ЕКСПЕРТЕН АНАЛИЗ: Не лекарят носи отговорност за пускането на свобода на едно чудовище
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Не лекарят носи отговорност за пускането на свобода на едно чудовище. Необходимо е магистратите да си гледат работата като призвание, а не като службица. В целия казус от Стара Загора невинна е само 18-годишната жертва на това зверство. Тези тези развива в горещ анализ за "Труд" правозащитникът Петър Кичашки.
Ето какво още пише той:
Цяла България беше потресена от бруталното зверство в Стара Загора, при което един питекантроп наряза момиче с макетен нож, счупи u носа, острига я и се наложи да бъде оперирана и да u бъдат направени 400 шева. И това на момиче на 18 години, все още ученичка. Питекантропът, извършил деянието, се оказва криминално проявен охранител с вид, поведение и излъчване на квартален селяндур с повече тестостерон от мозък. Ужасяващото престъпление беше шокиращо само по себе си, но онова, което взриви обществото беше реакцията на съдебната ни система, която първоначално пусна този кроманьонец от ареста да диша въздуха на нормалната част от човечеството. Случаят в Стара Загора, уви, не е единствен, но стана емблематичен за това какво се случва, когато съдът кривораздава, вместо да правораздава.
Чуха се множество версии, критики я към съда, я към прокуратурата, я към съдебна медицина. Едните казват, че само съдията е виновен, други, че само прокурорът е виновен, трети, че само медицинският експерт е виновен. Всеки тълкува ситуацията спрямо собствените си възгледи и политически цели. Борците за съдебна реформа обявиха, че вината е само в прокуратурата, с което опитаха да впишат случая в общата си битка срещу държавното обвинение. За тяхно съжаление обаче това очевидно не е истина или поне не е цялата истина. Като погледне човек цялата картина се вижда, че в този казус невинна е единствено жертвата на това зверство. Едно 18-годишно момиче, което е на прага на зрелия си живот, който започва по един безумен начин. Тя е невинната. Всички други имат повод да си посипят главата с пепел.
От една страна очевидно има пропуски от страна на отговорния прокурор на място. От друга страна медикът, разписал експертиза, която очертава счупен нос, загуба на съзнание, остригване и 400 шева като лека телесна повреда, е отвъд абсурден. Но всичко това се верифицира и превръща в правен факт едва, когато съдията разпише решение за пускане на свобода на извършителя. Всякакви други пропуски, злонамерени действия или откровена човешка глупост не са правнорелевантен факт с измерими последици, до момента, в който съда не се съгласи с тях. Тук е мястото да се каже нещо изключително важно, което нито съдът е приложил, нито го е разбрал.
Съдебно-медицинската експертиза е доказателствено средство. Тя е важен въпрос във всеки наказателен процес, свързан с насилие. Но тя не е, повтарям и потретвам, не е единственото нещо, което съдът следва да вземе предвид. Няма такова нещо като „съдът е обвързан със заключението на медика“. Докторите дават своя прочит върху събитията и своята експертиза. Работа на съдията е да прецени тази експертиза в съвкупност с другите доказателства по делото, закона и вътрешното си убеждение. Последното е нещо, което съдът у нас масово не прави. В български условия съдът е забравил, че трябва да постановява решение въз основа на триадата - закон, доказателство и вътрешни убеждения. Не само въз основа на закона, не само въз основа на доказателствата, не само въз основа на вътрешните си убеждения. Без да се прилага тази триада, няма правораздаване.
Както пише големият изреалски конституционалист и бивш председател на Върховния съд на Израел проф. Аарон Барак, да си съдия е трудна и мъчна работа, при която трябва постоянно да се търси и прилага балансиран подход при търсенето на истината. В случая обаче съдийският състав, пуснал нападателя на свобода, е пропуснал основната си конституционна роля - търсенето на истината. Без да се търси истината, съдът е полезен толкова, колкото бих бил полезен аз във футболен мач. В старозагорската ситуация, съдията механично е преписала заключението на медика в мотивите си по мярката без да опита дори да търси истината.
Нека сме наясно, че експертиза се търси, когато съдията няма нужната квалификация или опит да прецени ситуацията сам. Каква експертиза му е нужна на съдията обаче, за да определи задържане под стража, когато извършителят е нанесъл такива щети върху жертвата си? Още повече, че извършителят е с текуща пробация, има и други сходни прояви. Нужно ли е да си експерт, за да проумееш, че 400 шева, счупен нос и остригване са очевидно зверство, извършено при условията на особена жестокост? Още повече, че при счупен нос практиката е много разнопосочна - в зависимост от мястото на счупване травмата може да бъде и лека, и средна. Затова най-малкото, което съдията можеше да направи, е да назначи допълнителна експертиза или дори множество експертизи.
Няма разумен човек, който да види тези факти и да направи извод, че това не е престъпление с висока обществена опасност. Но съдията е постъпила като държавен чиновник - лекар ми е казал, че е окей, аз го разписвал и готово. Да, ама не лекарят разписва решението. Не лекарят носи отговорност за пускането на свобода на едно чудовище. Съдията носи върховната отговорност в правораздавателната система. Преценката е негова. Тя трябва да стъпва на закона, на доказателствата, но и на вътрешните убеждения. А такива очевидно не е имало, защото съдията просто механично и типично по чиновнически е преписала, каквото u е дадено и готово. Измива си ръцете като Пилат Понтийски и казва „правя, каквото пише в закона“. Но пропуска един основен въпрос - закон, без морал е като къща без основи. Както пише проф. Близнашки „формалната държава, която въздига закона в култ, фактически го изпразва от съдържание“.
Всичко това повдига един важен разговор - имаме проблеми в съдебната си система, но те далеч не приключват само в държавното обвинение. Прокуратурата има много кривици и следва да се води разговор за нейното функциониране. Но този разговор не бива да замества дебатът за ролята и мястото на съдебния състав. Съдиите, много често, подхождат формалистично, не влагат размисъл и не полагат усилия да стигнат до истината. С което сами обезсмислят собственото си съществуване. Ако беше вярно, че каквото пише в експертизата следва да се приеме безкритично от съда, то тогава съда за какво е? Даваме съдебния печат на медиците и каквото те напишат, това. Абсурдност, откъдето и да го погледнеш.
Необходимо е да положим усилия да се повиши капацитета в съда и прокуратурата. Необходимо е магистратите да започнат да гледат на работата си като на призвание, а не като на топла службица. И ако ще правим съдебна реформа, нека бъдем така добри да я правим цялостно и отчитайки нейните фактически пороци. На колко пленума ще е ВСС е технократски въпрос, който не корелира по никакъв начин с качеството на правораздаването. А то, както виждаме, е ужасяващо ниско. По това трябва да се работи, а не по алабализми и преливане от пусто в празно.
