично и изчерпателно. В Конституцията е посочено, че това е едно от възможните основания за стартиране на процедура за „импийчмънт“ спрямо държавния глава, която би могла да се развие до предсрочно прекратяване на правомощията на действащ президент, в случай че Конституционният съд намери достатъчно основания за това.
Въпрос на тълкувателна практика именно на Конституционния съд е да очертае пределите на „държавната измяна“ в контекста на конкретните случаи, по които има повдигнато обвинение срещу президента от Народното събрание по чл. 103 от Конституцията.
Не е случайно обаче, че Конституцията от 1991 г. терминологично си служи с „държавна измяна“, а не просто с „измяна“, както Наказателния кодекс (НК). Второто, измяната по чл. 95 от НК, има ясна наказателноправна характеристика. Негов непосредствен обект, както е известно, са обществените отношения, чрез които се осигуряват вътрешната сигурност и неприкосновеността на политическата организация на Република България.
А „изменническото посегателство“ може да се осъществи под три форми: опит за преврат, участие в бунт и участие във въоръжено въстание при това с пряк умисъл и особена цел - събаряне, подравяне или отслабване на властта. Много по-широк обаче е смисълът и съдържанието на конституционното понятие „държавна измяна“.
В науката за конституционното право няма спор, че понятието „държавна измяна“, което се свързва с отговорността на президента по чл. 103 от Конституцията, е различно от наказателноправния състав на измяната по чл. 95 от НК. С други думи, че то не се свързва само с посочените посегателства върху вътрешната сигурност и политическата организация на държавата, както при измяната по НК.
Това е така поради самите конституционни функции на държавния глава, които са свързани в голяма степен с външната политика - президентът представлява Република България в международните отношения. Към държавната измяна, като основание за президентски импийчмънт, следва да се причислят и такива актове, прояви, поведение, които увреждат в сериозна степен жизнени външнополитически интереси на България и създават външни заплахи за националната сигурност на страната. Като например – въвличане на страната във враждебни действия спрямо друга държава; умишлено нагнетяване на напрежение в отношенията с друга държава, което не е предизвикано от реално посегателство върху суверенитета на България или правата на български граждани, а е плод преди всичко на идеологически и пропагандни тези и разбирания.
Или пък системно, открито и необосновано уронване на авторитета на друга държава от страна на българския държавен глава, което уврежда не само двустранните отношения, но създава напрежение и в по-широк контекст на международната арена.
Правя тези уточнения, защото ако погледнем през тази конституционна призма ясно се очертават проблематичните и обезпокоителни от гледище на държавността актове и изявления на г-н Плевнелиев в последно време. Особено агресивната позиция, която той изрази в своето интервю за британския „Индипендънт“, предизвикало истинска вълна от възмущение и критика. При това не само обществена критика, а и институционална – и министър-председателят Бойко Борисов, и вицепрезидентът Маргарита Попова, и лидерът на опозицията Михаил Миков изразиха еднозначно несъгласие с направо екстремистките позиции на президента Плевнелиев спрямо Русия.
Да припомним – в поредица от свои изявления в рамките на различни международни форуми и в медиите, чиято кулминация засега е цитираното интервю в „Индипендънт“, г-н Плевнелиев отправя тежки оценки и обвинения към Русия. В резюме, той твърди, че Москва била водела „хибридна война“ срещу България; че имало „надигаща се опасност от руска агресия”; че „ефективен и сигурен начин за Русия да дестабилизира Европа е през Балканите, затова Путин се фокусира върху това”.
Полетът на президентското въображение стигна дотам, че да обяви, че Русия стояла зад масираните кибератаки срещу български институции.
Има ли сериозни доказателства, които обосновават дори частично поне едно от тези твърдения? Никакви! Нито преки, нито косвени. Нито официални, нито неофициални. Нито разузнавателни, нито политически. Просто пропагандни голословия. При това мотивирани от опорните точки на зловредната пропаганда на ястребите в международната политика, която все повече губи кредибилност и се превръща в нарицателно за подмяна на демократичните ценности, за двойни стандарти и откровени лъжи.
И ако ставаше дума за някой платен грантов коментатор, който папагалства спуснати отвън опорни точки, проблем нямаше да има – в обществената полемика всеки може да изразява свободно тези, гледни точки и дори да се излага докъдето му позволяват представите за принципи, морал и национална отговорност. Става дума обаче за държавния глава, който носи държавническа и политическа отговорност за единството на нацията и представлява Република България в международните отношения (чл. 92 от Конституцията).
Има ли вредоносен ефект за България от пропагандните обвинения, които сипе срещу Русия г-н Плевнелиев? Включително в контекста на днешната турболентна геополитическа обстановка, в която се постига все по-голямо единодействие по основни международни въпроси между Запада и Русия, възстановява се многополюсната структура на световната политика и статута на руската страна като глобален фактор.
Безспорно е според мен, че неоснователните твърдения на българския президент нанасят тежка вреда на отношенията ни с Русия, а оттам и в по-общ план – върху международния авторитет на България. Не защото г-н Плевнелиев е изразил някаква позиция, а защото тази позиция тежко се разминава с реалностите и фактите. Особено днес, когато Русия все повече се превърща във водещ световен фактор за справяне с ключовата заплаха за съвременната цивилизация –ислямският тероризъм. Последователността и системният характер, които могат да се проследят в антируските позиции президента, определено въвличат България във враждебни отношения с Руската федерация.
А България няма интерес от враждебни отношения с никоя държава, още по-малко с основните международни фактори – САЩ, Русия, ЕС, Китай. Още повече, когато демонстративната враждебност на българския държавен глава не е реципрочен отговор на някакви реални актове и поведение от другата страна.
Целият въпрос е какво стои в основата на подобна бих казал волунтаристична политика. Дали е резултат от лоша политическа преценка, което в някаква степен би могло да бъде своеобразно „смекчаващо вината обстоятелство“. Или е по-лошо – свидетели сме на марионетно поведение, на нездрав стремеж да се обслужват чужди на България интереси и да се следва една крайна политическа линия, формулирана извън легитимните български институции и отвъд конституционния мандат на президента, който би следвало да олицетворява единството на българската нация.
Разбира се, въпрос на по-цялостен анализ е дали степента на вредите, които без съмнение г-н Плевнелиев нанася на националната сигурност и външната политика на България, е толкова висока, че да бъде квалифицирана и като „държавна измяна“, а следователно като основание за процедура по импийчмънт.
Във всички случаи обаче това е напълно легитимен въпрос, който заслужава сериозна обществена, политическа и конституционна дискусия. С изявленията на ключовите институционални фактори в държавата, на представители и на управляващите, и на опозицията тази дискусия фактически започна. Здравословно за обществото и държавата ще бъде тя да бъде доведена до край.
