ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
- Основен структуроопределящ фактор в цялата персонална история на Ивайло Калушев е непримиримото му желание да задоволява неутолимия си сексуален интерес към подрастващи, преследвайки утопичната и немислима идея, че може чрез психологични манипулации и социално инженерство да снеме общественото табу върху патологичното си влечение, което на свой ред да интроецира в самоуважение.
- Тази злокачествено нарцистична патология, ако използваме понятийния апарат на Ото Кернберг (1984), която идентифицираме в личността на Ивайло Калушев, съчетаваща антисоциални и нарцистични характеристики, е в основата на устойчиво деструктивната линия в неговото поведение през целият му съзнателен живот.
- Калушев постига буквалното обсебване (духовно и сексуално) на поверените му малолетни и непълнолетни момчета, индоктринирането на техните родители до степен на пълна „окупация“ на съзнанието им и загуба на елементарна критичност, от които извлича огромни материални ползи и безрезервна морална подкрепа, данъчни и други престъпления и нарушения към държавата и злоупотреби с набиране и разхищения на материалните ресурси от дарители.
- Правейки цялостна ретроспекция от този ракурс към живота, воден от Калушев, можем без колебание да направим заключението, че през повечето време той осъзнато и без угризения е функционирал извън или на ръба на закона.
- Това формира експлоататорския модел, така характерен за поведението и отношението на Калушев към всички, които контролира – дали за да задоволява сексуалния си нагон и да открива нови жертви, дали за да намира средства за издръжка и да постига финансов просперитет и благосъстояние, дали за да си осигурява обществено-политически гаранции срещу преследване от закона, дали за да въздейства психологически на другите, за да гарантира абсолютния си авторитет и власт.
- Показателни в това отношение са примерите за взаимоотношенията му със София и Валери Андрееви, Ралица Асенова, Деян Илиев, Невена Статева, семейство Макулеви, Албена и Леон Версано, Добромир Портев и дъщеря му, членовете на сектантската му група, обществено известни личности от бизнеса и политиката като Саша Безуханова, Васил Терзиев, Борислав Сандов, „близкия му приятел“ Асен Асенов и ред други лица.
- Особено важно да подчертаем и уникалния криминологичен факт, че всичко това е постигнато от индивид с тежка патология на сексуалното влечение – преференциална педофилия.
Това четем в ПЪЛНАТА 152-странична ЕКСПЕРТИЗА по случая "Петрохан-Окочица", разпространена от Епицентър.бг.
Тя е подписана от Росен Йорданов – психолог, д-р Любка Христова – Минчева – психолог, доц. д-р Владимир Велинов – психиатър и съдебен психиатър и проф. Иван Желев – теолог.
Ето пълния текст на ЕКСПЕРТИЗАТА
ДО ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – СОФИЯ
НА ВНИМАНИЕТО НА
ПРОКУРОР РАЛИЦА ДАНКОВА
ПРОКУРОР МИЛКО ПЪРВАНОВ
ПРОКУРОР ДЕТЕЛИНА ЙОТОВА
НАБЛЮДАВАЩИ ПРОКУРОРИ
ПО ДОСЪДЕБНО П-ВО №33/2026 г.
ПО ОПИСА НА ГД „НП“
В изпълнение на постановление с изходящ номер 340/2026г., вещите лица в състав Росен Йорданов – психолог, д-р Любка Христова – Минчева – психолог, доц. д-р Владимир Велинов – психиатър и съдебен психиатър и проф. Иван Желев – теолог предоставят изготвена, съгласно указаните срокове, назначената от Вас по досъдебно производство № 33/2026 г. по описа на ГД „НП“ и пр. преписка №340/2026г. по описа на ОП – София
КОМПЛЕКСНА
СЪДЕБНО-ПСИХОЛОГИЧНА,
СЪДЕБНО-ПСИХИАТРИЧНА,
СЪДЕБНО-СЕКСОЛОГИЧНА И
СЪДЕБНО-ТЕОЛОГИЧНА ПОСМЪРТНА ЕКСПЕРТИЗА
Съгласно заданието, вещите лица трябваше да предоставят експертни отговори и становища на следните основни въпроси:
Установяват ли се данни за психични отклонения при Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев?
Ако да – в какво се изразяват същите?
За времето (периода) на извършване на деянията, констатират ли се симптоми и индикации в психичното състояние на Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев, които показват нарушения в способността им да възприемат реалността и ограничават (компрометират) съществено капацитета им да разбират пълноценно естеството на своите действия, да ръководят адекватно поведението си и да предвиждат последствията от своите постъпки?
От гледна точка на данните за индивидуално-психологичните характеристики и особености на Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев, касаещи светоглед, убеждения, интереси, самооценка, характерови, емоционални особености и интелектуални качества, да се изследват и оценят:
Водещите нагласи и поведение в жизнедейността и как кореспондират те с мотивацията им за присъединяване към общността;
Референтните-статусно ролеви позиции и модели;
Афинитет към формиране на зависимост и подчинение или доминиране в отношенията, както и склонност за възприемане или респективно налагане на власт, влияние и контрол, включително с упражняване на форми на пряко или индиректно психическо или физическо насилие;
Особености в сексуалните наклонности и предпочитания, включително и такива, касаещи елементи на манипулация, принуда и тормоз, ако са налице данни за виктимизация на сексуални обекти.
Налични ли са и евентуално кои са ключовите системни или критични ситуативни субективно-значими фактори и мотиви, които определят насоките и динамиката на изследваните лица преди или в периода на извършване на деянията, предпоставящи летален изход?
Имали ли са суицидни мисли и намерения Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев и от какво са били мотивирани същите?
В случай на констатиране на различни причини за смъртта (самоубийство и убийство) на Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев какви биха били груповите и индивидуални мотиви за това?
Да се изследва и опише социално-психологичната среда на общността, начин на функциониране, порядки и правила, следвани от членовете й и се акцентира на:
Имало ли е и каква йерархия, степен на близост и естество на междуличностни отношения и зависимости между членовете на същата са съществували;
С оглед на установените за групата статусно-ролеви структура и взаимовръзки, може ли да се направят изводи за наличие на характеристики на изявен култ към личността или други подобни субкултура и модели на функциониране;
Имало ли е изявен лидер (водач) в общността, сформирана от лицата Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев?
Имал ли е и каква е била степента на влияние и контрол на лидерът върху поведението на останалите членове на общността и въз основа на какви качества, фактори и обстоятелства е постигнал това?
Установяват ли се девиации в сексуалното влечение на Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев?
При наличие на такива да се опишат проявленията и предпоставките довели до появата им.
С оглед на данните и свидетелските показания за наличието на сексуално посегателство над малолетни и непълнолетни лица, в частност от страна на Ивайло Георгиев Калушев, да се извърши анализ и оценка на неговите личностни особености, сексуални наклонности и действията му в тази насока и да се определят дали и в каква степен отговарят на критериите за сексуален насилник и да се опишат специфичните модели на поведение, характерни за съответни тип сексуална перверзия?
Да се изготви психологична оценка на виктимността (специфични характеристики във възраст, пол и други) на децата, обект на сексуални посегателства, живели продължителни периоди от време с възрастните мъже – Валери Валериев Андреев, Николай Николаев Златков, Александър Янев Макулев и Леон Симон Версано. В това число и на фактори и сходства в произхода, начина на живот и семейните модели! Какъв е бил характера на изградените отношения? Какво е мотивирало родителите да предоставят децата си и съответно възрастните мъже да поемат грижата за отглеждането и възпитанието на децата?
Какви религиозни идеологии и доктрини са изучавали и изповядвали Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев и какви са степените на обучение? Наблюдават ли се отклонения от религиозните възгледи на лицата, спрямо общоприетите схващания и съответната религиозна идеология и какви?
По какъв начин религиозните убеждения на членовете на общността са се отразили на поведението им? Могат ли същите да са мотив за самоубийство?
Да се анализира от психологична гледна точка съдържанието на изпратеното писмо от Ивайло Калушев до майка му – Стилияна Майсторова.
Какво е символното значение на използваните флагове, знаци, жестове и символи в приобщените към делото веществени доказателства с религиозно съдържание?
Вещите лица да отговорят и на други въпроси, имащи отношение към конкретния случай.
За изготвяне на настоящата експертиза вещите лица са получили достъп и са използвали данни и информация за своите становища и заключения, позовавайки се на всички веществени доказателства, свидетелски показания и експертизи, приобщени по досъдебното производство, налични в периода от установяването на деянията до приключване на указания в постановлението срок за изготвяне на експертизата - 07.08.2026г.
По-конкретно реквизитът от доказателствени средства и източници, съдържа данни от:
Първоначални разпити на свидетели (близки, роднини, познати и други), привлечени по досъдебното производство лица.
Веществени доказателства, иззети и приобщени по делото.
Снимкови и видеоматериали от всички извършени огледи на местопроизшествията.
Протоколи от огледи на местопроизшествията.
Последващи огледи на местопроизшествията.
Видео и аудио записи от камери и мобилни устройства, принадлежащи на починалите.
Аудио записи и видео записи от хард-дискове, собственост на Ивайло Калушев.
Аудио записи, иззети при допълнителни огледи и обиски на свидетели.
Всички експертизи, включително съдебно-медицински, балистични, и други, назначени по досъдебното производство.
Повторни разпити на свидетели и замесени по случая лица.
Разпити на допълнителни свидетели, установени в хода на изготвяне на експертизата.
Банковите сметки на починалите и финансов анализ на данните.
Допълнително издирени и установени анонимни свидетели по случая.
Явни източници, съдържащи данни за дейността и живота на починалите.
Справки от организации и институции за решения и действия, имащи пряко или косвено отношение дейността на групата или за някое от отделните лица, визирани в експертизата.
ОБСЪЖДАНЕ НА ДИАГНОСТИЧНИ ПРИНЦИПИ И КРИТЕРИИ
Преди да бъдат формулирани конкретни отговори на поставените въпроси е необходимо да бъдат засегнати няколко принципни теми и области, касаещи методологията и диагностичните категории, които ще залегнат в таксономията на оценките и изводите. На първо място е редно да отбележим ретроспективния характер на изследването и ограничението за използване на част от познатия методически инструментариум за постигане на цялостна психологична оценка.
С оглед на условията и обстоятелствата (постмортем) е разбираемо, че релевантната информация не включва данни от самоотчетни и самоописателни методики и такива, получени при провеждане на контролирани експерименти или тестови замервания. Рядкост е в един задочен анализ да бъдат на разположение психологични оценки и научни изследвания, провеждани в по-ранни периоди.
Подобна ситуация не е прецедент в психологичната и психиатричната наука и практика за изготвяне на психологични характеристики и заключения с висока степен на обективност и достоверност. С оглед на постигането на тези стандарти за нас бе от ключово значение диагностиката да се позовава на надеждни критерии и данни, отразяващи проявленията и характеристиките максимално коректно по отношение на съответното индивидуално качество, личностна черта и други психологични категории.
За тази цел сме използвали и проучвали различни и достатъчно изобилни (като количество и качество на данни) източници: преки наблюдения на поведения и действия в техния аудио и видео вариант; документи и други писмени източници отразяващи решения, мнения и разсъждения на изследваните лица; описания, впечатления и преки наблюдения на свидетели, като тук е особено важно да подчертаем, че придаваме диагностична тежест и приоритетно значение на онези от тях, които се припокриват или корелират като съдържание и смисъл и отразяват обективни находки за факти и данни, а не са функция на явни или прикрити лични пристрастия, себезащитни нагласи и други субективни мотиви, които биха изопачили в една или друга посока и степен отговорите на респондентите (подобни сведения са по-скоро обект анализ и тълкувание, в съответствие с други обективно установени и сравними факти и обстоятелства); материали и предмети, притежавани или създавани от изследваните лица и не на последно място експертни заключения и изводи, установени по обективен и безспорен начин както за живота им, така и във връзка със събитията около местопроизшествията на хижа Петрохан и около връх Околчица.
По отношение на надеждността и валидността на експертните заключения е важно е да се подчертае, че много често преките наблюдения върху поведението в естествена за индивида среда и емпиричните ефекти и резултати от неговите решения и действия имат по-висока диагностична стойност от проучванията в контролирана лабораторна обстановка или при атестиране с традиционни самоотчетни методики.
Също така не следва да се подценява безпрецедентната конспиративност като фактор, от гледна точка на нейния мащаб, продължителност и секретност, в която са пребивавали изследваните субекти и най-вече нейния демиург и създател Ивайло Калушев.
Предвид тези обективни пречки и обстоятелства и с оглед избягване на прекомерна условност и постигането на необходимата дълбочина, прецизност и категоричност на направените изводи, особено по отношение на психологичната и сексологичната част, експертите бяха изправени пред огромното предизвикателство да боравят с небивал обем - като количество и разнородност - данни от улики и фрагменти, които съдържат релевантна и достоверна информация. Допълнително трябваше да се извършват множество справки и сравнения, да се оценяват качествено информационните източници и условия на придобиване, които в крайна сметка да гарантират достоверността им, за да могат да се свържат и наложат върху таксономични карти и диагностични модели.
Поради внушителния информационен масив и набор от данни (например последния проучван диск съдържа над 3 терабайта достъпна и криптирана информация), съдържащи се в досъдебното производство, включително и такива, откривани перманентно в хода на изготвяне на експертизата е редно да се отбележи, че всеки извод, интерпретация или заключение се основава на налични и установени факти и доказателства, чиито източник е проследим в материалите по делото, но не винаги ще бъде регистриран и обозначаван изрично!
Вторият важен концептуален въпрос касае подходите и научните парадигми, които са залегнали в интерпретативния модел, към който сме се придържали в оценката на данните, касаещи персоналните характеристики и субективните особености на лицата, обект на настоящата експертиза. Предвид изискването да се дават отговори на въпроси, засягащи пряко и косвено темите за норма и патология, както по отношение на психичното функциониране, така и по отношение на личностната организация и индивидуалните особености са необходими няколко принципни разяснения. Фаталните и по същество екстремни последствия от жизнедейността на оценяваните лица са отправната точка, която провокира сложността на възприемане и разбиране на тези описания и оценки.
И ако по отношение на традиционните съдебно-психиатрични категории като вменяемост и дееспособност дефинициите и критериите са клинично изяснени, то в екзистенциалната перспектива на лонгитюдно изучаване на личността е налице императивното условие от прецизиране на работните диагностични понятия и категории, които могат да варират от разбирането им като „диагноза“ до възприемането им като „психологична оценка“ с неизбежни междинни степени като акцентуации. Когато се описват относително устойчиви и времево стабилни модели на възприемане, преживяване, мислене, отношение към себе си и околните, както и поведения, проявяващи се в широк кръг от ситуации (класическа дефиниция на личностни черти) с цел описание на личността, е особено важно да се изяснява границата и разликата между „нормалното“ и „патологичното“ проявление.
Типичното разбиране в тясно клиничен смисъл е, че когато съответните личностни черти са твърде ригидни, усложняват значително или нарушават функционирането и причиняват субективен дистрес, тогава те са дезадаптивни и водят до формиране на личностно разстройство.
Подчертаната липса на емпатия, неумението да се приема чужда гледна точка, бягството от отговорност за предизвиканите проблеми, емоционалната нестабилност и недоверие към другите, дефицитът на рефлексия, тревожността и ред други персонални качества, свързани с оценяваните лица, на които се натъкнахме в изследването, са типични дефинитивни критерии за различни видове личностни разстройства (според класификаторите на МКБ 10[1] и при необходимост на други нормативи – DSM[2] или МКБ 11), Практиката показва обаче, че индивидите с „личностно разстройство“, особено хистрионната, дисоциалната и нарцистична разновидности, често действат манипулативно и тормозят безмилостно околните, способни са да влияят на другите, експлоатирайки техните уязвимости и слабости.
Опитите да се поставят условни разграничения според степента на осъзнатост или защитните механизми, използвани да маскират тези черти, не дават докрай прецизен и категоричен отговор на съществения въпрос за това, кога личността е преминала точката на относително нормално функциониране към фазата на патологичното. Често в научната литература и изследвания по темата можем да срещнем явен или скрит дискусионен ракурс, доколкото едни тези и разбирания се фокусират повече върху хуманния и терапевтичен аспект на проблема, а другите върху криминалната и съдебно-наказателна страна, касаеща преценката на носенето на отговорността за действията и/или за ограничаване на волята на съответния индивид да ги върши.
Ето защо смятаме, че е в реда на нещата да изясним и нашата принципна гледна точка, като сме напълно наясно с широко приетата теза, че наличието на личностно разстройство не снема наказателната отговорност. Това разстройство не удовлетворява критериите нито на „умствена недоразвитост“, нито на „разстройство на съзнанието“. Умствената недоразвитост е смущение свързано с изявен когнитивен дефицит, а като разстройство на съзнанието се приемат психотичните разстройства и дементните състояния.
Прието е, че за индивидите с личностни разстройства са характерни защитни стратегии, инвестирани към външния свят (алопластични реакции ) – те се опитват да моделират и въздействат на околните, за да се справят с потенциалния неуспех или разочарование. Обясненията на такива негативни явления обичайно е екстрапунитивно – вината е в околните, извън субекта. За хората от „невротичния“, нормален спектър е по-типично да променят вътрешното си състояние (автопластични реакции), когато реагират на стреса, като например идеализират, рационализират или обезценяват разочарования, неуспехи или изпитания, причинени от другите.
Те обичайно са интропунитивни и допускат и собствено участие в негативните явления или импунитивни и не обвиняват никого. В този смисъл индивидите с „личностни разстройства“ са много по Его-синтонни към своя вътрешен свят и качества, т.е. неосъзнати към тях и нежелаещи да ги променят.
Съответно Его-дистонните черти, тези които те възприемат като нежелани и подлежащи на промяна, са много по-малко.
Хората естествено притежават смесица от личностни черти, част от които са адаптивни, а други недотам, но при психично здравата личност повечето от чертите имат адаптивна роля в личностното функциониране и във всекидневието.
Една от водещите концепции например определя нивата на адаптивност в еднодименсионална скала, различавайки три равнища на функциониране: патологично, нормално и оптимално. Известна е и позицията, която игнорира степента на изразеност на чертите като фактор, а ги разглежда като различни конструкти. В първият вариант те са контрапунктирани в биполярна скала в рамките на обща дименсия, което предпоставя извода, че адаптивните и дезадаптивните черти се изключват взаимно.
Този модел изглежда най-разпространен на нивото на всекидневното мислене, но не намира сериозно емпирично потвърждение. Според вторият модел двата типа черти се разглеждат като съчетаеми и независими в дадена личност, като равнището на единия тип (дезадаптивни черти) не определя и прогнозира другия (адаптивен тип). Редно е разбира се тук да направим уговорката, че при психичните разстройства от неадекватен тип, каквито са психозите и дълбоките степени на оглупяване, качествено са нарушени и са извън параметрите на реалността всички области - възприятия, оценки на реалността, мотиви на поведението, механизми на действията и самите действия.
Искаме да уточним, че това теоретично обсъждане не се налага самоцелно или в името на някаква формална научна издържаност на текста, а поради факта, че в изследването и анализа на персоналните данни за лицата се натъкнахме на изключително екстремни степени на изразеност на определени личностни черти, а също така и на особени типологични конфигурации, които не могат да се впишат в тясно клиничните таксономии за конкретен вид личностно разстройство, познати ни от международните класификатори на психичните заболявания. Нещо повече, не случайно поставяме акцент върху адаптивността, предвид обстоятелството, че този критерий се оказва твърде вариабилен, когато е разглеждан в различен социален контекст – на нивото малката група, на нивото на по-големи, но в същото време обособени общности със специфична субкултура и травматична валентност или ако го оценяваме в широк обществен план.
Очевидно, както се оказа, независимо от характера на чертите, тяхната функционалност или дисфункционалност се определя не само от степента на изразеност, но - особено важно в конкретния случай! - и от средата, в която се проявяват и манифестират. Разликите във възприятията и реакциите на околните, както установихме са драматично полярни с оглед на контекста и варират от краен негативизъм и омерзение до възторг и възхищение.
Оценяването на функционалната приспособимост остава силно зависима от обкръжението, дори за личностни черти с екстремна изразеност от антисоциален или нарцистичен тип, например такива като безнравственост, високомерие, престъпни нагласи, манипулативно поведение, параноя или егоизъм, които по дефиниция се очаква да имат силно негативен резонанс.
Тъй като анализът обхваща данни от дълги периоди от живота на изследваните лица от детска и юношеска възраст до зрялост, а за двама от тях наблюденията са изцяло в ранните етапи от живота им, диагностицирането на личностово разстройство е проблематично донякъде по етични, но най-вече по научни причини, които са най-малко две.
Първата е свързана с въпроса, дали е възможно да са налице достатъчно устойчиви, ригидни начини на преживяване, справяне и свързване с другите по време, когато личността е в процес на развитие?
При положителен отговор възниква и вторият въпрос: дали тези черти са идентични с описаните в зряла възраст?
Знаем, че въпреки преобладаващите мнения еднозначен отрицателен отговор на първия въпрос е некоректен. Това е валидно и по отношение на втория въпрос, като аргументи са осигурени поне от два източника: клиничната и консултативната възрастова психология.
С оглед на това и предвид факта, че в описанията ще бъдат използвани множество понятия, които могат да се възприемат в тесен клиничен смисъл и да насочват разсъжденията в таксономичните категории на личностовите разстройства и психичните заболявания, ние сме възприели аналитичен подход, характерен за възрастовата и консултативна психология, при който психиатричния термин „личностно разстройство“ (който неизбежно се асоциира с „диагноза“) заедно с целият терминологичен реквизит се разбира като личностен (тип) модел, личностен стил или в близкия до понятийния апарат на психоаналитичната диагностика „личностна организация“.
Убедени сме, че по този начин можем да избегнем ненужно объркване, възникващо от постулирания неизбежен конфликт между „нормативната“ и „патологичната“ перспектива.
В случая всяка екстремна проява на личностно качество, въведена в текста, не следва да се тълкува ултимативно само като дисфункция и дезадаптация, реферираща към форма на психична болест, а като абнормност на характера, която може да има и адаптационни и функционални въздействия и приложения в определени етапи и ситуации за индивида.
Смятаме, че този подход, който не поставя толкова строги изисквания за ригидност на поведението елиминира противоречието между развиващите се личностни черти и механизми в процеса на израстване и диспозиционния характер на явлението.
От тази гледна точка личностния стил или модел не служи като основа за определена фиксирана типология, доколкото хората с един-единствен личностен стил са по-скоро изключение. При повечето е налице смесване на стилове, както и постигане на относителен баланс между тях в процеса на развитие. Този баланс гарантира по-висока степен на приспособимост на индивида към променящите се условия на социума и средата – понякога имаме нужда да сме зависими, понякога предпазливи, недоверчиви в други случаи и със сигурност се нуждаем в известна степен от здрав нарцисизъм.
Изключителното доминиране на един личностен модел прави човека уязвим и може да се приеме като индикативен белег, знак за опасност от срив и провал в хода на жизнедейността, дори и когато за дълги периоди с този стил е успявал да променя, организира и подчинява средата и обкръжението по начин, който му помага да постига относително успешно целите си или да избягва провали и разочарования. В този смисъл, според по-ранното обсъждане за съпоставката между личностен стил и личностово разстройство, дезадаптивния личностен стил (личностно разстройство) не следва да се разглежда като хипертрофирана форма на позитивния (адаптивен) вариант.
Не само предвид важността на етиологията на съответния личностен модел, характерен за изследваните лица, но и поради ключовите въпроси, касаещи виктимологията на семейства и деца, които са станали жертви на сексуални посегателства и насилие смятаме за редно да поставим още един важен акцент в обсъждането на диагностичните категории.
Концептуализацията на стиловете въз основа на видовете привързаност при възрастния е добре известна и аргументирана. В основата й е заложена идеята, че макар личностните стилове да се разглеждат като заучени в определен социален контекст, от фундаментално значение за развитието е характера на привързаността, който се формира в най-ранните етапи.
В нашето изследване обръщаме особено внимание на моделите на свързване с родителите и особено с майките, кризисните и травматични събития, затрудненията в ролевите и функционалните взаимоотношения, както и на наличието или отсъствието на баланс между процесите на привързаност и последващо отделяне. Като съществени механизми могат да бъдат съобразявани несъзнаваната имитация и несъзнаваната идентификация. Тази динамика е основа за формиране на съответно по-примитивни или по-зрели защитни механизми (напр. сублимация, оттегляне, отричане, всемогъщ контрол, идеализация, обезценяване, проекция и други), а също и за копиране на травматични преживявания от трудности, провали и разочарования. На свой ред тези механизми водят до специфични фиксации в характера, популярно наричани „поведенчески комплекси“, които са заучени в семейната среда и представляват своеобразна „визитна картичка“ на фамилния психологичен травматизъм.
Колкото по-устойчиви и неадекватни стават тези психологични защити, толкова повече влияят върху формирането на определен личностен стил и възпрепятстват развитието на личността и придобиването на разнообразен опит, който да балансира вътрешния свят на индивида. Всички дезадаптивни личностни модели (аналози на личностни разстройства по МКБ и DSM) се дефинират на базата на трите основни вида несигурна привързаност: свръхангажираност, страх и обезценяване.
На поставените въпроси вещите лица предоставят следните експертни становища и заключения:
Психичните отклонения по принцип следва да бъдат разграничавани на две нива – качествени(психотични, от ранг на активна душевна болест или при изразена деменция с дълбока увреда на интелектуалните възможности, които удовлетворяват критериите на правната категория „разстройство на съзнанието“), водещи до неадекватност и количествени (невротични, реактивни, при личностово разстройство и други гранични области на психиатрията), водещи само и невинаги до неадаптивност/неадаптираност.
Третата област - личностовата акцентуация[3] в специализираната литература се приема като вариант на нормата.
От подробното изучаване на материалите по досъдебното производство (ДП) и от всички последващи събития не се установяват никакви данни за неадекватни болестни преживявания (психотични, продукт на душевна болест или при дълбоки увреждания на интелекта) у когото и да е от описаните лица.
За детайлно съответствие на експертните анализи и оценки с психичните качества на изследваните лица е необходимо да бъде съобразена допълнително непълнолетната възраст при Александър Макулев с присъщите на юношеството мисловни, оценъчни, емоционални и поведенчески прояви.
За времето на извършване на деянията в състоянието на Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев не се констатират неадекватни симптоми и индикации (психотични от ранг на душевна болест или при изразена деменция с дълбока увреда на интелектуалните възможности), които да обуславят нарушения до неадекватност в способността им да възприемат реалността и да ограничават (компрометират) съществено капацитета им да разбират пълноценно естеството на своите действия, да ръководят адекватно поведението си и да предвиждат последствията от своите постъпки.
Евентуалните личностови девиации не са отклонения в психичното състояние, които да лишават някое от споменатите лица от годности да разбира свойството и значението и ръководи постъпките си. И тук следва да бъде съобразена допълнително непълнолетната възраст при Александър Макулев, при който не са налице основания да се предполага наличие на продром на психично разстройство.
Водещите нагласи и поведение в жизнедейността и как кореспондират те с мотивацията им за присъединяване към общността;
Референтните-статусно ролеви позиции и модели;
Афинитет към формиране на зависимост и подчинение или доминиране в отношенията, както и склонност за възприемане или респективно налагане на власт, влияние и контрол, включително с упражняване на форми на пряко или индиректно психическо или физическо насилие;
Особености в сексуалните наклонности и предпочитания, включително и такива, касаещи елементи на манипулация, принуда и тормоз, ако са налице данни за виктимизация на сексуални обекти.
Вещите лица отговарят следното:
Личността на Ивайло Георгиев Калушев има централна роля и пряко влияние както за изграждането и дейността на организацията от сектантско-окултен тип, така и за предизвикването на поредицата от събития, довели до леталния край на членовете на общността, която той безусловно лидира в продължение на повече от едно десетилетие. Проучването на жизнедейността му и детайлното изследване на индивидуалните му особености са от ключово значение, за да бъдат намерени верните отговори, които могат да дадат адекватно за здравия разум обяснение на причините и обстоятелствата, свързани с безспорно едно от най-безпрецедентните престъпления в криминалната история на България от гледна точка на обществената опасност, продължителността на деянията, тежестта на последствията и настъпилите вреди. Както ще стане ясно в експертизата, суицидните действия и убийствата, извършени на местопрестъпленията на хижа „Петрохан“ и в района на връх „Околчица“ се явяват като своеобразен драматичен финал на една престъпна кариера, включваща и редица други криминални деяния, която е продължила с десетилетия.
По отношение на Ивайло Калушев наличната информация е най-богата и обстойна и обхваща събития от периода на юношеството до смъртта. Кратката биографична справка гласи, че той е единствен син от брака между Георги Иванов Калушев, роден в гр. Пазарджик през 1944 г. и починал през 2024 г. на 80 годишна възраст, и Стилияна Петрова Димитрова, родена през 1947 г. в гр. Плевен, която след втория си брак е с добавено фамилно име Майсторова. Роден е в София на 14-ти септември 1974 г., където е отраснал до юношеските си години.
Родителите му са се развели, когато е бил малолетен (не е уточнена конкретна година, но от показанията на различни свидетели става ясно, че най-вероятно се касае за ранен тийнейджърски период), а след развода остава да живее при майка си. Има диплом за завършено средно образование от т.нар. вечерна гимназия, когато е на 20 г. Повечето време след навършване на пълнолетие е живял извън София, главно в села по провинцията. Има няколко годишен престой в Мексико, а последните 5-6 години, преди смъртта си, е живял на хижа „Петрохан“, която закупува през 2020 г. Няма сключени бракове и собствени деца. Няма данни за трудов стаж или каквито и да е професионални ангажименти, с които да е осигурявал издръжката си през годините, но видно от банковите извлечения на негови сметки, е придобивал и похарчил значителни суми, надхвърлящи 4 милиона лева.
Комплексният анализ на тези и всички останали данни, установени в хода на разследването, ни насочва към индивид с много силно изразени антисоциални и нарцистични характеристики на личността. Те отразяват типичното за съответния стил паразитно-експлоататорско съществуване и са манифестирани най-ярко в прояви като самоизтъкване, грандомания и свръхпретенциозност, изразена склонност към злоупотреба и манипулативно-тираничен стил на свързване и общуване, липса на емпатия, достигаща до степен на мизантропия, системно упражняване на инструментално насилие, лъжене и безскрупулно мошеничество, импулсивни агресивни изблици, параноично мислене и маниакален контрол. Тези основни черти са устойчиви, трайно закрепени към модела на функциониране в различните етапи от съзнателната жизнедейност на Калушев и търпят частично развитие или видоизменяне с времето единствено в посока на хипертрофиране и ригидност.
Сравнително сложно е да се определи категорично кой стил превалира (антисоциалния или нарцистичния), но изглежда, че с времето в процеса на съзряване, се наблюдава ясна тенденция към преобладаване на девиантните (антисоциалните) черти, което освен на семейната динамика и възпитание, се дължи без съмнение и на необичайно дългите периоди на психологичен комфорт и неимоверното разширяване на периметъра му на контрол, в социален (като размер на социално обкръжение и влиятелни лица) и в психологичен смисъл (като репутация и увеличаване на силата на властта му върху конкретни личности във или извън сектантската общност, която е създал). Тук е особено важно да подчертаем и уникалния криминологичен факт, че всичко това е постигнато от индивид с тежка патология на сексуалното влечение – преференциална педофилия.
Макар и старателно крита и камуфлирана зад фасада от митове, езотерични мистификации, религиозни фалшификации, откровени лъжи за свръхестествени дарби, „месмерически“ представления, спиритически сеанси и ред други манипулативни техники и похвати, неговата парафилия номинално е била достатъчно транспарантна и по всяко време е предпоставяла риска да предизвика остри негативни реакции и наказателно-правни последствия.
Забележителното в неговият случай са също така продължителността и широкия обхват на социален толеранс, на явна и конспиративна подкрепа, с които се е ползвал Ивайло Калушев в усилията си да приспособява обкръжението и да моделира средата към напълно неприемливите си и противозаконни нужди, желания и действия.
За да успее почти да ги „легализира“, той е бил насърчаван от една сервилно и протективно настроена обществено-политическа общност, организирайки социума и средата около себе си по начин, който му е осигурявал стимулираща и позитивна обратна връзка. Както бе установено, през дълги житейски периоди, освен подкрепа и благосклонност, отношението, което е получавал от същото това обкръжение му е спестявало напрежението, стреса и страховете от резонните корективни и санкционни реакции на отвращение, презрение и наказание, каквито обичайно и естествено предизвикват хора с неговата личностова и сексуална патология в общества, с претенции за относително добре развити морални стандарти и нормативен „имунитет“.
В този смисъл можем да кажем, че основен структуроопределящ фактор в цялата персонална история на Ивайло Калушев е непримиримото му желание да задоволява неутолимия си сексуален интерес към подрастващи, преследвайки утопичната и немислима идея, че може чрез психологични манипулации и социално инженерство да снеме общественото табу върху патологичното си влечение, което на свой ред да интроецира в самоуважение.
Дефицитно чувство, което най-вероятно не е интернализирал успешно още в младенческа възраст.
Траен и патологичен житейски стил се илюстрира непрекъснато, започвайки от ранните юношески години, когато той е открил срамното си влечение и е направил първите си злополучни опити да го задоволи (има данни за хомосексуално посегателство над малолетно лице, извършени от Калушев на около 16-17 г. и прикрити от баща му), до края на живота му, завършил с пълното самоунищожаване и заличаване на всичко свързано с него (анихилация) – опожаряване на местообитанието, изгаряне на домашни любимци, подстрекателство към убийство и самоубийство на хора от сектантския си кръг, убийството на двамата младежи, индоктринирани и обладавани сексуално от него, и накрая – със самоубийството му с изстрел в главата (криминологично потвърдено и доказано по безспорен начин от всички експертизи и веществени доказателства).
Нуждата му да се справя с уязвимостта си, като контролира всичко и всеки в по-широкото или по-камерно социално обкръжение е доминирала над всички останали цели. Това е основната дефанзивна маневра при индивиди с типична антисоциална организация на личността, защото ги защитава от слабостта на срама и безчестието, особено при по-бруталните психопати, отвличайки вниманието от сексуалната перверзия, която е в основата на престъпното поведение на Калушев.
Без да навлизаме засега в допълнителна аргументация ще отбележим, че бе установения по безспорен начин факт, че сексуалната злоупотреба с малолетни и непълнолетни далеч не е единственото от противозаконните деяния, които е извършвал и в които е бил замесен Ивайло Калушев.
Както става ясно от назначените експертизи можем да говорим без съмнение за финансови измами, данъчни престъпления, самоуправство с държавна собственост и ред други по-тежки или по-леки закононарушения. Всъщност, правейки цялостна ретроспекция от този ракурс към живота, воден от Калушев, можем без колебание да направим заключението, че през повечето време той осъзнато и без угризения е функционирал извън или на ръба на закона.
И тук се натъкваме на прословутата липса на съвест, така характерна за всички аспекти от представянето и поведението на антисоциалния индивид, която отразява не само моралната стерилност като тежък дефект на самосъзнанието, водещ до трайна дехуманизация, но е и критично важен симптом за наличие на сериозни проблеми в така наречената първична привързаност. Травматичните корени на острите дефицити на човечност и нормативно самосъзнание ни отвеждат до най-ранните модели на свързване с майката, а в по-късен етап и с бащата, а в зрелостта те могат да бъдат отчетливо проследени до девиациите, които наблюдаваме в поведението и личността на Ивайло Калушев. На тях ще се спрем малко по-късно.
За да довършим темата за антисоциалните личностни черти, е редно да допълним картината и с пояснението, че за индивидите с доминиращ антисоциален стил ценността на другите се ограничава до тяхната полезност за създаване на възможности да постига целите си и до обекти, спрямо които да демонстрира влиянието си.
Това формира експлоататорския модел, така характерен за поведението и отношението на Калушев към всички, които контролира – дали за да задоволява сексуалния си нагон и да открива нови жертви, дали за да намира средства за издръжка и да постига финансов просперитет и благосъстояние, дали за да си осигурява обществено-политически гаранции срещу преследване от закона, дали за да въздейства психологически на другите, за да гарантира абсолютния си авторитет и власт. Показателни в това отношение са примерите за взаимоотношенията му със София и Валери Андрееви, Ралица Асенова, Деян Илиев, Невена Статева, семейство Макулеви, Албена и Леон Версано, Добромир Портев и дъщеря му, членовете на сектантската му група, обществено известни личности от бизнеса и политиката като Саша Безуханова, Васил Терзиев, Борислав Сандов, „близкия му приятел“ Асен Асенов и ред други лица.
Всички те са били инструментално утилизирани, с подходящата доза лицемерие, престорена загриженост, фалшива жертвоготовност и отдаденост на ефимерни каузи с различно предназначение и цел. Общото във всеки един от тези контакти, въпреки привидната им реципрочност, е в това, че не се наблюдават типичните човешки реакции на сближаване и добронамереност като негов естествен и автентичен отговор, дори и като спорадичен акт на искрено отношение. Интересите, ползите и пресметливостта винаги прозират като имплицитно заложена ултимативна цел, независимо от продължителността на връзките или величината на ползите, придобивките и даренията.
Много характерно за Калушев е способността му да предефинира асиметрично взаимоотношенията си, да трансформира манипулативно позицията си от безскрупулен бенефициент на изгоди и блага, в такава на „алтруистичен меценат“, който „спасява“ или „помага“, „бори се“, „ощастливява“, „грижи се“, „лекува“ или „обучава“. И всъщност никога да не е сърдечно благодарен, отзивчив, смирен или зависим, получавайки или добивайки, напълно незаслужени „дивиденти“. Той винаги заема менторски и доминиращ статут, държи се безсрамно, често арогантно и цинично с апломб на човек, който не дължи никому нищо, без значение дали хората са му дали на безценица или безвъзмездно имотите си, парите си и дори децата си. Защото типично е за психологията на антисоциалния и нарцистично обременен индивид подобни чувства и емоции да се приемат за признаци на слабост, които са напълно несвойствени за грандиозността на образа, който защитно поддържа за себе си.
Описаната ролева и емоционална асиметричност е ясно забележима във всички контакти на Калушев, които проучихме и конкретните случаи ще бъдат обстойно коментирани и по-късно, но тук като ярки примери можем да посочим някои от тях:
ü София Андреева, която в терзанието и мъката по психично болната си дъщеря и в страховете си да не загуби сина си, делегира отговорностите за незрялото си дете на Калушев, а също причинява огромни финансови щети на собственото си семейство, като му предоставя значителни парични средства. Тя скандално се отрича от сина си, когато той сигнализира, че е сексуално малтретиран, шантажиран и експлоатиран от Калушев в продължение на години, и е „възнаградена“ за сляпата си отдаденост, безрезервната преданост и щедрите парични дарения единствено, с позволението да пребивава от време на време в „базата“ - Петрохан със статута на маргинал и аутсайдер в групата, но реално изключена от ядрото и живота на общността и третирана като „персона нон грата“, когато е трябвало да посрещат „външни гости“;
ü Ралица Асенова, майка на простреляния от Калушев Николай Златков, в пряк и преносен смисъл се е държала като сводник на децата си, манипулирайки непрестанно бившите си съпрузи, за да осигурява на Калушев безпрепятствен и безконтролен достъп до тях, подсигурявала му е нотариално заверени разрешителни за негово „попечителство“ над сина й Николай, когото му предава за „отглеждане“ едва на 11 г. възраст, асистира активно в легендирането на Калушев като безкористен и по родителски загрижен възрастен, величаейки неговите човешки и дори „свръхчовешки достойнства“ и възпитателни методи, но и дезавуирайки по този начин основателните съмнения у бащите, че децата им са виктимизирани духовно и сексуално (в случая с детето на Свилен Свиленов – втория бивш съпруг, няма данни за сексуално посегателство над сина му Александър, но процесите от страна на Асенова са били активирани по познатия с Николай начин - с настройването на детето му срещу него, отчуждението и насърчаването му да се десоциализира, в стилизираната сектантски, отшелническа общност на Калушев, по примера на по-големия си брат), злоупотребявала е с „пациенти“ в полза на Калушев (по показания на Драгомир Портев) в „професионалната“ й битност на „психотерапевт“, като в рамките на провеждани от нея „сесии“ е подпомагала, с внушенията си върху тях, опитите му да манипулира жертвите си и да изолира деца от родителите им (в конкретния случая от майката на Теа Портева). За тези си „заслуги“ тя е „възмездена“ с „привилегията“ първоначално да живее известно време в близост до базата му Мексико и да се „радва“ на все по-враждебното, грубо и цинично отношение към нея от страна на детето си (умишлено манипулираното в тази насока от Калушев), а впоследствие, дезертирайки от всички отговорности за сигурността, възпитанието и образованието на Николай, да загуби напълно контрол над съдбата му, живеейки през цялото това време с френетична убеденост за добре изпълнен родителски дълг;
ü Яни Макулев – бащата на простреляния от Калушев Алекс Макулев, който с първоначално публично декларираната си безусловна вяра в убиеца на сина си, показа нагледно неподозирани за здравия разум нива на родителска безотговорност и едновременно с това дълбочината на покварата в отношенията между Ивайло Калушев и семейство Макулеви – отношения, които започват със заявки за споделени интереси и приятелство, но после, след постигането на целта му да им отнеме техния най-малък син трайно залиняват с времето, като контактите едностранно се редуцират от Калушев до все по-спорадични и дистанционни, след като те почти безкритично му делегират грижите за „отглеждането“ и „образованието“ на малолетното си дете.
Разбира се могат да се посочат още много примери за подобна асиметрия във взаимоотношенията, които Ивайло Калушев развива и поддържа с хората, които по един или друг начин му помагат - дали когато безкритично му се доверяват, или активно му съдействат. Те ще бъдат разглеждани и коментиран в отговор на други въпроси по експертизата, но на този етап е важно да бъдат споменати от гледна точка на онагледяване на експлоататорския му подход.
И ако в показанията на някои заблудени или користно заинтересовани свидетели проличават интерпретации за наличие на привързаност и доверие в контактите с Александър Макулев и Николай Златков например, то е напълно резонно да се запитаме как е действал с други негови сексуални жертви и сподвижници. Като уместни премери за опровержение на подобно заключение могат да послужат действията му към онези момчета, за които се знае със сигурност или за които има много основателни подозрения, че е поддържал продължителни сексуални контакти, когато са пребивавали със същия „специален“ статут като негов антураж. В тези случаи констатираме, че след като Калушев е губел интерес или полза от тези взаимоотношения, те са прекратявани едностранно или са „охладнявали“ по негова воля. Това е видно при много от установените по-ранни близки връзки с момчета и младежи, гравитиращи около него по религиозни, спортни или други причини - те неизменно са се отчуждавали с времето. Подобна е съдбата на неколцина идентифицирани жертви, за които има обосновани и аргументирани твърдения на свидетели по делото.
Постфактум пострадалите са признали за сексуално посегателство над тях от страна на Калушев, но поради срам и страх от злепоставяне те не са официализирали показанията си. Тук не визираме случая с Валери Андреев, който подава сигнали в МВР и описва сексуалните злоупотреби на Ивайло Калушев спрямо себе си. Тези случаи могат да се кредитират с доверие защото кореспондират с други обективно установени данни и по идентичен начин отразяват манипулативните модели на действие и свързване на Калушев с хората, независимо дали в ролята им на сексуални жертви или в друго тяхно качество, но винаги с разпознаваемия за него почерк: да подхожда утилитарно, според инструменталното им предназначение и полза за себе си.
На този етап и в подкрепа на обсъжданата теза ще отбележим, че “загрижеността“, демонстрирана към Златков и Макулев чрез уж специалния им статут в йерархията на общността и близостта им до лидера, глезенето с подаръци и други инфантилни изкушения, осигуряването на трудно достъпни развлечения и мечтани приключения, както и много други подобни камуфлиращи похотта му похвати са явно породени от користни цели, които са лесно разгадаеми като: печелене на доверие и респект; разколебаване на авторитета на родителите и настройване им срещу тях; осигуряване на благоразположение, включително интимно и сексуално; подсигуряване на конфиденциалност и маскировка на перверзните практики (риска от разобличаване от случаят с Валери показва на Калушев, че трябва да държи близо до себе си порасналите деца, към които вече е загубил сексуалния си интерес); осигуряване на алиби срещу съмненията на родителите; изграждане на солидна легендировка за достъп до подрастващи, а в случая с Николай Златков, след израстването му и раздялата с Невена Стаева, за въвличането му в ролята на „вербовчик“, който да осъществява „зарибяващи“ контакти с потенциални жертви, отговарящи на преференциалните му сексуални предпочитания към подрастващи (примера с неуспешния опит да бъде рекрутиран малолетния Тото).
Тук е важно да ограничим дефиницията на термина „манипулация“ до осъзнатия и преднамерен подход за използване на другите и подчиняването им в услуга на явните или скрити цели и желания на манипулатора, независимо от критичността на жертвите на измамата към това въздействие и чувството им за свободата на волята им. Както предимно нарцистичните, така и преобладаващо антисоциалните индивиди имат субективно изпразнен вътрешен свят и зависят от външни събития, за да им осигуряват себеуважение, но този феномен е изцяло в спектъра на антисоциалните девиации, тъй като водещ е контрола, за разлика от нарцистичните, където фокусът е идеализираното отражение. Имаме предвид бездушната употреба на другите (злоупотреба) за разлика от други форми на манипулативно поведение, при което психологически хората се опитват да обслужат нуждите си чрез непреки средства, които могат да дразнят околните или да провокират обвинения в спекулативно въздействие, но тези действия имат друга основа и съзнавано или не те всъщност не целят разрушаване на връзките.
Друга силно изразена антисоциална черта, която се идентифицира в личностния стил на Ивайло Калушев и реферира основния му сексуален мотив в целеполагането и жизнедейността, е безмилостната му готовност да пренебрегва и прегазва личните и интимните граници на другите, за да се възползва от тяхната психологична уязвимост, дължаща се на различни ключови или критични фактори като възраст, екзистенциални кризи или травматични събития (ярък пример е случаят с Драгомир Портев и дъщеря му, за който ще стане по-конкретно дума по-късно в експертния анализ).
Смятаме, че базирани на собствения му травматичен опит в ранните процеси на себеутвърждаване той е развил компенсаторно качества като изострена сензитивност към психологичната уязвимост на другите, умения да разпознава емоционалните им проблеми, да се нагажда към нуждите и да съблазнява, както и да управлява ловко впечатленията за себе си, в подходяща обстановка и пред внимателно селектирана публика – форуми, платформи, общности и занимания, които му гарантират минимум две неща – контрол върху стимулите и установяване на психична и социална депривация в изолирани и херметизирани общности от една страна и благосклонна и ентусиазирана аудитория, съставена предимно от силно податливи към внушения и заблуди хора, които поради системни (личностни черти като суета и неадекватна самооценка напр.) или ситуативни (външни неуспехи или лични разочарования и трагедии) фактори отчаяно копнеят за нестандартни или чудодейни решения за проблемите си.
Най-вероятно, ако се позовем на ранните му преживявания от провали в социализацията през тийнейджърските и юношеските години, той добре е опознал психологията на маргинализирания индивид, чувството на вулнерабилност, когато си в аутсайдерска позиция и унизителното преживяване да живееш, криейки истинските си нужди и идентичност.
Личният му опит е ключов за постепенното изграждане на уменията и качествата, които са му позволили да избегне, макар и не за постоянно, ролята на антагонист на обществените правила и морал.
Тези интуитивно формирани качества, както и методично изгражданата с годините стратегия, са в основата на аурата му на човек с духовен ореол на социален и интелектуален еталон, която е спомогнала за постигане на значима, макар и временна и локална обществена позиция на авторитет с неимоверно голяма власт над своите последователи, особено спрямо незрелите във възрастово, но и в ментално отношение.
През годините това се е превърнало в своеобразен механизъм за „вирусен маркетинг“ посредством жертвите, които, поддавайки се на перфидното му насилническо влияние и идентифицирайки се травматично с него, доведени почти до обсесия, са станали неволни „глашатаи“, лансиращи бутафорния му образ в определени обществени и политически среди. Всъщност дори и след кончината му обществото продължава да става свидетел на постморталните гротескни отзвуци на този процес, които разкриват силата и тежестта на тяхната психична обремененост и зависимост.
Тук е редно да поясним защо определяме този негов образ като свръхинвестиран и бутафорен. Отговорът е сравнително лесен - защото не открихме категорични обективни доказателства, които да потвърждават безпристрастно публично изразени становища, приписващи на Ивайло Калушев както придобилите обществена известност „титли“, „звания“ и „ценз“, така и качества като висока интелигентност, респектираща енциклопедична грамотност и начетеност, духовна извисеност, екстрасензорни способности или впечатляваща социална компетентност.
Подобни мнения, очаквано, са изразявани от крайно пристрастни индивиди и са подкрепяни от други, които себезащитно се опитват да прикрият гузната си съвест или вината си за свои действия или бездействия.
Второ, с отделни изключения, тези претенции не са подкрепени с никакви образователни, професионални или други обективни доказателства за реални постижения на Ивайло Калушев. Трето, при един по-внимателен и задълбочен семантичен и психолингвистичен анализ на негови публични изяви, интервюта, документирани записи на презентации и разговори, касаещи различни въпроси с психологична, духовна, философска или екзистенциална насоченост и тематика откриваме преди всичко следното: в интенционално отношение констатираме изобилие от самоувереност и самохвалство, грандомания и помпозност, фалш, бездушие и самодостатъчност; в съдържателно - речево „жонглиране“ с клишета и общи фрази, натруфеност на езика със сложни чуждици и жаргонни изрази без уместен и реален смисъл, насищане на аргументацията с квази-научни спекулации и непроверени твърдения, тематични преходи без логични връзки между факти и изводи, хиперболизирани заключения и откровени измислици. Цялостно погледнато преобладават повърхностни разсъждения и псевдо-дълбокомислие, впрегнати единствено да впечатляват събеседника с конкретна имиджова, дефанзивна или друга субективно значима цел.
А от гледна точка на общия дискурс-анализ на комуникативните ситуации се наблюдават изострена чувствителност към реакции на несъгласие, съмнение или критика, пасивна-агресивност, елементарна липса на рефлексия и самоирония.
Прави силно впечатление, че Калушев без колебание и свян се изказва като неоспорим авторитет във всевъзможни сфери и области, за които доказано му липсват необходимите образование и грамотност или достатъчно комплексен практически опит, като започнем от теология и психология и завършим с гинекология и медицина, без да отчитаме претенциите му в сферата на езотериката и мистерията, както и „свръхчовешките“ способности!
Сравнително по-рядко в речта му можем да отчетем определена компетентност с повече конкретика и детайлност, фактологична прецизност, понятийна грамотност и аналитичност, които се наблюдават по строго специфични религиозни теми или такива, отразяващи негови практически занимания в областта на техниката, алпинизма, водолазното дело или спелеологията например.
Тази злокачествено нарцистична патология, ако използваме понятийния апарат на Ото Кернберг (1984), която идентифицираме в личността на Ивайло Калушев, съчетаваща антисоциални и нарцистични характеристики, е в основата на устойчиво деструктивната линия в неговото поведение през целият му съзнателен живот. Във всеки един етап се натъкваме на прояви, отразяващи един систематичен подход на егоизъм и злоупотреба на първо място с човешката наивност и доброта, но и с всички останали ресурси, възможности или ситуации, за да извлича безскрупулно лична изгода. Достатъчно е да споменем само някои от тях: буквалното обсебване (духовно и сексуално) на поверените му малолетни и непълнолетни момчета, индоктринирането на техните родители до степен на пълна „окупация“ на съзнанието им и загуба на елементарна критичност, от които извлича огромни материални ползи и безрезервна морална подкрепа, данъчни и други престъпления и нарушения към държавата и злоупотреби с набиране и разхищения на материалните ресурси от дарители.
Този списък ни поставя пред логичният въпрос дали това му поведение като възрастен не се дължи на подсъзнателно реинсцениране на ранен травматизъм от неговото детство и юношество и дали самият той не е бил обект на нарцистична злоупотреба? Не по-малко важно в тази връзка е да се запитаме за етиологията на способностите на Ивайло Калушев да оказва подобно влияние и на удивителните му, на пръв поглед, умения за скачване с травматичното у хората, които са гравитирали около него, превръщайки някои от тях във фанатични свои поддръжници и „зомбирани“ последователи!?
За да отговорим на тези ключови въпроси се налага да проследим хрониката от ключови събитияв живота му и да разтълкуваме причините и дълбинния произход на неговите нужди и интереси, които привидно изглеждат крайно разнородни и несвързани – от алпинизъм и пещернячество, през хипнотерапия и екзотични теории, до източни религии, езотерични и окултни практики и северноамерикански шаманизъм.
Анализът на житейски фактори се отнася до събития и активности в отделните житейски етапи, екзистенциалните кризи и проблеми, както и избора на среда за живот и общностите, към които се е присъединявал или сам е създавал.
Като основни ориентири и отправни гледни точки в анализа смятаме, че трябва да се отразят, от една страна, генезиса и феноменологията на антисоциално-нарцистична природа на личността на Ивайло Калушев като модел на свързване с реалността, а от друга - трайното влияние върху изборите и решенията на сексуалната му патология, която е основна движеща сила в жизнедейността му.
Ключови житейски фактори
Несигурна семейна среда и родителски модели;
Проблеми в училище;
Проблеми в юношеската социализация;
Проблеми със сексуалната ориентация и реализация;
Избягване на традиционните и обществено възприети модели за себереализация ;
Самоизолация и маргинализация.
Несигурна семейната среда и особености на родителските модели
Неразбирателствата и затрудненията в брачните отношения на родителите, завършили с развод, когато той е в тийнейджърска възраст, са продължили относително дълго, което имайки предвид обществените нрави и статута на семейството в обществото по онова време, е достатъчно индикативно за наличието на проблеми в отглеждането и отношението, което е получавал от тях. Наред с това, спецификата в начините на свързване с двамата родители представлява сериозен диагностичен интерес за изясняването на водещите характеристики в личността на Калушев в зряла възраст.
Комплексният анализ на събраните данни ни кара да допуснем, че връзката с неговата майка може да бъде окачествена като относително дистантна, студена и лишена от достатъчно внимание и доверие, развиваща се в т.нар. либерално-неангажиран родителски модел. Най-вероятно тази връзка на несъзнавано и интуитивно ниво е усещана още в най-ранните инфантилни фази като лишена от достатъчно искреност и автентична загриженост, а майчината любов е провокирала повече съмнения и страх от отхвърляне, отколкото безопасност и сигурност.
Жалоните за подобни изводи откриваме в стресогенните елементи в по-зрелите периоди от тяхното взаимодействие и общуване. Известно е, че подобни преживявания на първо място обуздават естествената потребност у детето да изразява автентичните си чувства без срам, а впоследствие, в етапа на персонализация - и да манифестира истинската си същност без страх от неодобрение и унижение.
На второ място, негативните ефекти от ранната „кастрация“ на афективната спонтанност се обострят драматично именно в етапа на сексуално съзряване през юношеския етап и необходимостта от т.нар. „синтез на идентичности“.
Етап, който както става ясно, е преломен в живота на Ивайло Калушев и на практика задейства деструктивните тенденции в личностен и социален аспект за него посредством травматизма на нездравословните инфантилни отношения с майката.
Хипотезата за описания нарцистичен модел на свързаност, при която детето се превръща в своеобразен нарцистичен придатък на тщеславната си майка и в този смисъл не интернализира в достатъчна степен безусловната майчинска обич през инфантилните си години, изглежда солидно подкрепена от събраните до момента на изготвяне на настоящата експертиза материали за отношенията между Ивайло Калушев и неговата майка.
На първо място във всички свидетелски показания, засягащи тази тема, се отбелязва, че за разлика от връзката с неговия баща, тази с майка му не се отличавала с особена близост, въпреки факта, че след развода е останал да живее при нея.
Достатъчно показателно е да отбележим и факта, че в богатите архиви на сина не са намерени почти никакви снимки или видеозаписи на майката за разлика от такива на баща му Георги Калушев.
Не се откриха и писмени носители за поддържане на епистоларна кореспонденция между двамата в периоди, когато мобилните услуги и устройства не са били широко разпространени, а те са живели вече разделени един от друг за все по-дълго време. И дори да се установят някакви писмени следи, в по-късен етап от разследването е ясно, че общуването между тях е трудно да бъде окачествено като интензивно и сърдечно. В по-късните периоди и при значителното улесняване на технологичните възможности за свързаност и обмен на информация, комуникацията помежду им сякаш запазва стилистичната форма на размяна на комюникета.
В допълнение към аргументирането на изразената теза е полезно да направим и аналитичен прочит на показанията на майката на Ивайло Калушев, Стилияна Димитрова - Майсторова, както и на публичните й изяви по медиите и нейните активности след неговата смърт.
Ако разгледаме внимателно структурата, ключовите думи и използвани езикови похвати, отразяващи речевия стил и имплицитно заложения смисъл в нейните показания, ще откроим на първо място, че текстът изобилства от семантични категории, отнасящи се за интензивност, сравнения, градация и оценка, целящи да хиперболизират образа на сина й. В мета-посланията на използваните от нея думи и героизиращи фрази, освен типичната в едно прощално слово патетика, прозира изразен аперцептивен пиетет към идеализация на неговите интелектуални и морални качества или постижения, които далеч надхвърлят общите стандарти и нива.
При все че повечето от тях категорично не отговарят на реалността! Описанията й наподобяват жанра на художествена биография, в който авторът се позовава повече на документални източници и споделени разкази, отколкото на лични спомени и непосредствени преживявания. От гледна точка на интенционалността в текста относно поведението и постъпките му, без изключение те се представят като мотивирани от безкористни хуманни и алтруистични подбуди, отговарящи на най-високи морални критерии (включително и „…. много голяма любов към подрастващите“).
В същото време, ако се фокусираме върху хрониката и фактологичната страна на отразените събития от жизнедейността на сина й забелязваме, че голяма част от тях могат да бъдат периодизирани в цикъл от около 5 години! Значителен брой от тях са неверни или изопачени и рядко отразяват нейни преки впечатления. По-скоро звучат като преразказани истории или като информация получена във вид на цензурирана и редактирана от сина й сводка за живота му.
Например: „Споменатата от мен група от лица начело с капитан Ивайло са отплавали за Кабо Верде, което се намира на западния бряг на Африка и се явява най-подходящата отправна точка за ветроходна яхта в посока Карибите. Така за около 20 дни, те стигнаха до полуостров Юкатан, Мексико.“. В действителност преките й срещи със сина й, за които споменава, са спорадични и са осъществявани през дълги времеви паузи. Също така, въпреки привидната пунктуалност в описанията й за част от основните персонажи, в социално обкръжение на сина й е видно, че изложената информация е твърде обща и повърхностна и не се основава на достатъчно задълбочени преки наблюдения.
Например: „Групата от лица Ивайло Калушев, Деян, Невена и Валери – сина на София, в този имот, в който живеят на п-в Юкатан, Мексико, с времето се увеличава, а именно идват впоследствие Ивайло Иванов – „Ивей“, Пламен и Петьо, които обаче живеят на хамаци под мрежести палатки до пещерата. Петьо е дошъл от Америка с колело, в момента доколкото зная се е преместил в последствие в района на Панамския канал. Също така се появява да живее там сина на Ралица , а именно Николай Златков, който е около 10 годишен, а самата му майка с втория си мъж заживяват в близък имот с второ малко дете. Валери е бил на около 15 години, Николай на около 10 години, като там също заживява и Християн, сина на Яне Макулев“ или „Този имот в гората с пещерата е интересен, тъй като той там прави своите първи експерименти за подводно плуване и създава школа за гмуркане“. Темпоралната хетерогенност и честото нарушаване на глаголно-времевата съгласуваност от смесването на минали времена (минало деятелно причастие и минало свършено/несвършено време) в нейните показания са също ярки примери за недостиг на собствени впечатления при пресъздаване на „спомените“.
При съпоставка и сравнение на аргументи и интерпретации, с които тя обяснява причинно-следствени връзки за събития, касаещи действия и решения на сина й забелязваме, че много често те съвпадат почти дословно с тези, които срещаме в показанията на други, физически и емоционално „по-отдалечени“ свидетели.
Например: „Ивайло Калушев поради здравословни проблеми, свързани с дишането, заради мухъл в климатика, което му вреди на дишането, не се чувстваше добре и там реши да се премести в България“. Факт, който ни навежда на мисълта, че игнорирането на каузалността в показанията й не е случайна, както и че тя се позовава предимно на сведения, отразяващи популярни и вероятно контролирани от сина й версии за живота му, отколкото на автентично придобит личен опит, както подобава на доверено лице. Дефицитът на субективни умозаключения, преценки и емоционални реакции, които са естествени индикатори за интимна близост и ангажираност, загатват повече за фамилиарни отношения, отколкото за сърдечна и близка връзка между майка и син.
Тук трябва да изключим нейните отговори на въпроси, съдържащи потенциален риск от дискредитиращи изводи за публичния образ на сина й или лоши впечатления за хора от близкия му антураж. В тях тя без колебание изразява защитни мнения и становища, лансирайки ги като безспорни факти и с категоричността на свидетел, какъвто очевидно не би могла да бъде с оглед на ситуациите и ограниченията на достъпа си до преки впечатления.
Струва си да се подчертаят и липсата на коментари за сексуалността или пълната безкритичност и наивитет, които личат в обясненията й по теми, свързани с личния интимен живот на сина й. Това по-скоро ни навежда мисълта, че самата тя вероятно през целия си живот е избягвала да чуе и респективно да назове истината по този въпрос, страхувайки се вероятно, че разкритията биха накърнили непоправимо значимостта на собствената й самооценка и обществената репутация на семейството.
Например: „Не съм запозната с дейността на Ивайло на хижата в Петрохан. Ходила съм всяка година по един или два пъти годишно, но това не е достатъчно да придобия пълна представа от дейността им. Той беше технологично много грамотен и винаги гледаше да закупува хубава техника, която да му е нужна. Не зная как е изкарал разрешителното си за оръжие, но знам, че района е опасен и за негова сигурност е хубаво да има оръжие за самозащита. Не знам дали е използвал оръжие за нещо. Той по принцип е много хуманен и миролюбив. Будизма му разширява съзнанието и включва всички живи същества, като по някакъв начин изравнени. Според мен вземането от негова страна на оръжие е за респект и самозащита“.
По отношение на публичните й медийни изяви и обществени инициативи (организиране на митинги или поставяне на паметни плочи например) можем да откроим фрапиращата липса на самокритичност, съчетана с борбено чувство за непогрешимост, ярко манифестираните нарцистични акценти, изцяло в посока на елитарни претенции за произход, интелектуално превъзходство, културен снобизъм и грандомания, които вкупом следва да разглеждаме повече като несъзнавани его-протективни маневри за предотвратяване на собствения й нарцистичен разпад, отколкото като защитни действия, уповаващи се на автентична убеденост и вяра в „невинността“ или „несправедливото третиране“ на сина й.
В подкрепа на тезата, че най-вероятно Ивайло Калушев е живял в семейна атмосфера на постоянно сравняване, оценяване и „класиране“, която му е попречила да изгради у себе си достатъчно здраво чувство на самоуважение, можем да добавим и някой научни доводи от изследвания върху функционирането на нарцистичното семейство, които кореспондират с изразените до момента допускания и констатации.
Характерно за нарцистичното възпитание е специфичната оценъчна обратна връзка, която пречи за развиването на реалистична самооценка. Независимо дали се декларира или не, в тази атмосфера детето е наясно, че винаги е оценявано, дори когато „присъдата“ може да е положителна. На подсъзнателно ниво то долавя, че в отношенията на перманентно сравнение и възхищение има фалшива нотка, и въпреки съзнателното чувство за постижение, което може да се появи в тази среда, това създава у него една постоянна тревога, че е измамник и не заслужава идеализираната обратна връзка, която не отговаря на действителната му личност.
Разглезването от този вид, както и при други версии на нарцистичната ориентация на „засрамваното дете“ или „специалното дете“ (какъвто е най-вероятно случая с Ивайло Калушев) е в първичната етиология на нарцистичния характер в зряла възраст. Нещо повече, определени структури на характера могат да бъдат „наследени“, без да е задължително и двамата родители да имат нарцистични личностни черти, за да отгледат нарцистично обременено дете. За да предадат едно осакатяващо наследство е напълно достатъчно те да задават контекст на отношения и послания (на базата на собствените им нарцистични потребности), в който детето трудно разграничава искрените чувства от усилията да удовлетвори и впечатли другите. Това формира всеобщото за нарцистичните индивиди вътрешно чувство на ужас от срама, недостатъците и малоценността. Ето защо компенсациите на ранните разочарования от първичната свързаност (с майката) се смятат за водещ фактор при развитието на нарцистични черти и респективно нарцистична патология, за сметка на обичайните фиксации върху инфантилната грандиозност.
Особено ключов е т. наречения период на „социализация“ на емоциите (10-18 месеца), когато от прости синкретични афективно-физиологични състояния те се „специализират“ в емоционални изрази за общуване със значимите възрастни, а основното предизвикателство пред детето е да формира чувство на „базисно доверие“. Симптомите за наличие на проблеми при израждането на този фундамент в емоционалното развитие са разнообразни, но без съмнение нарцистичните черти са едни от най-характерните. И когато „тиранията“ на афективната симптоматика се актуализира в юношеството като агресивност, сексуалност и емоционален дисбаланс, а главното предизвикателство е постигането на „синтез на личността“ – да приемеш себе си (всички досегашни роли) през очите на другите - емоционалните травми от липсата на здрав и достатъчно добър контакт водят до провали в реалността.
Излизащ от лоното на детските мечти, юношата следва да направи важни избори в реалността в три основни направления: социалната група, интимността и професионалната ориентация. Респективно трябва да удовлетвори в достатъчна степен три базисни потребности, които силно повлияват последващото му развитие: потребност от социална интеграция, от контрол и от любов.
Провалът в интеграцията се проявява най-често в дефицитна социализация (затвореност, неувереност, изолираност), провалът в сферата на контрола много често се изражда в деспотизъм и автократично поведение, а крахът в любовта неизменно води до развиване на краен егоцентризъм в интимността и хиперболизирани изисквания към другите за отдаденост към него, без той да се чувства длъжен да споделя привързаност, трудно установяване граници между интимно, социално и делово и не на последно място избягващо поведение – неспособност или затруднения в установяване на реципрочни емоционални и личностни контакти. Целият набор от симптомите, които току що описахме, са неизменна част от поведенческия репертоар на Ивайло Калушев и характеризират личността му.
Видно е, че освен изложените емпирични данни е налице и солидно теоретично основание да смятаме, че модела на взаимоотношения (физически, емоционални и ментални) между майка и дете в психо-емоционалното развитие на Ивайло Калушев още от ранна възраст е белязан от травматични дефицити при удовлетворяване на базисни нужди, а в последващите жизнени етапи е задавал контекста на амбивалентни послания и идеализирани очаквания. Модел, при който осигуряването на внимание, одобрение и благосклонност от една емоционално пестелива, суетна и претенциозна майка, принуждава детето да поддържа самоуважението си в нейните очи като й поднася нарцистични презентации за собственото си величие.
Психологическата цена на това са хроничната вътрешна празнота, която нарцистичния индивид изпитва, както и осакатената му способност да обича, защото не е интроецирал ценността на безусловната любов.
В интерпретацията на антисоциалните и нарцистични черти, различими в личността на Ивайло Калушев, вече стана дума за диагностичното значение на две от тях, а именно: липсата на угризения и благодарност. През перспективата на нарцистичния травматизъм, който постулираме в обсъждането на девиациите на генеративния му семеен модел, е редно да разгледаме психологичната валидност на тези критерии и как те влияят на взаимоотношенията и поведението му спрямо околните в зрелостта. Проявите на съвест и признателност са крайно атипични нагласи за нарцистичните индивиди, които те яростно изтласкват и отхвърлят. Това е така защото угризенията относно някаква лична грешка или нараняване съдържат признания за дефект, а благодарността за нечия помощ се приема като признание за потребност.
Биологичният баща на Ивайло Калушев, Георги Калушев също е изиграл своята специфична и значима роля във формирането на фамилната среда и структурирането на неговия характер. Той е отразен в показанията като родителя, към когото Калушев е изпитвал по-голяма близост и е търсен от него за закрила и помощ в трудните моменти от живота си. Тази линия на отношенията се запазва до смъртта на баща му през 2024 г..
Известно е, че бащата на Калушев е заемал високи и престижни позиции в държавата (работил е за НРБ в ООН, бил е преподавател в УНСС), споменава се, че е сред приближените на Людмила Живкова и същевременно е бил тясно обвързан със структурите на Държавна сигурност като сътрудник с псевдоним „Живко“. Впоследствие, след промените, е продължил да бъде част от службите за сигурност като служител на НСС. Знае се, че в детските и юношески години на сина си е отсъствал много често. След развода, сина им Ивайло е останал да живее с майката, което му се отразило негативно в емоционален аспект.
Свидетел, който е познавал семейството отблизо, твърди че Калушев старши е бил далеч по-запознат с интимния свят на сина си и смята, че е знаел за неговата нетрадиционна сексуална ориентация (хомосексуална), както и за педофилските му наклонности (подобен извод можем да направим и от множеството снимки, на които Калушев-старши е заснет със сина си, в компанията на голи момчета).
Аргументите за това са още по-солидни, като се вземе предвид начина, по който свидетелят придобива тази информация, а именно - от негова много близка жена, чиито брат (тогава на 10г.) е станал обект на блудство и анално изнасилване от Ивайло Калушев (към онзи момент на 17-18 г.). Впоследствие, през 2023 г., свидетелят е разговарял с жертвата лично и от него е узнал, че баща му, който също е бил служител на ДС, ги е заварил по време на извършване на сексуалния акт. Става голям скандал, а въпросното насилено момче е избягало от дома си. Калушев старши се опитва да избегне раздухване на скандала и се договаря с бащата на насиленото момче да вземе необходимите мерки да „изолира“ Ивайло.
Свързването на Ивайло Калушев с бащината фигура (във въображаем и символичен аспект), внушаващо власт, тайнственост и двойствени роли (официално гражданин, неофициално агент на службите), изглежда е довело до интернализация на един двуличен и антагонистичен образ на бащата - от една страна фантазно, идеализиран като могъщ и покровителстващ, но от друга, символично като застрашителен и кастриращ. Като много важен акцент в тези отношения можем да добавим и несигурното му присъствие в живота на сина му, което най-вероятно е стресирало Ивайло Калушев през дълги периоди от детството, пребивавайки в състояния на мъчителна динамика между копнежни очаквания и тревожни съмнения, нужда от подкрепящо присъствие и страх от отхвърляне и санкция, особено когато имаме предвид и напрежението, съпътстващо процеса на раздялата на родителите.
По-интимната свързаност с бащата, макар и травматично маркирана от проблеми и скандали около тайната за скритата му същност (педофилията), изглежда е била прототипа, от който се изграждат идентичността, методиката и конспиративно-организационната логика на Ивайло Калушев в по-зрелите периоди от живота му. Георги Калушев, без съмнение, се ангажира с ролята на опекун в сянка, не толкова като емоционална опора, а по-скоро като морална и логистична „патерица“ на сина си. Той продължава да изпълнява тази протективна роля през различни етапи от живота му, като го подпомага финансово, снабдява го с изпреварваща информация и защита, когато е застрашен от разследване, или като проявява морален нихилизъм към сексуалните му увлечения и връзки, разбирайки, че той извършва аморални и престъпни деяния, което го превръща парекселанс в осъзнат и активен съучастник.
От една страна, с тези си действия и отношение, той със сигурност насърчава Ивайло Калушев да си повярва, че е възможно да намери частична, макар и конспиративна легитимация на перверзната си същност и да я аташира в социализиращата матрица на общност, изградена и контролирана от него. На второ място, противно на стереотипите за типичните нарцистично организирани сектантски водачи, като функция на отсъстваща и кастрираща бащина фигура, запълващи празнотата и ужаса със заместващ идеализиран мъжки образ, тук имаме процес на бащина легитимация на антисоциалната личност на сина. Вместо коректив, бащата де факто се явява свидетел и съучастник в конструирането на нарцистично зловредната личност на сина си, който е своеобразно огледално отражение на неговата грандиозност.
Изглежда, че синът унаследява баща си не само в склонността към злоупотребата с държавна протекция и в пренебрежителното отношение към законите и общочовешките норми и правила, но също така и в конспиративните похвати, създаването на кръгове от зависими „доверени лица", строгата вертикална йерархия, езиковата двойственост между явно и скрито послание. Метафорично погледнато сектантската общност на Ивайло Калушев пресъздава, в езотерична опаковка, агентурната структура и функционалния модел на влияние, хибридност и секретност, характерни за баща му. Вероятно по сходен начин синът е разбрал, че е нормално да се живее в системи на скрита власт и двойна реалност, както и да се гледа на хората като на ресурс за лоялност и полезност.
В заключение по темата можем да обобщим, че ако етиологията на нарцистичните черти, идентифицирани в личността на Ивайло Калушев откриваме в начина, по който се свързва с майка си, то несъмнено антисоциалните произтичат от изграждането на отношенията с баща му, което удивително много напомня класическата дефиниция на Кернберг за патологията на „злокачествен нарцисизъм“.
Малко вероятно е майка му Стилияна Димитрова - Майсторова да не е подозирала за отклоненията в сексуалността на сина си, но тя така и не пожелава никога, дори и след смъртта му, да се свърже с него от позицията на дълбоко загрижен и разбиращ родител, предпочитайки да игнорира проблемите му и съзнателно да се евакуира от тях, залитайки в конспиративни интерпретации за кончината му и прокламирайки гротескни идеализации за личността му. Независимо от мотивите й, дали защото е предпочела да избегне общественото порицание и позор, дистанцирайки се от пиедестала на престижната си позиция, дали защото не е знаела как да му помогне, крайния резултат е, че тя го е изоставила в едно критично и уязвимо състояние да води сам личната си борба за оцеляване, разчитайки, че от дистанцията на времето и пространството, неговите злепоставящи и отблъскващи проблеми и несъвършенства ще се разрешат от само себе си. Може би именно подсъзнателното чувство за вина от едно такова предателство, наред с отчаяния стремеж да избегне личния си позор, е главния генератор на хиперактивното й поведение след смъртта му.
Бащата на Ивайло Калушев, както вече споменахме, е предприел съвършено друг подход, усещайки вътрешната драма на детето си. Той е решил да го подкрепя безрезервно в усилията му да избегне и да се отдалечи от осъдително и враждебно настроената среда, което го е превърнало в своеобразен покровител и ятак на престъпната кариера на сина му.
Проблемите в училище
Известно е, че в гимназиалния си период – 10ти клас, Ивайло Калушев прекъсва обучението си по неизяснени докрай причини. Според майка му той самоволно е напуснал, което предвид възрастта му, епохата и порядките в обществото тогава, звучи несериозно и нереално и категорично не може да се кредитира с доверие. Още повече, твърденията й, че е учел в Испанската гимназия не намират документално потвърждение и както изглежда тя не помни с точност къде учи сина й, защото най-вероятно е била по-неангажирана и страняща от обичайните родителски задължения и грижи. Сам по себе си този факт, въпреки отдалечеността във времето, е доста индикативен за степента й на заинтересованост и вниманието, което му е отделяла в онзи период(според документите от 164 ГПИЕ „Мигел Де Сервантес“ заявяват, че Ивайло Калушев никога не е бил техен ученик, а и че не е могъл да бъде, тъй като първият набор, който е приет в училището е 1975 г. От 9та Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ потвърждават, че лице с ЕГН-то на Калушев е бил техен ученик до 30.06.1992 г. т.е. има завършен 9ти клас, но не е завършил 10ти).
При тези обстоятелства е напълно резонно да си зададем въпроса, дали една достатъчно съпричастна и ангажирана майка би забравила с лекота учебното заведение, в което е учел сина й или най-малко би объркала местонахождението на училището, когато става дума за една от най-емблематичните и елитни гимназии в София.
Както отбелязахме, според свидетелски показания като водеща причина за напускане на училището се изтъква скандален инцидент от този период, при който Калушев е заловен да извършва хомосексуален акт с малолетно момче, син на служител на ДС. След намеса на баща му Георги Калушев, също сътрудник на ДС, са взети мерки да се избегне публичен скандал, като Ивайло е трябвало да прекъсне образованието си и да бъде „изведен от средата и скрит от общността“. Има данни, визиращи този период, включително от майка му, че Калушев внезапно изчезва за три седмици, като при завръщането си твърди, че е бил в пещерата „Духлата“.
Според документите е факт, че Ивайло Калушев завършва средното си образование във 2ро СОУ „Академик Емилиян Станев“ в т.нар. „вечерна гимназия“ едва през 1994 г., чак когато е почти на 20 – годишна възраст т.е. близо 3 години по-късно. Това се потвърждава от издадена диплома № 051459 с рег. № 805/4 от 04.07.1994 г. с решение на зрелостна изпитна комисия №11 със среден успех 4.61. Там е открито и т.нар. „отпускно удостоверение“ от 9та Френска езикова гимназия. В противоречие с твърдения на майка му за интелектуалните достойнства на сина й е редно да отбележим реалните постижения на Ивайло Калушев по основни предмети като български език (4), математика (3) и физика (4), отразени в дипломата му за средно образование и при това постигнати във вечерна форма на обучение.
В заключение можем да кажем, че въпреки средняшките училищни постижения на Ивайло Калушев, проблемите му с отпадане от училище и последвалото късно завършване на вечерна гимназия не се дължат на затруднения от образователен и познавателен характер. Неприемливо е да се възприемат за верни и обясненията на майка му за самоволното му напускане поне по две причини. На първо място, предвид обществено престижния статут на родителите, те едва ли биха се съгласили и допуснали подобно решение, независимо колко либерално или незаинтересовано е било отношението им към сина им, най-малко заради собствената си репутация. Ако добавим и очакваната възпираща реакция на учители и училищно ръководство към подобно своеволие на ученик от онова време, то единствената възможна причина остава тежкото дисциплинарно нарушение, което дори и влиятелни родители не биха могли да коригират. Ако потърсим обичайните причини в подобни случаи, не откриваме данни Ивайло Калушев да е страдал от заболяване, което да го е ограничавало да посещава редовно учебните занятия. Липсват и такива да е криминално регистриран в ДПС като непълнолетен извършител на престъпления от общ характер.
Съдейки по правилата, порядките и нравите в социалистическата държава, като тежки провинения, водещи не само до отстраняване, но и до възпрепятстване на възможностите за записване в друго училище, с редовна форма на обучение, се считаха или средни и тежки престъпления, политическо-дисидентски прояви или такива със силен противообществен отзвук – безнравствени, развратни или позорящи обществените нрави деяния. Първите две можем да изключим категорично като възможни, което ни води към логичния извод, че Ивайло Калушев е бил замесен в инцидент (възможно е и нееднократно) от аморално естество, който е добил публичност сред обкръжението му и е най-вероятната причина за внезапното му отпадане от училище (насърчен да напусне, с родителско съгласие). Според документи от МОН, предоставени от 2ро СУ „Академик Емилиян Станев“ в архива на училището е открито „отпускно удостоверение“, в което се посочва само, че ученика Ивайло Калушев е завършил 9ти клас в 9та гимназия с преподаване на френски език. Причини и подробности от дисциплинарен или образователен характер, свързани с напускането не са споменати.
При тези обстоятелства изглежда, че „изчезването“ му за 3 седмици е по-скоро „бягство“, а последващото „продължително отсъствие“ извън София е форма на „командироване“, съгласувано с влиятелния му баща. В този смисъл педофилския инцидент, споменат от свидетел по ДП, с 10 годишното момче се очертава като напълно възможен и достоверен повод за тези необясними и неочаквани събития!
Самоизолация и маргинализация
Към тази категория можем да отнесем всички събития, които свидетелстват за бягство от светското и насочване към начин на живот в изолирана среда (селски живот), както и към маргинализирани или непопулярни селективно групирани по интереси общности – напр. по алпинизъм, пещерно дело, водолазно дело.
Ако се абстрахираме от противоречията в обясненията за събитията от този етап от живота на Ивайло Калушев, трябва да отчетен безспорния факт, че предвид отпадането му от училище този период е повратна точка в жизнения му път.
Данните са оскъдни и противоречиви, особено в обясненията на майка му. Видно е, че проблемите вътре в семейството и обществения резонанс са се влошили рязко, на което можем да отдадем и „мистериозното“ му изчезване за един доста дълъг период (3 седмици). Вън от съмнение е и фактът, че към онзи момент родителите не са имали контрол над сина си, тъй като майката признава, че не е била уведомена предварително, а е научила за евентуалното му местонахождение едва след завръщането му. Странен е и фактът, че не се споменава за сезиране на органите на реда, което може да намери логично обяснение или в посока на недостатъчна загриженост или безпомощност на родителите, или като форма на мълчаливо съгласие, с оглед ограничаване на репутационни щети за семейството, причинени от действия на сина им.
Този аргумент придобива тежест ако добавим и факта, че приблизително по това време Калушев постъпва в алпийския клуб „Екстрем“, воден от Атанас Русев, (когато е на 17 г.) през 1991 г. Това означава, че най-вероятно не можем да разглеждаме този акт като изцяло импулсивно решение за временна евакуация, а по-скоро като трайно намерение за намиране на алтернативна среда. Няма никакви причини да смятаме, че Ивайло Калушев е следвал свой траен вътрешен интерес да се присъедини към подобен клуб от любопитство към алпинизма и пещерното дело, тъй като не бяха открити свидетелства за по-ранни негови занимания в тази област. До този момент той се развива като типично градско дете. Родителите му са свръхангажирани с професионалните си дейности и често отсъстващи от живота му. Няма данни да е посещавал редовно провинцията или някой възрастен да е насърчавал и култивирал у него интерес към туризма и природата. Всички свидетелски показания, в които се споменават подобни увлечения, без изключение, се отнасят до по-късни периоди!
Очевидно е, че става дума за рязка промяна на средата и жизнения стереотип, което е типична реакция при криза. При това във възраст, в която най-значимата референтна среда за един юноша е тази на приятелите и връстниците. И ако допълним картината с впечатленията за емоционалното състояние на Калушев, които той предизвиква при първоначалното си появяване в клуб „Екстрем“, а именно „с восъчно изражение и лишено от емоции поведение, крайно нетипични за млад човек“, което дори е провокирало у някои подозрения за преживян суициден опит, то можем да кредитираме с много по-голяма степен на доверие причините, свързващи внезапното му напускане на училище и последвалото „отшелничество“ с участието му в скандален и злепоставящ инцидент. Инцидент, който потенциално носи стигматизиращи последствия за него и семейството му.
Тенденцията към изолация и уседналост извън обичайната семейна градска среда се запазва трайно през младежките и зрелите години на Ивайло Калушев. Според данните, той е живял през по-ранните си периоди в по малки населени места из България. Споменават се селата Долна Връбница/Дряновско и село Краево/Ботевградско, където е съжителствал с младежи и непълнолетни. Дори когато се е завръщал за кратко в София, не се споменава да е възстановявал стари дружески контакти с приятели от детинство – от квартала или от училище. Напротив, твърденията са за още по-силно дезинтегриране от светската култура - при едно от пребиваванията си се запознава с англичанин, който през 90те организира семинари по източни учения, най-вероятно „ламаизъм“, което още повече го откъсва от домашната обстановка. Тук е мястото да споменем и мистериозното пътуване до Непал, което както твърди майка му е реализирано от него „на автостоп“, което си е парекселанс една екстремна авантюра, завършила със „спасителна“ родителска намеса (закупуване на самолетен билет), за да може да се завърне. Пътуване, което освен авантюристичния елемент, (отново сякаш осъществено без тяхно знание и санкция), прилича на действие, инспирирано от порив за по-трайно социално и културно оттегляне от обичайната среда.
Оттук насетне в живота на Ивайло Калушев виждаме все по-ясни доказателства, че този негов стремеж към бягство, отдалечаване и отшелничество никак не е случаен. Този тренд в жизнедейността му се явява най-вероятно като функция на постепенно осъзнаване, че начинът, по който овладява опита си и контролира преживяванията си, е неуспешен в контекста на традиционното общество и култура, а изходът от този травмиращ и его-разрушителен конфликт може да бъде търсен само в алтернативните условия на обкръжение и среда, в които той може да изпълнява основна регулативна роля.
Всички негови последващи избори и решения потвърждават този тренд на възходящо отдалечаване и низходящо завръщане в развитието му – отдалечаване от града и обществото, напускането на страната и амбицията му за живот на вода, почти максималното откъсване чрез закупуването на имот в Мексико и впоследствие с внезапното завръщане в България и изграждането на „цитаделата“ Петрохан, в която се устройва да живее до края на дните си.
За нас няма съмнение, че те имат ярко символично значение не само за изясняване на неговите личностни особености и силно изразен вътрешен антагонизъм, но изпълняват и конкретна функция в перманентния му конфликт с обществото и усилията за конспиративното задоволяване на патологичния му сексуален нагон.
И още нещо: тук можем да открием генезиса на причините за широко прокламирания му нихилизъм към българската държава и българското общество, които той определя като „кочина“. Това е афективно натоварен израз на защитна позиция на индивид, който се е преживявал като провален и стигматизиран в същата тази среда, издаващ характерните нарцистични атрибути на отмъстителна злост и дефанзивно високомерие.
Проблеми в юношеската социализация
Достатъчно убедителен и показателен е фактът, че в хода на разследването и изготвяне на настоящата експертиза, продължил достатъчно дълго време, не се появи и не бе установен нито един свидетел, с който Калушев да е имал приятелски отношения от детските и юношески етапи от живота си. Повечето хора, засвидетелствали симпатии или близост, са се сближили с него в по-късни периоди от живота му, бидейки вече в позиция на асиметрична обвързаност във взаимоотношенията. Отзиви, които са характерни за приятелска привързаност, не откриваме в описанията дори на най-близките му хора. Тези свидетели обикновено споделят, че с времето са разредили значително контактите си или са ги прекъснали напълно, а в спомените им отсъстват типичните за детството и юношеството разкази и примери от съвместен групов живот в училище или в квартала например.
Защо изтъкваме тези особености от живота на Ивайло Калушев и какво е епистемологичното им значение при анализа на неговата личност и жизнен път?
Юношеството е периодът на най-голямата несигурност и неувереност в себе си, в който освен интензивното физическо и полово съзряване, които обуславят синдрома на дисморфобия – страх, неудовлетвореност, срам и смутеност – от промените в тялото, възниква остра потребност от енергично разтоварване на сексуалните нужди, а в психологичен аспект младежът трябва да обедини всички свои досегашни идентичности и да ги подготви в нов репрезентативен образ, „годен“ за социалното му представяне в бъдещето му на зрял човек.
Сравнително ранната и кризисна дезинтеграция и асоциализация от естествената среда, на която се натъкваме при Ивайло Калушев, на първо място е в разрез с възрастовите нормативни фактори, определящи адекватното и подходящо поведение за съответния жизнен период, и, на второ място, е в рязък контраст с традиционното социално разписание, което оформя социо-културния прототип за очакваното развитие на жизнения път. В този смисъл тя не е обичайна нормативна психо-социална криза в процеса на изграждане на идентичност, отразяваща процесите на типично оспорване на валидността на културата и обществото и степента на съответствие с възприятията и очакванията на другите!
В конкретния случай можем да говорим за деформиран индивидуален конструкт, продиктуван от конфликт между вътрешните импулси и външните ограничения, симптоматичен за наличие на синдром на дезадаптация, който е хронифициран и мултиплициран в продължение на цялостното му житейско развитие. В него можем да открием причините за липсата на просоциални добродетели, неспособността за социално вграждане, извън сектантските групи, които впоследствие формира, както и за силно негативните егопротективни тенденции при формирането на самооценка му. Излишно е да уточняваме, че в основата на цялостната му дезинтеграция несъмнено стоят патологичните му сексуални влечения и девиации в характера, които най-вероятно са изпъквали в поведението му сред връстниците още в юношеска възраст.
Проблеми със сексуалната ориентация и реализация
Този критерии е важно да бъде разгледан в два аспекта – сексуалната му ориентация (хомосексуална) и сексуалните му отклонения - педофилия. Както вече коментирахме за Ивайло Калушев, проблемите на социалната интеграция сред връстниците най-вероятно се дължат на присъщите му личностни девиации, от една страна, донякъде на хомосексуалната му ориентация, от друга, но най-вече на сексуалното влечение към инфантилни обекти. Още в етапа на половото си съзряване той очевидно не е успявал да се свързва адекватно с генеративната среда, за да постигне удовлетворяващо реципрочно партньорство в социалните и сексуалните си взаимоотношения с хора от своя пол и най-вече близки до възрастта му. Отчитайки характерните за времето по-крайни хомофобски разбирания и критично отношение към хомосексуалните хора, мнозинството от тях все пак са успявали да намират камуфлиращи или конспиративни варианти на вграждане и реализация, осигуряващи им сравнително успешна социализация и безопасност от обществено порицание или дискриминативно отношение. Преференциалното сексуално желание към подрастващи обаче е без съмнение не само явен признак на тежка патология на сексуалното влечение, но и сигурна причина за публично дамгосване, остракиране и наказателно преследване. Без съмнение това има и своите драматични последици в личен и семеен аспект не само като стигматизиращ белег на дисфункционалност, но и като ключов фактор за дезадаптивност и несъвместимост с обществения морал и закона.
Доказателствата за хомосексуалната природа на Ивайло Калушев изобилстват в предоставените материали по делото и няма да се спираме подробно на тях (най-очевидното е отсъствието на каквито и да е данни за връзка и интимна близост с жена). Доказателствата за приоритетната му сексуална ориентацията и злоупотребата с деца и подрастващи, въпреки дълбоката секретност и конспиративност на интимния му живот, също са налични. На първо място, отсъстват каквито и да е данни и дори недоказани твърдения, че Калушев някога е имал хомосексуална връзка с мъж в пълнолетна и зряла възраст. Освен това се установиха достатъчно убедителни свидетелства на негови жертви, както и автентични писмени и аудио материали от контакти с потенциални такива.
В подкрепа на този извод са писмени показания на свидетели (от пряко засегнати и от близки, роднини и познати на жертви) и заключенията от съдебно-медицинските експертизи, визиращи травматичен произход на нетипично разширените анални отверстия, констатирани при Александър Макулев и Николай Николаев Златков (при Ивайло Калушев липсват такива).
За двете момчета е сигурно, че в продължение на години са били изцяло под негов контрол от периоди преди половото им съзряване (10-11 годишни) до убийството им.
Криминално-психологичният анализ на автентичното му поведение към подрастващи и деца (от аудио записи и други източници) го поставя безусловно в категорията на сексуалните насилници, приоритетно ориентирани към злоупотреба с възрастово и полово незрели индивиди – преференциален педофил.
Можем да допълним доказателствата и с множеството артефакти, артикули, предмети и други (филми с интимни сцени между възрастни мъже и подрастващи, лубриканти, интимни душове, секс-атрибути, кремове за превенция на хемороиди и прочие), иззети от последното му местообитание в Петрохан, които реферират еднозначно към същите заключения.
И тук е от съществено значение за анализа да обсъдим как споменатите проблеми се отразяват и задълбочават в хода на жизнения път на Ивайло Калушев. Затрудненията в контрола върху нагонните пориви, все по-контрастиращите личностни дефекти (преобладаващо нарцистични към онзи период) и техните девиантни отражения в подходите за свързване със социалното обкръжение са оказали решаващо влияние върху ранния му сексуален живот и деформациите в сексуалното му поведение като възрастен.
От перспективата на нарцистично-антисоциалния личностен стил, „кариерата“ на Ивайло Калушев като седуктивен преференциален сексуален насилник на подрастващи „еволюира“ от инфантилните му провали, типични за интровертен педофил, приоритетно насочен към физическо и по-агресивно разтоварване на нагонните си пориви с инфантилни и беззащитни жертви, към все по перфидни форми на насилническо поведение и неимоверно разширяване на ареала на действие, надграждайки до все по-разрастващи си и всеобхватни нива на влияние и власт над виктимизирани или сервилни възрастни (родители, сподвижници, последователи или симпатизанти).
Сякаш с времето източниците на възбуда и моделите за постигане на наслада са зависели все повече от силата и мащабите на упражнявания от него контрол върху другите, отколкото от разтоварването на сексуалната възбуда или задоволяването на неговите специфични сексуални претенции и изисквания към инфантилните му жертви (с времето се наблюдава устойчива тенденция в интересите му към снижаване на възрастта от 13-15 годишни към зоната на предпубертетната възраст 9-11 г.). Този „еротичен“ регрес към инфантилното изразява не само задълбочаване на патологията на плътските му влечения, но в много по-голяма степен е функция на похотливата му страст да владее обекта на желание цялостно, формирайки неговата физическа външност и психологична същност по свой вкус, превръщайки го в своеобразна „еротична екстензия“ на себе си.
Стартирайки сексуалния си живот с провали и вероятно унизителни разочарования (не само инцидента с 10 г. момче, но и принудата за един сравнително дълъг период да задоволява влеченията си с по-зрели индивиди, които са обект на предпочитания на лица с ефебофилия – младежи между 14-17 г.) с постепенното натрупване на емпиричен опит (снижаване на възрастовата граница под 14 годишни жертви - хебефилия) и нарастването на манипулативния арсенал и познавателен капацитет, той се е чувствал все по-способен и мотивиран да продължава антисоциалната си линия на личностна промяна (в интраличностен и външно-поведенчески аспект), достигайки до положението и самочувствието на „абсолютен властелин“, способен да си осигурява достъп до най-предпочитаните от него сексуални обекти – момчета под 11 г. възраст.
Натрупвайки тази увереност, той придобива умения не само да определя изцяло живота на своите малолетни жертви и да си осигурява благоволението и сътрудничеството на „обсебените“ от него техни родители, но стига и твърде далеч в подсигуряването на типичен за тази категория сексуални престъпници маскировъчен „реквизит“ – мощна и въздействаща идеология, професионален камуфлаж, антураж от адепти и сектанти, както и буферни социални кръгове от подкрепящи и безкритично настроени възрастни, които спонсорират и легитимират перверзиите му и тачат персоналния му „култ“. В този смисъл откриваме отчетлива връзка между промените и трансферите в личностната организация (от нарцистични към антисоциални черти) и префокусирането на вътрешните процеси в сексуалната реализация.
В заключение на казаното изглежда, че в края на живота си Ивайло Калушев е бил дотолкова зависим от нуждата си за „всемогъщ“ контрол, че е развил вторична абстинентност, ерозираща непоправимо неговата психологична резистентност. Фактите за живота му показват, че той е ставал все по-тревожен и бдителен, емоционално „чуплив“ и параноичен към реални или въображаеми външни рискове и потенциални заплахи от разобличаване и загуба на статус до степен, която в края на краищата го е довела до нарцистичен колапс и е предопределила решението му за „разширено самоубийство“!
Избягване на обществено възприети модели за себереализация
Независимо как са обяснени и дали отговарят на действителността, твърденията и фактите свидетелстват за сериозни трудности с вграждането му в традиционния социум във всички негови аспекти. Ивайло Калушев не се вписва в конвенционална среда или общност и „отхвърля“ всеки опит или инициатива да бъде ангажиран към образователна или професионална активност, която би му осигурила възможност да се дипломира с някоя общопризната професия.
Дори и да са верни твърденията на майка му, че е приет в НАТФИЗ да изучава актьорско майсторство и че след това баща му го е записал за онлайн обучение в университет в Ню Йорк със специалност приложна фотография (реално липсват обективни документални доказателства по данни на МОН), Ивайло Калушев е прекъснал тези занимания по една или друга причина.
Вече отбелязахме, че изборът на професия е важен възрастов маркер за епохата на юношеската и младежка възраст, обозначаващ готовността и капацитета на младия човек да се впише в света на възрастните. Разбира се, споменатите проблеми могат да се дължат на тривиалните в подобни случаи причини като социална тревожност и колеблива самооценка.
Но в контекста на жизнения цикъл и индивидуалните особености и обстоятелства в развитието на Ивайло Калушев с основание можем да ги разглеждаме като закономерна функция на травматичната му обремененост от провали в ключови периоди на личностната трансформация, затруднена адаптация,поради трансфер на ригидни модели и конструкции на мислене и преживяване и кастриращи контакти с реалността в процеса на изграждане на идентичност, и не на последно място - като знакови индикации за тежестта на нарцистичните и антисоциални аберации в изграждането на неговия характер и личност.
Николай Николаев Златков
Николай Николаев Златков е роден на 29 октомври 2003 година. Родителите му се разделят, когато е на около 3-4 години, като майката Ралица Асенова напуска баща му Николай Златков, а момчето остава да живее с майка си.
Скоро след тези събития Асенова губи скоропостижно и двамата си родители и преживява труден период като самотна майка, лишена от подкрепата на генеративното семейство. Тя има образование по педагогика и психология, като е управлявала детски центрове.
В ранните детски години Николай е посещавал детска градина, а впоследствие е записан в частно начално училище „Еспа“. По свидетелства на майката, още в ранна училищна възраст Николай изпитва хронични затруднения в адаптацията си към училищната среда. Той е местен в различни училища, но това не дава очаквания положителен резултат. Интерпретацията на майка му за причините за проблемите му е изцяло външнообвинителна. Според нея, те са се дължали на недостатъци на образователната система, учителите и като цяло на училищната среда, но в никакъв случай на нейното възпитание или подход. В същия период майката заживява със Свилен Свиленов, с когото имат общо дете – Александър, който се ражда, когато Николай е на 7 години. Тогава майката се запознава с Ивайло Калушев и Невена Стаева, с които посещават заедно курс по хипнотерапия и започват приятелски взаимоотношения. Оттогава Асенова познава и бащата на Ивайло Калушев – Георги, а Ивайло опознава отблизо двете й деца.
През 2012 година цялото семейство се установява да живее в Тенерифе, където Николай е записан в британско училище. Там отново се сблъсква със същите проблеми. Ако перифразираме показанията на майката по темата, отново става дума за „полуграмотни“ учители, които не могат да оценят по достойнство високия интелект на детето й и за злонамерени съученици, които го тормозят заради неговата особена чувствителност.
По време на екскурзия на цялото семейство до Мексико, когато Николай Златков е на около 10-11 години, той започва да общува по-интензивно с Ивайло Калушев и неговата група. Година след това, по инициатива на Асенова, семейството се установява за постоянно там, в ранчо в близост до имота на Калушев, а скоро след това Николай се пренася да живее постоянно с Калушев със съгласието на майка му. Научавайки за това, баща му Николай Златков го посещава в Мексико и прави неуспешен опит да разубеди сина си и бившата си съпруга, която настойчиво защитава избора си и насърчава враждебните реакции на сина си към баща му.
От този момент нататък детето е под опеката на Ивайло Калушев до смъртта си, като през този период среща много рядко майка си и живее в почти пълна изолация от светската и семейната си среда, което довежда и до трайното му отчуждение. При завръщането на Калушев и групата му в България през 2019 година, Николай е вече на около 17 години, но той отново отказва да се прибере при семейството си и продължава да съжителства с Калушев по квартири, докато не се установяват в хижа „Петрохан“. Важно е да споменем, че според бащата Николай Златков, за да бъде изведен от България първоначално, Ралица Асенова търси съгласието му, под предлог, че ще води сина им на няколкодневна екскурзия в Турция. Впоследствие без да го уведомява и да търси съгласието му, тя заминава с детето им за Испания, за което бащата научава постфактум в разговор със сина си в социалните мрежи. Подобен сценарии се реализира и при последвалото им преселване в Мексико.
Въз основа психологическия анализ на развитието на Николай и неговото прогресивно откъсване от семейната система, може да се приеме, че в неговия случай не би следвало да бъде отнесен към типичните за възрастта явления като тийнейджърски протест или псевдо-сепарация, а да се разглежда като специфичен процес на ранно отчуждаване, дължащо се на палиативен родителски стил, от една страна, и целенасочените и умишлено дирижирани действия за дезинтеграцията на Ивайло Калушев, от друга страна.
Налице са и редица травматични събития в хода на ключовите за формиране на идентитета години на ранно съзряване, които предопределят тези процеси, на които се натъкваме в биографията на Николай Златков.
Раздялата на родителите се случва в критичен период за изграждане на базовото доверие и половата идентичност. Отношенията с майката, в един кризисен период на несигурност и емоционален дисбаланс, причинени от раздяла и загуба, свръхинвестира първичната диадна връзка, още повече при спорадичното присъствие на бащина фигура. Думите на Асенова, че синът й „разсъждавал зряло за възрастта си“, в психологията и психотерапевтичната консултативна практика често индикират емоционална обремененост на детето.
Децата изглеждат „зрели“ преждевременно, когато усещат емоционална нестабилност у родителя и референтното обкръжение. При по-тежки и продължителни периоди на несигурност и фрустрация може да се стигне и до крайно изопачени форми в конфигурацията на отношенията родител-дете, които откриваме в т.нар. „ролева реверсия“, при която несъзнателно детето се ангажира с функциите на родител, а родителя дезертира в инфантилната позиция. При Асенова стресът и напрежението от раздялата с бащата са усилени драматично и от последвалата смърт на родителите й, а затрудненията на сина й в училище, са нарушавали допълнително емоционалното й равновесие и самочувствието й.
Престоят в училище „Еспа“ и смяната на учебни заведения разкриват негативните ефекти от споменатите житейски и интимни кризи, обективирани в затруднена адаптация, уязвимост и родителска безпомощност. Неблагополучията в училище, за които споменава Асенова, макар и да няма данни за тежки инциденти и провинения, карат Николай да преживява средата като враждебна, което засилва нуждата му от подкрепа, внимание и сигурност. Появата на брат му Александър от новия партньор на майката (Свилен Свиленов) съвпада с критичния период на 7-те години, свързан със сериозни предизвикателства към детето да се приспособи за пръв път към нова референтна среда и да изгради надеждни отношения с авторитети, извън семейството.
В този период Николай едновременно губи ексклузивното внимание на майка си и вероятно се е чувствал в периферна позиция, спрямо новосформирания състав семейство си (майка, пастрок, ново бебе, „детрониран принц“). Вероятно тези афективни състояния са били отреагирани в преживяванията и поведението му в училище, а негативната обратна връзка за представянето му е задълбочавала недоверието и несигурността в отношенията с майка му, защото нейната защитна реакция и външнообвинителни интерпретации само са затвърждавали статута му на „проблемно дете“ в училище и на „аутсайдер“ вкъщи.
Вместо да рефокусира вниманието си към него, дори и временно, (което всъщност е несъзнаваната инфантилна заявка в подобни случаи) и да му окаже нужната зряла подкрепа, за да го научи да се справя със затрудненията и да натрупва важен опит в адаптацията към нововъзникналата ситуация в семейството, и най-вече към училищната среда, Асенова е предпочитала да я заклеймява и на практика да дезертира от тази ангажименти с временни мерки и палиативни решения на проблемите, местейки го в нови училища, в резултат на които детето й се е изправяло пред същите предизвикателства, все така неподготвено.
Преместването в Тенерифе (на 9 г.) и след това в Мексико (на 11 г.), освен че го сблъсква с унаследените проблеми от училище, „изкоренява“ Николай от познатата му езикова и културна среда. Тази липса на алтернативни доверени лица - „външни котви“, каквито са били приятелите и роднините в България, го прави изключително и крайно зависим от динамиката в семейството, в което той вече се чувствал маргинализиран.
Именно в този уязвим психологичен контекст на предпубертетна възраст, Николай започва да прекарва все по-дълги периоди от време в опасната компания на Ивайло Калушев. На тази възраст момчетата имат естествена потребност от идентификация с авторитет и търсят силна, харизматична мъжка фигура, като модел за подражание, но и като благоразположен наставник и закрилник.
На практика Николай не се отделя, за да стане автономен и независим, каквато е целта на психично-здравословната сепарация, а извършва трансфер на зависимостта – прехвърля лоялността си от родното семейство към групата на Калушев. Групата се превръща в неговото „сурогатно семейство“.
Същевременно пълното изолиране в ранчото на Калушев в Мексико и по-късно в планинска хижа „Петрохан“ го извежда напълно от естествения терен на психо-емоционалното, социалното и сексуалното му развитие в периода на така наречените формиращи години и води до непоправими травми за идентичността, способностите и капацитета му като цяло за социално вграждане и адаптация към обществото. Далеч от семейната система, Николай изгражда нова идентичност в една силно деформирана и ненормална обстановка, моделирана изцяло от мнимите ценности, деспотичните правила и сектантската идеология на новата група и най-вече на лидера Ивайло Калушев. Независимо от придобитите умения и знания в алпинизма, водолазното дело и целият познавателен и емоционален опит, който е натрупал, Златков се явява на практика напълно непригоден извън периметъра на сектантската среда, защото е бил тежко индоктриниран и стигматизиран от цялото психологично и сексуално насилие, на което е бил подлаган в най-важните периоди за своето личностно изграждане.
Фактът, че още на 17 години, когато се връща в България, въобще не стъпва в дома на майка си или на баща си, а отива директно в хижата, показва дълбокото му емоционално отчуждение.
Представяйки се за добродетелен духовен водач, Ивайло Калушев умело се възползвал от психологичната беззащитност на Николай. Манипулирайки детето, той постига влияние, което му осигурява привидната доброволност на момчето и съгласието на майка му да делегира изцяло грижите и отговорността по отглеждане, обучение и ограмотяване на детето си на един измамно близък и привидно познат човек, без необходимото образование и легитимност.
Така Николай, преживял ранния развод, училищните разочарования и усещането за изтласкване след раждането на второто дете, илюзорно намира при Ивайло Калушев сигурност и усещане за значимост, които семейната среда не е успяла да му подсигури. За детето този акт се явява кризисна евакуация от потискащата семейна, училищна и социална действителност към онзи момент, която тенденциозно и перфидно е подстрекавана и дирижирана от Калушев.
След успешната сепарация, тя прераства в пълна психологическа асимилация и преформатиране на индивидуалността на момчето, осъществена от преференциален педофил, нарцистичен гуру с месиански комплекси и антисоциална същност.
Без родители, други авторитети и приятели, Николай бързо губи референтната си рамка за това кое е „нормално“ във всяко едно отношение. Парапсихологическите практики, „будистките ритуали“ и екстремни преживявания (гмуркане, оцеляване), освен за натрупване на увереност и за развлечение, умело се използват за пренатоварване на психиката на детето. Старата идентичност на състрадателното ранимо момче се подменя с тази на привидно удовлетворен и „щастлив“ преждевременно „съзрял“ подрастващ, който за разлика от своите връстници има възможност да се занимава с приключенски, но и изключително скъпи дейности, както и да получава луксозни подаръци (за 18-тата си годишнина получава подарък от Калушев – лек автомобил джип, марка „Тойота“).
В същото време, психологически потъва в измамното удобство на изолацията, тъй като вече не е необходимо да посещава „травмиращото“ училище и да има какъвто и да е социален ангажимент извън групата.
Разбира се това има своята психологична цена, която улеснява виктимизацията на момчето и от която Калушев целенасочено се възползва. С цялата си нарцистична обремененост, той не търси просто сексуални жертви и подчинени, той търси огледала на собственото си величие. Младите момчета биват моделирани по негов образ и подобие, за да служат като продължение на неговото его, внушена им е фалшива елитарност и статут на специални избраници, но в същото време те са податливи и послушни, и трябва да се съобразяват изцяло с неговите правила и прищевки.
На Николай му е вменено, че той е част от „избрани“, духовно извисени хора (през практики като „Sky Dharma“ или измислени роли на горски патрули в една бутафорна организация с мнима кауза), които стоят над моралните закони на традиционните общества и над собствените си „обикновени“ семейства. Първичната състрадателност на Николай от ранните детски години е систематично пречупвана. В стремежа си да подражава на своя ментор той губи натуралната си сензитивност, емпатийност и съпричастност към чуждите проблеми. Момчетата се учат да потискат уязвимостта си, превръщайки я във високомерно уединение и следване на правилата, които са наложени в групата. Такава лоялност, макар да изглежда повърхностно като доброволна и желана, на практика е неизбежна, тъй като момчето вече се намира в ситуация, чийто контекст не позволява алтернатива на избора.
От гледна точка на парафилията на Калушев, успешното виктимизиране на Николай Златков е от ключово значение, защото снижава драстично възрастта на сексуалните му обекти, за да ги адаптира към специфичните си фетиши и предпочитания. На следващо място, това му открива неподозирани нови възможности да влияе психологически на все по-младите си и неопитни жертви като манипулира тяхната събуждаща се сексуалност от самото начало, внушавайки им перверзните си модели на сексуални отношения като естествени и нормални, отнемайки по този начин не само сексуалната им девственост, но и формирайки у тях полова култура и поведение, които отговарят на перверзния му вкус.
Най-важно за Калушев е било постигане на привидната готовност и желание на невръстния му „сексуален партньор“ да бъде сексуално обладан от него доброволно. Данните по делото и свидетелските показания (като и за други младежи) разкриват афинитета на Калушев към подобни сексуални модели на злоупотреба, маскирани като „духовно извисяване“ и „тантрични практики“. И не на последно място трябва да подчертаем, че в случая с Николай Златков, Калушев регистрира още един насърчителен за престъпната си стратегия успех, съумявайки да използва майката на детето като своеобразен щит срещу баща му, за да го изтласка като източник на заплаха, „брониран“ здраво зад безусловното одобрение на прелъстеното дете и в съюз с „опитомената“ му майка.
Александър Янев Макулев
Александър Янев Макулев е роден на 12.09.2010 г. в гр. София като трето дете в семейството на Яни Атанасов Макулев и Десислава Юлиева Макулева. Има по-голяма сестра Елизабета Макулева, родена през 2001 г., и по-голям брат Християн Макулев, роден през 2004 г. Бащата Яни Макулев, планински спасител и спелеолог, има познанство с Ивайло Калушев от повече от 30 г., на основа на което твърди, че му доверява отглеждането на сина си. От показанията му по случая става видно, че той е изпитвал силен респект към Ивайло Калушев на основата на чувство за интелектуална малоценност и „по-скромния“ си произход.
Майката Десислава познава Калушев покрай брат си Юлиян още от детска възраст. Познанството и на двамата с Калушев се осъществява първоначално покрай интереса им към планинарството, спелеологията и алпинизма, а впоследствие към „източни учения“ като се цитира и по-специално т.нар. учение „Дзог Чен“ на английския „лама“, който е „началният учител“ на Калушев в „ламаизма“. Любопитното е, че това се случва след раждането на Александър, а в ролята на „будител и пратеник“ се явява брат й Юлиян. Въпреки това те не се възприемат като силно религиозни. Без съмнение и двамата приемат Калушев като безспорен авторитет. В периода след раждането на първите им две деца, до появата на третия им син Александър през 2010 г., контактите им с Калушев са сравнително редки. През 2012-2013 г. те се активизират по „религиозна“ линия, първо с „просветната мисия“ на брата Юлиян, която уж случайно съвпада по време с инициатива на Калушев, който ги кани семейно с децата на семинара на т.нар. английски лама „Джампа“. Впоследствие общуването на Калушев със семейството се засилва и през 2016 г. той отправя покана към 12 г. им син Кристиян да му гостува в Мексико.
Родителите се съгласяват най-простодушно и безропотно и подписват пълномощно на Калушев. Момчето прекарва близо два месеца при „любезния“ си домакин, а родителите му са поканени в края на същата година и остават там за около месец. След като си тръгват, сина им Кристиян остава още една година при Калушев.
Нямаме директни признания в показанията на свидетеля Християн Макулев за опити за сексуален контакт от страна на Калушев към него, но анализирайки ги внимателно и вземайки предвид познанията ни за личността, манипулативните стратегии и тактики, свързани със сексуалната патология на Ивайло Калушев, както и за посттравматичните ефекти на влиянието му над жертвите, сме на категоричното мнение, че е по-вероятно и той да е станал обект на злоупотреба. Още повече, че във въпросния период Калушев преживява своя „нарцистичен апогей“ във всяко едно отношение, а неговата самоувереност и чувство за недосегаемост са манифестирани в максимална степен.
Допълнителна информация по темата откриваме и в свидетелствата на Елизабета Макулева, която гостува в Мексико заедно с родителите си в края на 2016 г. Нейните показания се отличават с много по-голяма изчерпателност и конкретика, за разлика от тези, дадени от нейните родители и брат й Християн. По думите й тя и нейните родителите са наели квартира извън имота на Калушев, а брат й Християн не се е присъединил към тях. Допускът на семейството до „базата“ е бил контролиран и се е извършвал само с изричното разрешение на Калушев.
Там тя се запознава с хората от тогавашното му обкръжение, което се състои от Валери Андреев, Николай Златков, Деян Илиев, Невена Стаева, Ивайло Иванов- Ивей. Пламен Статев и някои си Петър също са пребивавали в района, но са живеели в джунглата, която е била в периметъра на имота и рядко са се появявали. Тя докладва, че Християн е държан по един дискретен начин настрана от нея и родителите, отличителен белег за почерка и дефанзивните тактики на Калушев, когато трябва да си гарантира мълчанието на жертвата. Той, заедно с по-малкия му брат Александър е бил постоянно в компанията на Николай Златков. Тя от друга страна е била изолирана, като е била постоянно с Валери и Деян, които я „обучавали“ на гмуркане. Баща й Яни е придружавал Калушев, прехласнат по пещерните експедиции, които домакина му организирал. Майката Десислава не се споменава да е посещавала вътрешността на имота. През целия престой Християн не е оставян насаме с роднините си.
Яни Макулев споделя, че оставя Александър под пълната опека на Ивайло Калушев, когато сина му е на около 10 години. До този момент детето е учило до 4-ти клас в столичното 25-то училище, след което през 2022 год. е записан в т.нар. частно училище „Космос“, като обучението му било безплатно по „стипендиантска програма“ (няма категорична яснота как е спечелил стипендията, но от записите на хижа „Петрохан“ е очевидно, че директорката Татяна Захариева е много близка на Калушев).
Посещенията на учебния процес в новото „училище“ също са изключително редки, а натрупваните отсъствия са извинявани по семейни причини. Калушев убеждавал родителите, че въпросното „учебно“ заведение е иновативно и престижно. Според доклад на Министерството на образованието и науката, момчето практически не е посещавало учебни занятия през голяма част от последните две учебни години. Притеснена от институционални проверки, Директорката на училището поставя този проблем за обсъждане пред бащата и на 14 декември 2025 г., (учебното заведение е вече с разрешително от МОН, издадено в края на 2024 г.) сина му Александър е отписан официално. Може да се приеме, че от 2022 до фаталния край в близост до връх Околчица Александър Макулев е живял в пълна изолация от околния свят, от институционален и родителски контрол. Знае се, че Макулев старши се е срещал със сина си изключително рядко – споменава се, че го е навестявал на хижа „Петрохан“ броени пъти, а майката Десислава не се е качвала, тъй като била заета. В допълнение: Александър дори получил от Ивайло Калушев нов телефонен номер, за да нямат съучениците му контакт с него.
Предвид факта, че през по-голямата част от съзнателния си живот момчето е прекарало с Ивайло Калушев, всички негови интереси и хобита са били формирани под влиянието на неговия фактически „настойник“ и „ментор“. Разбира се, в ранните детски години момчето е формирало интерес към природата и пещерите въз основа на семейния контекст и интересите на биологичния му баща, но Александър бил неизменно под влиянието на Калушев в продължение на години, като по-интензивното му отделяне от семейната и училищната среда започва около 2021–2022 г.
В случая говорим за фактическа абдикация на родителите от грижите по отглеждане на детето си, което е в нарушение на Семейния кодекс, задължаващ ултимативно родителите да поемат отговорността по възпитанието и образованието на децата си до навършване на пълнолетие.
Спирането от училище и липсата на родителски контрол могат да се приемат безусловно като неизпълнение на родителски задължения. Често в подобни случаи (както и при всички останали, свързани с Ивайло Калушев) става ясно, че занемаряването на родителските грижи и отговорности, както и делегирането им на Калушев не е поради липса на обич, а защото самите родители са били уязвими и манипулирани. Макулеви не са типичен пример за семейство, които е водено от претенции за напредничавост или светска суета, въз основа на които да търсят алтернативни модели за живот и развитие на децата си, разочаровани от конвенционалното общество, образование или медицина. В техният случай водеща роля има огромният им респект към Ивайло Калушев. Той е притежавал силно психологично влияние върху цялото семейство, което е създало илюзията за доброволен избор от страна на родителите – те са искрено са вярвали, че оставят детето си в името на неговото здраве и духовно израстване. В този процес те с известна надежда и облекчение предават третото си дете на авторитетен, в техните представи човек, подвеждайки се по фалшивите атрибути за добродетелност и интелектуална висота, като по този начин стават неволни съучастници в изолацията на детето си, губейки реална преценка за рисковете и последствията. Хищници като Ивайло Калушев успяват да разпознаят тази възможност и се възползват от наивността на такива семейства. Всъщност той избира момчетата и ги подлага на специални тайни изпитания, но най-вече внимателно подбира шансовете и начините да манипулира техните родители, за да подсили доверието на детето и да си осигури „съмишленици“ в тяхно лице.
Така момчето и неговото семейство е виктимизиранно от ранна възраст в продължение на дълъг период от време, което парализира възможностите му за напускане на „златната клетка“, в която се превръща хижа „Петрохан“ за него.
При този тип виктимизация, жертвата често не осъзнава, че е в риск и развива като своеобразен защитен механизъм травматична привързаност, емоционална симпатия и лоялност към своя насилник или контролираща фигура. В случая процесите на манипулация от страна на Калушев се катализиратдрастично от пълната изолация на момчето, която пречупва волята за каквото и да е противопоставяне. Това допълнително се улеснява от възрастта, в която се намира Александър – период на търсене на идентичност и стремеж към себедоказване. Твърде вероятно е детето да си е мислело, че само избира този алтернативен начин на живот при възрастен, който е „приятел“ на родителите му, без да разбира, че избораму е дълбоко програмиран от неговия похитител Калушев. Момчето демонстрира интереси, които са формирани изцяло от неговия нов ментор, ежедневието му до най-малка подробност е изцяло зависимо от волята на Калушев и наложените в групата правила.
Създаденият от похитителя му мит, че е последовател на велика мисия и специален избраник, предимството да има интересни „свободни“ приключенски занимания, каквито другите деца на неговата възраст нямат, възможността да не ходи на училище и да има задължения към обществото - всичко това закрепва изцяло зависимостта му.
Всъщност психологичният профил на Александър Макулев се вписва в типологията на обичайните жертви на подобни престъпления, свързани със сексуална експлоатация на деца. Виктимогенните фактори имат още по-голямо значение, тъй като престъплението се характеризира с емоционална манипулация и психологическо доминиране от страна на насилника върху семейството му като цяло. Различни изследвания показват, че преференциалния педофил никога не избира случайна жертва — той винаги е изкушен от нейната вулнерабилност, която му позволява да я контролира, но внимателно проучва потенциала за защитни нагласи и реакции от страна на нейното семейство.
И още нещо важно като обобщение за фиктивното съгласие и мнимата привързаност, която се изтъква и демонстрира между Калушев и неговите жертви през годините. При едно дете, което е подложено за толкова дълъг период на психологическа и социална депривация, изолация и контрол се стига до момент, при който обстановката и средата започват да се възприемат като единствено възможна реалност, а неговата позиция в структурата и отношенията поражда чувство на безпомощност и несвобода, подобно на тези, които зрелите индивиди преживяват при похищение.
Когато това е съчетано с емоционална и/или сексуална експлоатация от всесилен субект, който го доминира тотално и от когото зависи оцеляването му, се задейства защитният механизъм на „идентификация с агресора“ известен като „Стокхолмски синдром“.
Това е травматична себесъхранителна маневра на психиката, при която задушаващото безсилие се трансформира в привързаност и дори обожание, а мисловните и поведенчески модели се копират директно и се сливат с тези на похитителя. Това важи не само за Александър Макулев и Николай Златков, но и за всички други деца и тийнейджъри, които са попаднали под токсичното въздействие на Ивайло Калушев.
Мнозина от тях се опитват „самолекуват“ травмите си като настоятелно и отчаяно продължават да идеализират своя насилник в паметта си и в историите, които разказват за опита си с него. Изтласквайки и модифицирайки себезащитно спомените си, те се надяват да избегнат емоционалната болка и психичния срив, които може да предизвика у тях осъзнаването на унижението, срама и вината, които са потиснали дълбоко в себе си. Сексуалното насилие, дори и извършено в условията на перфидна манипулация от насилника, за да си осигури „съгласието“ от инфантилната му жертва, винаги е шоково и се преживява като дамгосване. То води до рискове от тежък афективен дисбаланс и инфлация на самооценката и идентичността в зряла възраст, особено когато паднат „декорите“ и жертвата е откъсната от фалшива реалност на инсценираната среда, която похитителя е режисирал за нея.
Всяка жертва на сексуално насилие, а с особена тежест това важи за инфантилните, са обременени и страдат от несъзнателно чувство на вина, че са отговорни за насилието върху тях, срам, че са били лишени от воля и не са се противопоставили на насилника и дълбоко чувство на унижение, че са го заслужили.
Някои развиват такава непоносимост, отвращение и гняв към себе си, че започват да се държат автоагресивно и крайно саморазрушително. Това често завършва и със суицидни опити.
Ивайло Валентинов Иванов
Ивайло Иванов е роден на 10.05.1976 г. в гр. Монтана. Не е семеен, няма деца. Родителите му са Валентин Иванов Атанасов и Антоанета Любенова Атанасова (детска учителка), има сестра Мирослава, която е с около 8 години по-малка. Няма установен приятелски кръг в миналото, не подържа особено интензивна връзка със семейството. Неговата сестра е сред близките, с които е поддържал спорадични контакти, а от записите на видеокамерите например се вижда, че за последната една година е посетен за кратко от родителите му общо два пъти. В снетите показания от членове на семейството му не се споменава за здравословни, поведенчески или психологически проблеми, които да са белязали детските и младежките му години. Определят го като „много добро момче“. Завършил е средно образование в ПМГ гр. Монтана, след което записва висше образование в Софийски университет, специалност „Право“, което му позволява да отложи, а впоследствие избягва казармата, поради проведените реформи от началото на новия век.
Владее няколко чужди езика. Учил е в Швейцария европейско право – 2 години. От направените справки става ясно, че никога не се е записвал в адвокатската колегия, въпреки че има свидетели които изтъкват престижни квалификации в областта на правото и юридическите професии. Преди да се присъедини към групата на Ивайло Калушев е живял в Швейцария и Япония, като през този период се споменава за по-близки отношения с жена с японски произход. От намерените снимки, става ясно, че е имал само още една връзка с жена – българка и фотограф по професия. Работил е в САЩ, Вашингтон, към компания White & Case. Притежава разрешително за оръжие, като на негово име са регистрирани 16 огнестрелни оръжия, сред които и полуавтоматични пистолети.
Ивайло Иванов изпълнява ролята на административното и публично лице на сектантската общност. Той присъства неизменно в управителните органи на асоциираните с тях организации. Той е и лицето за контакти с външни хора и институции. Любопитна подробност обаче е, че за подготовката на юридическата документация за създаването на БАКИ, ДАЗЗТ, БАЕС ООД и БРО, регистрирани през 2022 г. са ползвали услугите на съпругата на съдружника на Дечо Василев!
Странно е защо Калушев не се доверява на юридическата „ерудиция“ на подчинения си Иванов и прибягва до помощта на непознат адвокат!? Периодът на присъединяването му, вероятно съвпада с дълбока вътрешна динамика на личността, конструирана около трансформацията на идентичността и преодоляването на екзистенциални кризи чрез радикална промяна в жизнения път.
Отказът от успешна корпоративно-правна кариера и увлеченията към хипнотерапия, източни религии и езотерични учения, а впоследствие рейнджърство, а към това можем да добавим и тежненията към по-затворен и уединен начин на живот, са прояви, които намират обяснение в концепциите за кризата на средната възраст. Според популярната епистемологична теория на Ерик Ериксон, формирането на идентичността не приключва в юношеството, а претърпява ключови ревизии през целия жизнен цикъл.
В първата половина от живота си, до 25-30 г. възраст, Иванов се стреми да изгражда идентичност, базирана на нормативните психо-социални предписания - образование, кариера, обществено признание и материален прогрес.
В прехода към етапа на същинска зрялост (40-65 г) се при него се наблюдава отчетлива тенденция към освобождаване от стандартните социални роли, което е важен индикатор за наличие на емоционално бреме от провали и разочарования по отношение на основни предизвикателства, характерни за периода на младостта (18-40 г.). Тогава индивидът преминава през антагонистични предизвикателствата, които са ключови за изграждане на интимността – изолация срещу любов. С основание можем да предположим, че именно подобен неразрешен вътрешен конфликт, свързан с тази базисна дилема е в основата на наблюдаваната трансформация в личността на Иванов в етапите на средната възраст.
Изборът на алтернативен свят и алтернативно обкръжение изглеждат като кризисно отклоняване от маршрута, зададен от цивилизационните координати. Природата предлага ясни правила, които липсват в сложните, понякога двулични корпоративни организации, а малките и конспиративно организирани общности са уютна алтернатива на безличната и лицемерна корпоративна култура, която не импонира на човек с неговия натюрел.
Същевременно трябва да се отбележи контрастът между скромния, структуриран и сигурен свят на неговите родители в град Монтана и огромния мащаб на международния бизнес, в който той навлиза. Този своеобразен сблъсък на реалности може да е възкресил вътрешен конфликт, последван от умора и желание за завръщане към по-простия, чист и уютен живот.
Ивайло Иванов е интелигентен, с добра обща култура. Умее да създава социално-желателно впечатление у околните, способен е да установява непринудени, макар и повърхностни контакти, демонстрира толерантност и алтруистични нагласи. Въпреки че е високообразован юрист с перспективна кариера, той доброволно приема ролята на подчинен, като в този тип динамика на взаимоотношенията, подчинението за него не е слабост, а начин за справяне, който му осигурява сигурност, предвидимост и бягство от личната отговорност в сложния заобикалящ свят.
Привидно приветливият и усмихнат образ служи като фасада и защитен механизъм срещу външни заплахи или вътрешни съмнения. Като аутсайдер по отношение на общоприетите обществени норми, той намира своята стойност, признание и смисъл единствено чрез принадлежността си към затворената тоталитарна общност и нейния лидер.
Постепенно процесът на капсулиране и изолация от нормалния социален живот изключва рационалната преценка и закърнява критичното му мислене. Членове на подобни групи често изпадат в състояние на зависимост, в което следват безкритично установените вътрешни норми и заповеди, дори когато те противоречат на инстинкта им за самосъхранение.
От съществено значение е как той се поставя в подобно положение и каква е вътрешната динамика, която определя изборите и решенията му? От анализа на материалите по делото категорично може да се приеме, че макар Ивайло Иванов да е имал като цяло относително адаптивен стил на функциониране и потенциал за успешна социализация, е приел да следва йерархично преклонение и поведенческа линия на „послушник“ (документирано с поклони и коленичене пред лидера Ивайло Калушев), което показва зависимост и заличаване на идентичността, както и тотално, безрезервно подчинение на установените от лидера правила.
Психологическият портрет на Ивайло Иванов – Ивей ни разкрива индивид с подчертани мазохистични черти и характеристики на зависим личностен стил, които максимално се доближават до класическия прототип на последовател на сектантска и затворена общност с едноличен лидер. Неговата лоялност към Калушев е мотивирана от усещане за принадлежност, на базата на компенсаторна идентификация към общност, покровителствана от човек със „специална мисия“, чието благоразположение отразява инфантилните му нужди от посвещаване, отдаденост и преданост. Това е характерно за индивиди с базисен дефицит на самоуважение, който ги прави заложници на несъзнателните им страховете от отхвърляне и самота. Независимо от обективните постижения и успехи в зрелостта, те никога не изпитват достатъчна сигурност във връзките и отношенията с околните, защото са обременени от „ужаса“ на първичното отделяне от майката, в основите на което е запечатано травмиращо чувство за вина. То формира едно дълбоко усещане за фатализъм, базирано на несъзнаваното безпокойство, че агресивните му фантазии към първичния източник на блаженство са довели до травматична сепарация и загуба на любов.
Ето защо неизбежната асоциация между привързаността и болката при тези хора определя тяхната водеща вътрешна парадигма, а именно – само страданието плаща цената на връзката. Не е изненада, ако в детството си те са били обект на емоционално родителско внимание приоритетно в случаите, когато са били наказвани и са получавали награждаващо одобрение, единствено когато са издържали изпитанията търпеливо. Те се страхуват от изоставянето много повече, отколкото от болката, мъченичеството и унижението, а в екстремни случаи и от смъртта. За разлика от типично депресивните личности, мазохистичните могат да смятат, че ако само успеят да демонстрират достатъчно нуждата си от симпатии и грижи, няма да се налага да понасят пълното емоционално изоставяне.
Това означава, че първичната травматична реакция при тях не е дотолкова опустошителна, че да откаже тези хора от надеждата (както е при дълбоко депресивните), че могат да бъдат обичани, а това на свой ред предпоставя тяхната неизчерпаема просоциална активност и неизбежни гръмки провали.
В екзистенциален смисъл, усилията и стремежите на индивидите с мазохистична и зависима структура на личността винаги са насочени към изграждане на симбиотични връзки и принадлежност към групи, в които близостта и сплотеността са идеализирани до степен на размиване на индивидуалните граници. В интимния им психичен свят естествената еманципация и автономност на личността са неприемливи и се възприемат като дискриминационни.
Именно това обяснява тяхната обичайна приветливост, добронамереност и отзивчивост, с които те първоначално постигат приемане и одобрение, но в етапа на приобщаване и интеграция обикновено се провалят, защото техните „вътрешни стандарти“ за лоялност, отдаденост и почтеност са твърде завишени за културните стереотипи на нормалните човешки групи и общности.
Техните перманентни разочарования от невъзможната близост са източник на страдание и дълбока несигурност, но и на вторични печалби от вечната им позиция на мъченици, което в крайна сметка неизменно ги отвежда до формиране на мазохистична нагласа за подчинение и изпълнителска жертвоготовност, на които само един садистичен „господар“ може да отговори.
На практика Ивайло Калушев манипулативно се възползва от уязвимостта на Ивайло Иванов, като с психологическа прецизност на хищник му предоставя възможност за компенсиране на дълбоки, в голяма степен неосъзнати психологически потребности за принадлежност, отдаденост и страдалчество. Калушев го допуска в групата с чисто меркантилна и прагматична цел, възползвайки се от неговите личностни и професионални качества. Както и за други членове през различните периоди, истинското „приемане“ на Иванов от Калушев е било съпътствано от материално доказване на предаността. Присъединилите се лица е трябвало да прехвърлят лични и семейни средства, в името на „каузата“, но по този начин губейки икономическата си независимост.
Основна функционална роля на Ивайло Иванов е била администрирането на документацията, изготвяне на пълномощни, финансови операции, свързани с дружествата, покупко-продажби, дарения и други. Той е подавал документите за европейски проекти и е уреждал покупките на скъпа техника и имоти, като по този начин оказва съдействие на Калушев дейността му да изглежда законна пред външния свят. Въпреки, че не е имал право на собствено мнение става ясно, че той е бил нещо като административен управител и парламентьор на групата, като при необходимост за контакт с външни хора или доставка на битови услуги и пратки, именно на него са поверявани тези задачи. Калушев му делегира също и функциите на „надзорник“ на Дечо Василев и Пламен Статев, а също при необходимост да обслужва младежите във всяко едно отношение на жизнедейността.
Макар да е жертва на психологическа манипулация, като най-близък довереник на Калушев Ивей със сигурност е знаел тайните и крайностите в групата. Вътре в общността неговата важна роля е била да легитимира и нормализира всички практики, включително и сексуалните, одобрявайки и подчинявайки се безропотно на ексцентричното и опасно поведение на лидера пред останалите възрастни членове, но най-вече в очите на непълнолетните.
Въпреки, че е описван като усмихнат и ведър, мнозина свидетели споделят за неуместен ентусиазъм и прекалена любезност, достигаща до угодничество. Всъщност, след кратко наблюдение те обикновено забелязват известна театралност и фасадна маниерност, които по-скоро смущават, отколкото предразполагат. В конкретния случай, Иванов вероятно е усвоил тези умения и във връзка с професионалните си ангажименти в миналото, като инструменти за социално-приемлива комуникация, особено в бизнес среда, когато е необходимо дипломатично да се спази добрия тон, да се избегнат конфликти и да се постигне макар и повърхностна приемственост. Все пак тази натрапваща се учтивост, често представлява интрапсихична защита от страх от отхвърляне и стремеж да се угоди на другия. Зад тази маска се прикриват тъга, гняв, безпокойство, усещане за несъстоятелност и срам. Хората с по-висока социална тревожност често преиграват с реакциите си, за да отвлекат вниманието от собствената си неувереност, като опит да създадат образ на човек, който е спокоен и контролира ситуацията.
Силният или пресилен смях в неподходящи моменти е класическа парадоксална реакция на вътрешен дисбаланс и борба на мотиви, нервност и освобождаване на напрежението. Има свидетелски показания, които описват и елементи на угриженост и минорно настроение, които са забелязвани след първоначалния ведър разговор.
Както вече отбелязахме, от психодинамична гледна точка неговото личностно функциониране се дефинира със специфична садо-мазохистична характеристика. Въпреки че има данни за увличането му по порнографски материали и самия факт, че както всички останали живее в изолирана малка група, състояща се само от индивиди от мъжки пол, тази девиантна нагласа не следва да се разглежда непременно и задължително в сексуален аспект.
Смятаме, че при Ивайло Иванов няма основание да се предполагат хомосексуална ориентация и/или педофилия.
Затрудненията и непостоянството на хетеросексуалните му връзки имат друга причина, дължаща се на несъзнавани идеализации и самопровалящо се поведение. Неговото участие в общността, отличаващо се с вярност и безрезервна отдаденост отразява специфичен модел на обвързване, базиран на динамиката между контрол, унижение, саможертва и власт. Според много изследователи (Райх, Фройд) садо-мазохистичната структура се формира около дълбока ранна травма от унижение и силово, авторитарно възпитание. Такъв тип личност се научава да потиска напълно своя „Аз“ и своите автентични желания, за да заслужи условната любов на авторитета. В случая Ивайло Иванов развива такъв модел на поведение, като се отказва от светската си кариера, личния си живот и финансовата си независимост в името на Калушев, превръщайки тази крайна саможертва в своеобразен заместител на изгубената гордост и духовна идентичност. Мазохистичната компонента в характера му се изразява в извличането на психологическо удовлетворение от това да понасяш трудности, да служиш всеотдайно и да бъдеш лоялен до себеотрицание, като несъзнателна стратегия за изкупление на първичната вина.
Понасянето на това унижение е било рационализирано през „будисткото просветление“ и бутафорно превъплъщение на обществено-значима дейност по опазване на природата. Той е изпитвал сигурност в това да бъде контролиран и командван, защото това го освобождава от тревожността на личния избор. Садо-мазохистичният характер рядко изразява гнева си директно, неговият „садизъм“ е бил пасивен като съучастие и съпричастност чрез мълчание и приемане на тормоза над останалите, включително над непълнолетните момчета. За садо-мазохистичната структура е много характерно поддържането на приветлива, свръхкомпенсираща фасада.
Дечо Симеонов Василев
Дечо Василев е роден на 22.11.1980 г. в гр. София. Не е женен, няма братя и сестри, родителите му са Симеон Дечев Василев и Цанка Петкова Василева. Завършва висше образование в областта на счетоводството и има успешна професионална кариера в това направление на дейност. При завършване на средното образование от претоварване в учебния процес отключва офталмологично заболяване, свързано със загуба на периферното зрение.
Няма данни за други остри или хронични заболявания, поведенчески или психиатрични проблеми. Същевременно не е ходил в казарма, вероятно поради проблемите със зрението, но без конкретно отразени причини. Назад във времето е имал по-дълготрайна връзка и съжителстване с момиче, но се разделили, според майка му, поради неговото нежелание да имат деца. Тогава споделил, че се „отвратил от жените“ и „е приключил с тях“ и впоследствие няма убедителни данни да е имал приятелка или други интимни контакти. В този период започва да се интересува от източни религии, да чете специализирана литература и да посещава семинари и конференции с подобна насоченост. Вероятно оттогава датират контактите му с Ивайло Калушев, а когато пътувал до Мексико се присъединява към групата, като скачването му става по линия на будизма, йогата и медитациите.
За разлика от останалите членове на затворената група, живяла в хижа Петрохан, Василев продължавал да практикува (от разстояние) професията си и да ръководи средно голяма счетоводна фирма, която притежавал в съдружие. Има приятелства от младежките и студентските години, подържа по-активна връзка с родителите си и макар да е описван като сдържан и мълчалив, може да се каже, че той е бил единственият от групата със съхранени социални контакти извън хижата. Като управител и съдружник в счетоводна къща „В и М Компания“ ООД, всеки месец пътувал до гр. София, за да присъства на служебните оперативки, в това число провеждал интервюта за новоназначени служители. Подържал добри колегиални взаимоотношения както с партньора си Иван Милев, така и със служителите във фирмата. Заедно с баща му също извършвали счетоводни услуги и управлявали счетоводни дружества, включително такива, занимаващи се с мащабен оръжеен бизнес.
Ролята му като член на групата е тиха и изцяло изпълнителска. През по-голямата част от времето работел от лаптопа си и не излизал от хижата. От записите на камерите се вижда, че се случва другите да излязат (Калушев и младежите са ходели на екскурзии, Пламен и Ивей - за пратки и други), а той оставал в хижата. В битов аспект бил стриктен при изпълнение на задачите. Имал ангажимент да храни и гледа кучетата, да помага в кухнята на Николай, заедно с Пламен пропускали и съпровождали външните за хижата лица. От показания на съдружника му, Дечо работел предимно дистанционно и се оплаквал последните месеци, че компютъра му е бавен и не може да смогва със задачите навреме. Същевременно прави впечатление от банковите справки, че ежемесечно прехвърля големи суми пари по сметка на Ивайло Калушев. През последната година сумите варират между 5 и 7 хиляди лева, а предишните години ежемесечните преводи са по-малки – от 600 до 3000 лева.
Присъединяването към затворената общност с лидер Калушев става по време на престоя му в Мексико. Първоначално бил изкушен от възможността за почивка от стресиращото ежедневие и възвръщане на силите от уединението и близостта с природата, но на практика е хитро привлечен от манипулациите на нарцистичния предводител. Приканен първоначално да инвестира, за да помага на „каузата“, постепенно цената на престоя му започва осезаемо да поскъпва и той започва да влага все-повече лични средства в закупуване на дронове и тактическа техника и апаратура.
Интересът на Калушев обаче не е свързан само с финансовата изгода от Василев, но и от компетенциите му в счетоводството, за да консултира и извършва финансови операции, да заверява фирмите и останалите НПО-структури. Има първоначални данни за извършване на счетоводни и данъчни злоупотреби. Всъщност професионалните знания и умения в областта на счетоводството са били основната ценност на Василев за Калушев, което само показва колко целенасочено е подбрал участниците в групата, като е намирал подходящи изпълнители за специфични роли.
Дечо Василев може да бъде определен като личност с високи интелектуални способности, конкретно-практическо мислене, прагматичност и прецизност в изпълнението на задачите. Според свидетелските показания бил скромен, дори срамежлив. Може да се предположи, че най-голямата уязвимост на Василев вероятно е усещане за непълноценност във връзка с партньорските и интимни взаимоотношения. В подкрепа на тази хипотеза са и анатомичните характеристики на първичните полови белези, и по-конкретно слабо развития му полов орган, което вероятно са провокирало у него перманентно усещане за неконкурентност и несъстоятелност по отношение на мъжествеността.
Принципно фиксирането върху реални или въображаеми физически недостатъци се разглежда като мощен катализатор за сериозни личностни дефицити и специфични компенсаторни поведения. Според класическата теория на Алфред Адлер, усещането за физическа или анатомична непълноценност може да детерминира целия психичен живот на индивида. Индивид, който преживява анатомията си като дефект при всички случаи изпитва дълбок, инвалидизиращ срам в сферата на интимността. За да избегне риска от отхвърляне, присмех или усещане за сексуална неадекватност, такъв човек съзнателно или несъзнателно избира абсолютното оттегляне и дезертиране от интимния живот.
Малоценностните преживявания значително улесняват терена за психологическото вербуване към сектантски общности. В психиатрията и психологията индикатори като липса на личен живот и история на романтични и интимни партньорства за дълъг период от време са достатъчна насока за наличие на емоционална потиснатост и сексуална репресия. Често тези проблеми се сублимират през интелектуализация на взаимодействието с околния свят и търсене на удовлетвореност в сфера на дейност извън сексуалната (където да бъде насочена либидната енергия). Този тип хора често използват пълната заетост, за да избягат от интимността, която ги плаши или кара да се чувстват несигурни.
Уединеността на Василев и привързаността към майка му (на която се обажда в последните си часове) сочат към определена степен на емоционална инфантилност в личната сфера, на фона на висок интелектуален потенциал и професионална успешност. Изследванията на култовете показват, че хората, които се приобщават към секти, се намират в екзистенциална криза и търсене на възможност за реструктуриране на личността си. При Дечо това е нуждата от по-дълбок мистичен смисъл за помиряване с физическите дефицити, а и като копинг-стратегия за справяне с психически натоварващата счетоводна работа. Вместо да се изправи пред вътрешния конфликт, психиката капсулира тази тревожност, превръщайки човека в привидно „асексуален“, скромен и срамежлив аскет.
От гледна точка на вътрешната динамика на отношенията в групата, неговата роля може да се определи на емоционален буфер, а в инструментално отношение като логистичен стълб. Чрез своята добронамереност той е служел за успокояване на вътрешните напрежения и за легитимиране на „хуманния“ характер на групата пред външни лица и родители. Злокачествените нарцисисти като Ивайло Калушев притежават хищническа интуиция за чуждите комплекси и уязвимости. В конкретния случай, Калушев предлага на Василев възможност за духовна рационализация, внушавайки че дистанцираността от жените не е дефицит, а проява „висш духовен аскетизъм“ и „чистота“. По този начин, макар и на повърхността Калушев да „затваря раната“ на травматизма от изпитваната мъжка несъстоятелност, „превързвайки“ я със стерилни идеи за значимост, усещане за призвание и предопределеност, той успява да спечели лоялността на Василев, който може би е на най-ниското стъпало в йерархията на групата. Все пак Василев е държан „под око“ от Калушев и Иванов и достатъчно встрани от живота на „втория етаж“ на хижата. Неговата смиреност, трудолюбие и изпълнителност са експлоатирани от Калушев всячески, включително и при подпалването на хижата. Неговата емоционална обвързаност със семейството и светските му ангажименти са представлявали заплаха за конспиративната същност на общността, което личи и в по-слабата интензивност на контактите му с останалите членове. В тази връзка е важно да отбележим, че Василев не би следвало да бъде подозиран в педофилски влечения и сексуални контакти с хора от групата.
Пламен Анастасов Статев
Пламен Статев е роден на 18.01.1975 г. в гр. Търговище, разведен, няма деца Родителите му Анастас Панайотов Статев и Стоянка Райчева Статева имат и дъщеря Ася Анастасова Терзиева, която е шест години по-малка, понастоящем семейна и живее в гр. Варна. Статев завършва средно образование в Търговище. Няма данни за остри или хронични заболявания, както и за психиатрични лечения.
От направените справки се разбира, че е отбил военна служба и е снет от отчет, но няма информация за престоя в казармени условия. Не подържа връзка с роднини, дори по права линия, няма данни за близки приятели от ученическите и младежките години, с които да е имал по-задълбочен доверителен контакт. Кандидатства по документи и записва висше образоване в Технически Университет в гр. София, учил и в Техническия университет в гр. Варна, но няма информация да има диплома за висше образование. Към онзи период е сключил граждански брак и заминава за Нова Зеландия, но по неизвестни причини скоро се разделя със съпругата си. От този момент няма потвърдена информация да е съжителствал на семейни начала или да има партньорка, освен неизяснен контакт с жена в Мексико, за която няма надеждни данни. Няма официално разрешително за боравене с огнестрелно оръжие, но се знае че имал стрелкова подготовка и обучение от казармата. Има интерес към будизма и окултните науки, но водещ при него е отшелническия уклон и трайния интерес към авантюристичния и нецивилизован начин на живот, който го отвежда към планинарството в младежките му години. Присъединява се към групата на Калушев по време на престоя им в Мексико, но познанството им датира от преди това, покрай къщата, в която пребивавал Калушев в село Краево.
Подобно на Ивайло Иванов – Ивей, Статев е имал относително добре платена работа преди да се присъедини към групата на Ивайло Калушев. Трудовата кариера на 51-годишния Пламен Статев е свързана основно с реализация като специалист по визуални ефекти във филмовата индустрия.
Той е работил като дигитален дизайнер и експерт по визуални ефекти за холивудски продукции, заснемани в България и в чужбина. Работата му е изисквала изключителна прецизност, управление на дигитални екипи и софтуерно инженерство на високо ниво. Професията му позволява да материализира богат вътрешен свят и фантазии, като същевременно остава скрит зад кулисите, далеч от светлината на прожекторите. Връзката на Пламен Статев с Ивайло Калушев датира от повече от 14 години и преминава през същия географски модел, както при Ивайло Иванов – Ивей и Дечо Василев. Вероятно резкият завой към отдръпване от успешната професионална кариера се дължи на съпътстваща екзистенциална криза на личността. Със сигурност такъв напрегнат период е кризата на средната възраст, в която се е намирал Статев преди да се прикачи към затворената група на Калушев.
От психологична гледна точка подобни трансформации в житейската линия обикновено се дължат на преживяване на загуба и чувство за непълноценност, които са последвани от отдръпване от болезненото настояще и търсене на ново духовно и материално начало, което да даде шанс за укрепване на усещането за личностно благополучие. В конкретния случай присъединяването и трайното закрепване към изолираната общност става на пръв поглед желано и привлекателно, тъй като животът в Мексико, а впоследствие в хижа „Петрохан“, привидно задоволява индивидуалните потребности за спокоен живот сред природата в търсене на алтернативен смисъл. Като човек, работещ в сферата на „дигиталната илюзия“, Статев е бил силно привлечен от обещанията на Калушев за „истински, чист и изначален живот“ сред природата, откъснат от комерсиалния свят. Макар на повърхностно ниво, харизмата на Ивайло Калушев като спелеолог и „духовен учител“ напълно пасва на интрапсихичния шизоиден свят на Статев и той бързо и доброволно се обвързва дори финансово, като дарява личните си спестявания за проектите на Калушев. На практика по този начин губи изцяло възможността си за самостоятелност и напускане на групата.
Статев няма нужда от власт или от това да получава положителна обратна връзка от околните. Той не проявява интерес и е лишен от амбиции за социална реализация и дори няма да е пресилено да се каже, че обичайните светски отношения и интеракции му носят предимно негативни преживявания. Когато среща лидер като Калушев, който му предлага готова, интелектуално издържана доктрина и физическо убежище, Статев припознава в това перфектната „сигурна база“ за себе си. Той получава правото на легитимна изолация, обвита в благородна и мистична духовна идеология.
От анализа на видеозаписите и материалите по делото Статев може да бъде описан като мълчалив, с неголяма готовност да извършва физическа работа, през цялото време умислен, рядко общуващ с останалите хора в хижа Петрохан. В групата му е поверена изцяло изпълнителска роля, като най-често е имал задължение да патрулира (не следва да се разбира като дейност, свързана с опазване на защитените територии, а като пазач, който трябва да отклонява туристи и автомобили, които минават през района) и заедно с Василев и/или Иванов да стои караул на импровизирания пропускателен пункт, за да вдига и поставя веригата, с която е бил ограничен пътят до хижата. Също така често е изпращан до селото за продукти и да слиза до прохода и да взима някой гост или пратка. Други рутинни задачи, разпределени на Пламен Статев, е да разхожда кучетата, да носи каквото е необходимо, да разтоварва и мие автомобилите заедно с Дечо и Ивей. Може да бъде определен като общ работник и шофьор. Той е и най-наказваният член на общността, критикуван за мързел, апатия и безотговорност, както и цялостно за слаба съпричастност към живота на общността.
От събраната информация и налични данни по случая Пламен Статев може да бъде определен като личност с водещи шизоидни черти на характера. Той е описван като меланхоличен, дистанциран и съзерцателен в ранните си години. Тези хора са интровертирани, отчуждени, самотни, емоционално хладни и самовглъбени. За тяхната себесъхранителна природа е типично да са погълнати от своя вътрешен свят и чувствата си. Те панически се боят от близостта и интимността с другите хора, защото се страхуват от нараняване и деструктуриране на психичният им свят. Склонни са към мечтателство и фантазиране, което не ги лишава от способност за съзвучие със субективните преживявания на другите, както е при хората от аутистичния спектър. Тези индивиди от деца са свръхчувствителни и свръхреактивни и лесно се изтощават, когато са изложени на интензивни сетивни и социални дразнители. Генерално те усещат външния свят като пренаселен с поглъщащи и деформиращи заплахи за сигурността и индивидуалността. Обичайно са описвани от близките си в противоречиви краски – от една страна като тихи, мили, спокойни, а от друга като странни, студени и ексцентрични. Те страдат от значителна тревожност през целия си живот относно базисната си сигурност. Когато се чувстват прекалено затруднени или свръхстимулирани от средата те се крият – в буквален смисъл, оттегляйки се като отшелници, или като се отдръпват във въображението си.
Според теорията за строежа по Кречмер, такова функциониране на нервната система се свърза с лептозомен соматотип. Критериите за наличие на такава акцентуация на характера включват (а при Статев се откриват почти всички) следните характеристики: страни и не изпитва радост от близостта в отношенията; почти винаги избира и предпочита самостоятелни дейности; има оскъден сексуален живот и сякаш е лишен от страст; не се въодушевява от колективни дейности; рядко има близки приятели и се не чувства истински свързан с роднините по пряка линия; безразличен е към поведението на околните – нито го одобрява, нито отхвърля; показва емоционална хладност и нивелирана афективност.
Някои автори описват шизоидния индивид като „пришълец“, страничен наблюдател на човешкото състояние, което е в основата на специфичната раздвоеност или разцеплението, което е скрито в етимологията на думата – от една страна между личността и външния свят, а от друга между личността и вътрешните желания. Основният конфликт на шизоидните хора засяга близостта и дистанцията, любовта и страха. В субективния им живот преобладава дълбока амбивалентност относно привързаността. Те не могат да бъдат нито във връзка с друг човек, нито извън нея, без да рискуват по различни начини загубата както на обекта си, така и на самите себе си.
Тази особено характерна шизоидна дилема „вътре-вън“ се наблюдава във взаимоотношенията му с Калушев в Мексико, когато Статев е многократно гонен и приеман в общността. Психодинамичните корени на този личностен стил откриваме в най-ранните модели на свързаност с майката, която може да се държи по начин, който отхвърля нормалната зависимост на невръстното си дете.
Става дума за т.нар. „избягваща“ или „несигурна“ привързаност, при която се предполагат безчувственост към тъгата у бебетата, емоционална студенина и ограничаване на физическата близост. Детето, отгледано с послания, които са двойствени, емоционално подвеждащи и лишени от споделеност, лесно може да започне да използва отдръпването, за да защити личността си от непоносимите нива на объркване и гняв. То също така ще се чувства дълбоко безнадеждно – меланхолична нагласа, която често се наблюдава при шизоидните личности и е споменавана като отличителна черта за Статев.
Един от най-впечатляващите аспекти на този личностен стил е пренебрежението към конвенционалните социални очаквания. В драматично противоречие с нарцистичния личностен тип, шизоидният индивид е подчертано безразличен към ефекта, който има върху другите и към оценките, които идват от обкръжението. Тук сякаш се натъкваме на дълбинните причини за честите недоразумения и „сблъсъци“ между Калушев и Статев, водещи до наказания и отлъчвания. Още един интересен ракурс към динамиката на отношенията в общността и по-специално на напрегнатите моменти между Ивайло Иванов и Пламен Статев дава съпоставката между техните характери.
Ако използваме понятията, въведени от Майкъл Блайнт (1945) в едно негово известно есе върху противоположностите на характерите и техните типични проявления, то можем да кажем, че Ивайло Иванов е типичен „окнофил“ – любител на близостта, докато Пламен Статев е негов антипод, тъй като е изразен „филобат“ - любител на дистанцията.
Доказателства за шизоидната личностова организация при Статев откриваме и в професионалните му занимания, които макар и кратки са показателни. Работата с визуални ефекти изисква голям обем от часове пред компютър, висока концентрация и внимание към детайла, в условия на монотония режим на дигиталната среда и би могла да бъде сериозен източник за кумулиране на стрес и вътрешно напрежение. Тази закономерност е валидна най-вече за индивиди, които имат нужда от динамичен и разнообразен социален живот, какъвто обаче Статев не е.
Шизоидното функциониране се отличава с емоционална самодостатъчност и съответно ограничена нужда от споделяне и одобрение.
Такива индивиди нямат естествена нужда от споделяне и емпатия от околните и се чувстват напълно комфортно, дори по-сигурно в собствената си компания. Обикновено тези черти се манифестират още в периода на юношеството и се отчитат както негативен фон на настроението и поведението, хладност, емоционална нивелираност и апатия, постоянно излъчване на гняв или тъга, което кара връстниците им да ги възприемат като дистанцирани или високомерни, макар това да не е вярно. Всъщност социалният живот за такива индивиди е изтощителен и те прекарват часове в интензивен фантазен свят, четене, компютърни технологии, философия или специфични индивидуални хобита, които не изискват чуждо присъствие. Ето защо нямат необходимост от установяване и поддържане на доверителни контакти с околните и често нямат приятели или имат един (който по-скоро субективно се определя за техен близък), с когото ги свързва специфичен споделен интерес, а не чисто емоционална близост.
Образованието и академичният профил на такива хора са силно повлиян от спецификите на шизоидните мисловни и когнитивни процеси. Тези личности имат вроден афинитет към силно абстрактни, теоретични или технически науки. Те се справят отлично с математика, програмиране, физика или философски системи, където правилата са ясни и липсва субективният човешки фактор. В зрялата възраст, това образование и личностова структура обясняват защо такива хора често избират професии или начин на живот, които им позволяват пълна автономност като например работа от разстояние, живот сред природата, затворени идейни общности, където броят на ежедневните социални контакти е сведен до минимум.
Функционално интелектуализацията се явява като своеобразен защитен механизъм срещу социализацията. Тъй като за тях е трудно да преработват емоциите си, те ги „превеждат“ на езика на разума, анализират света логически и хладнокръвно, вместо да го преживяват емоционално. Избягването на социални контакти, емоционалната дистантност биха довели до проблеми с екипното взаимодействие.
Такъв индивид предпочита да работи сам, вместо да преговаря, да се съобразява с чуждо темпо или да влиза в конфликти. Интересите на Пламен Статев в областта на екстремните спортове и гмуркането отново се явяват ексцентрично оправдание да се самоизолира и да остане вън от взаимодействието с околните и шума на ежедневието в нормална градска среда. За шизоидната личност подводния свят представлява не източник на страх, а гарант за спокойствие и усещане за безопасност. Подводната среда осигурява сетивна депривация. В тишината комуникацията е сведена до базови знаци с ръце. Докато за обикновения човек това е стрес, за шизоидния характер това е зона на психологически комфорт и безопасност.
Относно естеството на връзката между Статев и Калушев могат да се отбележат множество фактори. Завръщането в България и настаняването в хижа Петрохан води до крайно социално оттегляне и засилва още повече шизоидните нагласи на Статев. Съществен принос за това има и пандемията. Шизоидните индивиди често избягват стандартните социални структури като семейство, работа в екип, същевременно могат да се присъединят към силно специфични, идейни или езотерични общности. Без съмнение Статев е намерил споделена кауза, която го е свързала на интелектуално ниво с Калушев, без да му се налага да изграждат застрашаваща ги интимна близост. Той със сигурност е бил очарован от въображението и схоластичната мисловност на Калушев, която е импонирала на неговия богат фантазен живот. Шизоидният компонент у Статев го е тласкал все по-близо до задълбочаващата се изолация на общността и все по-далеч от връзките му с външния свят до степен, на прекъсване на връзките с най-близките хора.
От друга страна Калушев се е възползвал от професионалните му умения и опит, които са били ценен ресурс за постигането на желаната от Калушев автономия и сигурност на периметъра, който обитава чрез изграждането на системите за охрана и техническо оборудване в хижата. Можем да отбележим и споделената подозрителност с Калушев, макар и при Статев тя да се базира на страх от асимилация, докато при Калушев е страх от разобличаване, опозоряване и наказания. Всеки по своему, те са били естествено склонни да подозират външния свят в недоброжелателност или опит за отнемане на свободата им, което на свой ред прави Статев вътрешно мотивиран изпълнител, който подсигурява нуждите от сигурност и охрана на Калушев. Той не поставя под съмнение думите на лидера, защото те обясняват собственото му усещане, че не принадлежи към това общество. Така параноята на лидера се превръща в рационален довод за шизоидното оттегляне на последователя. Парадоксално, шизоидните индивиди се доверяват по-лесно на лидери, които не изискват от тях сантиментална или доверителна интимност. Калушев е изградил йерархична структура, базирана на религиозна идеология, спазване на тоталитарни правила и ред, дисциплина и аскетизъм. Тази хладна, милитаристична и спартанска среда е изключително комфортна за Статев, тъй като му позволява да бъде част от група, без да се налага да разкрива емоционалния си свят.
Налични ли са и евентуално кои са ключовите системни или критични ситуативни субективно-значими фактори и мотиви, които определят насоките и динамиката на изследваните лица преди или в периода на извършване на деянията, предпоставящи летален изход?
Смъртта на всички шест члена на групата не се дължи на обичайни в криминалната практика причини, свързани с възникнал неразрешим конфликт на лична или материална основа, а е умишлено камуфлирана като комплексен ритуално-ликвидационен акт на цялата група, за да прикрие истинската мотивация на лидера. Категорично е, че няма данни за единомислие и споделена колективна воля, както и за единодействие, макар и първото впечатление да заблуждава именно в тази посока, ако се подведем по ритуалното сбогуване от записа на хижа Петрохан, преди да започне палежа в късните часове на 01.02.2026 г. Внимателният анализ на индивидуалните действия, контактите и събитията ни разкрива по-различна картина.
Може да се приеме категорично, че основен подбудител и подстрекател е Ивайло Калушев, който действа напълно егоистично като взема решението за опожаряване на местообитанието на групата и задейства тактика за разчистване на улики и доказателства за престъпното си съществуване.
Той е носителят на мотивацията за престъпните действия и осъзнава стратегическата заплаха за себе си, но ловко ги екстраполира като универсални суицидни причини за цялата група. Калушев манипулира истината за случващото се, поднася различни версии на всеки от групата, действа прикрито и подмолно и поставя различни задачи на всеки, за да си гарантира леталния им край. Той планира и предприема мерки за личната си безопасност (например, личното оръжие на Николай Златков по изключение е оставено в Петрохан, след като се отправят за Околчица), за да си осигури възможността да извърши убийството на младежите без ответна реакция. Разделя групата, за да избегне колебание и несигурност в изпълнение на суицидните задачи. Изчаква първо опожаряването и самоликвидацията на логистичното ядро в хижата, след което изолира най-младите и верни последователи в мобилно пространство (кемпера), за да завърши цикъла далеч от първоначалното местопрестъпление. Избирайки връх Околчица за финалния акт и публикуването на стихотворението „Борба“ на Ботев, той се опитва да придаде драматизъм на постъпките си, създавайки символична асоциация между индивидуалната му психодинамика и един от еталоните на българската национална памет. Това е едновременно манипулативен завет към неговите „преки наследници“ и финално, отмъстително по своята същност, заблуждаващо послание към враждебния външен свят.
Ивайло Калушев неслучайно инсценира своя нарцистичен и физически крах в сянката на националния мъченик-герой Христо Ботев, за да може вътрешно да преживее действията си като последен „морален и духовен“ триумф, а не като престъпен срив, чрез пренасяне на себе си в жертва в името на една по-висша истина. Така неговата личност, по силата на нарцистичната му логика, се манифестира на една политико-митологична сцена, която му позволява да слее в едно ролите на извършител, жертва и герой в един единствен, разрушителен край. Все така, той не пропуска прагматичната страна на престъпния си замисъл, където отново, за да избегне спонтанната съпротива или бягството на своите жертви, той убива първо Николай Златков, а след това Алекс Макулев в затворено пространство, ограничавайки възможностите им за защитна реакция.
Намирането на разумно и правдоподобно обяснение, доближаващо се в максимална степен до действителните мотиви и конкретни постъпки на замесените лица, представено в синтезирания вариант на тази криминална история ни задължава да отговорим на няколко ключови въпроса, свързани пряко с Ивайло Калушев като основен неин протагонист:
Установяват ли се системни фактори, които предопределят самоликвидацията на групата?
Има ли непосредствена причина (преципитиращ фактор), която е оказала фатално влияние върху решението на Ивайло Калушев за пълно самоунищожение?
Защо имаме две местопроизшествия – каква е вероятната причина убийствата и самоубийствата да се извършат на две различни места?
Каква е динамиката на местопрестъпленията в Петрохан и Околчица?
Системни фактори
Най-важният системен фактор от психологична гледна точка е дълбокият вътрешен антагонизъм между себесъхранителните и себеразрушителните тенденции, присъстващ неизменно в личността на Ивайло Калушев. Този интраличностен конфликт е екстериоризиран по един безпрецедентен начин в своеобразна задкулисна надпревара и подмолна колизия на сцената на обществените отношения, който освен тежките деструктивни последствия за свързаните с него лица, е пораждал у него перманентно агонизиращи преживявания за безизходица и безнадеждност в хода на целия му жизнен път. Дори в относително дългите епизоди, когато е успявал да аташира относително приемливо и успешно личността си в по-широк социален контекст, хрониката от ненадейни и резки промени в поведението и импулсивния характер на решенията му свидетелстват както за силни вътрешни колебания и съмнения в мимолетния характер на постигнатата адаптация, така за перманентна тревожност, ескалираща в панически състояния на страх от неизбежния си провал.
Разглеждани в обективни и прагматични измерения, към категорията на системните фактори можем да определим проблемите с финансирането на групата и по-конкретно ясната тенденция към намаляване на постъпленията и изчерпването на средствата по сметките – индивидуални и на различните свързани с тях организации. Комплексния анализ на банковите операции за десетгодишен период (04.02.2016-04.02.2026), през който са проследени всички приходи и разходи установява, че всички средства, независимо от множеството вътрешни трансфери се концентрират предимно в сметките на Ивайло Калушев и „Българска асоциация по екстремни спортове“ ООД. В този смисъл не се налага да бъдат представени детайлно данни от сметките на останалите членове на групата!
От 6-те сметки на Ивайло Калушев в Банка ПИБ АД се констатира следното:
Сметка номер 42FINV915010BGN0EA0I;
Валута : BGN Общ входящ поток: 1 136 737.50 лв.
Общ изходящ поток: 1 137 770.20 лв.
Сметка номер: 47FINV915010USD02IEH
Валута : USD Общ входящ поток: 314 276.62 USD
Общ изходящ поток: 314 344.29 USD
Сметка номер: 51FINV915010EUR09TE0 €
Валута : EUR Общ входящ поток: 431 518 €
Общ изходящ поток: 430 475 €
Сметка номер: 50FINV91501000077180
Тип с-ка: Разпл. с-ка Кредитна Карта ФЛ
Валута : EUR Общ входящ поток: 43 139 €
Сметка номер: 08FINV915010EUR0SINK
Тип с-ка: Разпл. с-ка Кредитна Карта ФЛ
Валута : EUR Общ входящ поток: 111 570 €
Общ изходящ поток: 112 706 €
Сметка номер: 23FINV915010E0070624
Валута : USD Общ входящ поток: 350 746 USD
Общ изходящ поток: 350 746 USD
Голяма част от получените средства от Ивайло Калушев впоследствие се използват за различни разходи с потребителски характер, включително плащания за услуги и стоки, свързани с поддръжка и модификация на автомобили, битови разходи, пътувания, както и други покупки на техника и оборудване. Значителна част от изходящите операции на лицата са свързани с тегления на средства в брой чрез банкомат, както и с плащания към различни търговци и онлайн платформи. Наблюдава се повторяем модел на движение на средствата. Част от тези операции са извършвани в кратък времеви интервал, включително в рамките на до един ден, което води до последователно движение на средства между сметките на участниците. В отделни случаи след изчерпване на наличността по сметките постъпват нови средства от други лица. Наред с това се установяват и многобройни вътрешни трансфери между банковите сметки на Ивайло Калушев, които увеличават отчетения оборот по тях, без това реално да води до увеличение на финансовия ресурс.
По отношение на „Българска асоциация по екстремни спортове“ ООД, ЕИК 205387414 за периода 04.02.2016 г. - 31.12.2025 се установява следното:
- СМЕТКА №: BG48FINV91501017249611
„Първа инвестиционна банка“ АД
тип сметка: разплащателна сметка юридическо лице, BIC: FINVBGSF, валута BGN
Оборот за периода: дебит 629,531.12 лв., кредит 635,754.05 лв., салдо 6,222.93 лв.
- СМЕТКА №: BG02FINV91501017250051
„Първа инвестиционна банка“ АД
тип сметка: разплащателна сметка юридическо лице, BIC: FINVBGSF, валута EUR:
ОБОРОТ ЗА ПЕРИОДА: кредит 231,431.24 €, дебит 231,458.07 €, салдо 26.83 €.
Анализът показва, че средствата преведени по левовата сметка на „Българска асоциация по екстремни спортове“ ООД от Ивайло Калушев, от Дечо Симеонов Василев, от Николай Златков и от Ивайло Иванов, са прехвърлени в евровата сметка на дружеството и на същият ден 26.04.2024 г. са преведени в чешка сметка на фирма TRANSPEDIA A.S. за закупуване на специален автомобил - кемпер, модел: Ролер Тим Кронос 290 М, регистриран на по-късен етап с рег. № СВ7588КЕ, собственост на дружеството.
На следващо място се установява, че на 21.10.2025 г. Ивайло Калушев е наредил по собствената си сметка превод, който е най-вероятно от чуждестранна сметка, в размер на 54 690 USD, след което заедно с други налични средства в общ размер на 71 700 USD ги превежда на евровата си сметка, след което на 23.10.2025 г. превежда сума в размер на 62 000 евро на „Българска асоциация по екстремни спортове“ ООД, и заедно с превод от 45 000 евро от Дечо Василев и 19 650 от Николай Златков, се нареждат на 23.10.2025 г. от сметката на дружеството сумата от 127 000 евро за покупка на специален автомобил - кемпер, модел: Химер МЛТ 580 4х4, рег. № СВ2311ХО.
По отношение на „НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ЗАЩИТЕНИТЕ ТЕРИТОРИИ“, ЕИК 206783815:
СМЕТКА №: BG43FINV91501017594924
„Първа инвестиционна банка“ АД
тип сметка: разплащателна сметка юридическо лице, BIC: FINVBGSF.
Период: 04.02.2016 г. - 31.12.2025 г., валута: BGN:
ОБОРОТ ЗА ПЕРИОДА: дебит 72,224.58 лв., кредит 72,234.47 лв., салдо 9.89 лв.
По другите сметки не са регистрирани значими транзакции. Анализа на банковата сметка показва, че след получените дарения от Саша Константинова Безуханова - Йорданова, съответно на 09.05.2022 г. в размер на 31 719 лв. и на 13.08.2025 г. в размер на 15 971 лв. същите са били наредени в рамките на до един ден на фирма „ТЕМПЕКС“ ЕООД по основание фактури. Фирмата се занимава с климатични инсталации и софтуер.
От изложените данни е видно, че малко преди края си Ивайло Калушев не е разполагал с достатъчно финансови средства, особено на фона на изобилието в предходни периоди. Подробната разбивка на даренията и постъпленията показва очевиден тренд към ограничаване на приходите, както като брой на постъпленията, така и като размер на сумите, като през 2025 г. спадът е осезаем.
Справката разкрива също, че едни от последните по-големи разходи са направени за спешни плащания за поддръжка и услуги, а малко след това е и последната голяма придобивка – луксозния кемпер, в който Калушев прострелва смъртоносно Златков и Макулев.
Без съмнение силното редуциране на разполагаемите средства може да се счита за важна причина за минорния тонус в групата, за което свидетелства и София Андреева в показанията си за периода от края на 2025г. и началото на 2026 г, заявявайки следното: „Бяха угрижени, но не споделяха.Напоследък настроението беше някак унило, но нищо не казваха.“ и “ При Иво (Ивайло Калушев) преди ходеха много хора, за да се учат от него на медитация и практики. Напоследък обаче хората не проявяваха чак толкова силен интерес, поради което той и не правеше големи събирания, както преди години“.
Отчитайки очевидните й предубеждения и травматична зависимост от Ивайло Калушев, можем да кредитираме тези нейни наблюдения като достоверни поради факта, че тя е сред малцината, допускани в близост до групата, макар и изтласкана в периферията на общността. Тя познава Калушев и обкръжението му много отдавна, имала е по-продължителни престои на хижата и въпреки отявлените си пристрастия е била способна да забележи негативните нюанси в настроенията на обитателите й.
Вторият ключов системен фактор е смъртта на бащата Георги Калушев през 2024 г. Както вече изяснихме, той е имал силно присъствие в живота на сина си. Освен че e бил емоционално най-близкият му човек, той е бил негов помагач и закрилник през цялата му престъпна кариера. Случая с 9-годишния Леон Версано, който се явява своеобразен трагичен провал на опитите му да намери сексуален „заместник“ на все по-видимо съзряващия Алекс Макулев, подсилва значението на загубата на баща му, тъй като го лишава от неговата вездесъща протекция.
Сигналите на Красимир и Валентина Попови (дядо и баба на Леон Версано) през пролетта на 2024 г. до разследващите органи (ГДБОП, ДАНС и други) можем да определим като трети системен фактор. Макар и неправилно адресирани, тези сигнали алармират респектиращи институции, които предвид личния опит на Калушев с баща му са имали още по-стряскащ ефект за него. Освен това Красимир Петров прави щателно проучване на Калушев и неговата общност от публични и достъпни източници и бързо разбира измамната същност на всичко. Той започва активно да подозира дъщеря си в силна емоционална и духовна зависимост от сектата и не й спестява разкритията и мнението си за тях. Всичко това без съмнение е сведено до знанието на Калушев, най-вероятно лично от Албена Версано, защото скоро тя влиза в остър конфликт с родителите си и ги изнудва да оттеглят сигналите със заплахи, че ще преустанови напълно достъпа им до техния внук, което на свой ред ги принуждава да се съобразят с нея.
Въпреки това, няколко видеа от хижа Петрохан през 2025 г. на разговори на Ивайло Калушев с Ивайло Иванов- Ивей, както и с Николай Златков-младши и Алекс Макулев, разкриват и доказват колко дълго време той е бил притеснен и уплашен от тези сигнали. През месец септември 2025 г. (година и половина след сигнала) Калушев с явна тревога продължава да обсъжда опасността Леон да бъде разпитван в присъствието на психолог от органите. Освен намерените записки, целящи да дадат оневиняваща линия на поведение при евентуални разпити на майката Албена Версано, както и на членовете на групата по повод „сексуалните въпроси за Леон“, очевидно Калушев и част от хората му са били постоянно нащрек за заплахите от разобличаването на истината за контактите му с 9-годишния Версано.
Включително защо и под чие давление е отписан от училище от индоктринираната си майка, как и на какво основание е поверен за дълги периоди под опеката и „грижите“ на Калушев и с каква цел е развеждан в чужбина, включително в Дубай с парите, дарени от Васил Терзиев! Пряко ангажиран с тази задача след смъртта на Георги Калушев е бил Ивайло Иванов, който е търсел постоянно информация за активността и действията на разследващите органи, както става ясно от запис на разговор между него и Ивайло Калушев.
Този пробив в иначе „непоклатимата“ конспиративна система за влияние и контрол, изградена от Ивайло Калушев, е усилил неимоверно неговите тревоги и страхове като е придал много по реални очертания на опасността да бъде разследван и разобличен за деянията си. А мисълта, че може да бъде изведен от „безопасната зона“ на сектантската си общност и да бъде изправен пред правосъдието, несъмнено го е ужасявала, което единствено може да обясни тази необичайна продължителност на притесненията около този случай.
Впрочем през ноември 2025 г. Албена Версано посещава хижа Петрохан със сина си, въпреки уверенията пред родителите й, че е преустановила контактите с групата на Калушев. Макар и да няма ясен запис на разговорите (всъщност за част от разговора свидетелства впоследствие Драгомир Портев, който е научил от Албена Версано, че Калушев е проявил интерес към „драмите“ на дъщеря му), в контекста на изложеното дотук и с оглед типичния модел на действие на Калушев, можем да допуснем, че срещата е инициирана от него с разузнавателна цел за рисковете от евентуално продължаващо разследване, както и за да се увери, че има контрол над поведението на майката. Разбира се, и за да се информира за Теа Портева като вече набелязана потенциална жертва в предстоящите му планове.
Четвъртия важен фактор, който с времето започва да придобива все по-ключово значение за фаталния развой на събитията можем да обозначим образно като „проблемът Николай Златков – младши“. Той има две измерения – от една страна неговата хетеросексуална ориентация, а от друга, неспособността му да се справя успешно, на нивото на Невена Стаева, с вербуването на нови сексуални жертви за Калушев. След напускането на групата на Невена, която е играела важна роля в камуфлирането на истинската същност на Ивайло Калушев пред родителите и близките на потенциалните му жертви, а също така и в утвърждаването на неговия мистичен ореол, с тази задача постепенно е бил натоварен Николай Златков (това става особено видно от записите на интервюта с деца за „Роук“ през 2019г. и чатовете с потенциални жертви). Той е започнал да осъществява първоначалните срещи и да посредничи при контактите с потенциалните жертви, за което има предостатъчно доказателства – телефонни чатове, аудио записи и показания на свидетели. Той е играел ролята на „приятелски настроен връстник“, на добронамерен батко или ментор и на положителен пример за подрастващите, които е набелязал неговия „лама“ при селекцията на деца за скаутски лагери, при включването им към курсове по алпинизъм, бойни спортове или когато е трябвало да бъдат убеждавани да се присъединят директно към тяхната сектантска общност.
Методите и тактиките за свързване, обработка и въздействие са напълно еднакви с тези, прилагани от Ивайло Калушев, но при все това Златков обикновено се е провалял в ранен или късен етап на вербовката. Прекият „негативен резултат“ е, че с времето Калушев остава без сексуален „наследник“ на все по-зрелия физически Алекс Макулев. Този проблем несъмнено е внасял напрежение в отношенията и е разколебавал увереността на Калушев в непогрешимостта и ефективността на неговия подход.
От друга страна, хетеросексуалната ориентация на Николай Златков се превръща в проблем за Калушев на първо място като лично разочарование за собственото му влияние над момчето. Въпреки дългогодишната сексуална злоупотреба и психологическа обработка, на която е подлагал Златков още от дете, въпреки пълния си контрол над него, превръщайки го буквално в свой деперсонализиран „клонинг“, в имитиращо копие на собствения си „Аз-образ“, въплъщаващо неговото мислене, поведение, външност и експресия, Калушев се проваля в определянето на сексуалната му ориентация. Това се превръща в проблем по две причини: първата е идеологическа и касае статута му на бъдещ „толку“, тибетското понятие за пряк наследник на „ламата“, който би следвало да е изоморфен на учителя си, но втората, по-прозаичната и в субективен смисъл по-фрустрираща за Калушев е невъзможността да намери адекватен на хетеросексуалната му ориентация начин да копира и овладява напрежението от нарастващите естествени сексуални нужди на младежа, в отсъствието на подходяща женска партия в общността.
На свой ред това е било особено проблематично за продължаване на контрола му върху него, защото създава потенциален риск от бъдеща социална и интимна еманципация.
Още в Мексико, когато открива, че тогавашното му „протеже“ Валери Андреев проявява любовно увлечение по Елизабет, сестрата на Алекс Макулев, Калушев показва, че не може да толерира хетеросексуални връзки в общността и започва перфидно да манипулира двамата млади, поставяйки под съмнение искреността на чувствата им или сериозността на намеренията им, опитвайки се да прекъсне връзката им в зародиш (данните са от показания на двамата засегнати). Разривът в отношенията с Валери Андреев, последвалото му оттегляне и разкритията за сексуалните злоупотреби, на които е бил подлаган, показват на Калушев огромните рискове за сигурността му, когато загуби непосредствен контрол и влияние над „бившите“ си сексуални жертви. До този момент опитът му е показвал, че срама и унижението на потърпевшите са достатъчна гаранция за запазване на тайната.
Лоялността на Деян Илиев, от друга страна, се е крепяла на многогодишен конспиративен опит и доказана преданост.
В случая с порасналия Николай Златков, той съзнателно и целенасочено се е опитвал да избегне тази опасност. Въпреки огромното си влияние над момчето, той е търсил начини да се презастрахова, изфабрикувайки митологемата за наследника, която поставя Златков в оковите на фалшива „кариерна стълбица“ в структурата на сектата.
Калушев е бил все така несигурен, осъзнавайки силата на интимната привързаност като фактор, който би подкопал безрезервна лоялност на Златков към него, особено ако тя се реализира извън неговия надзор и опека. Разбира се, в действителност това е една вероломна и арогантна измислица, целяща да задържи младия мъж под негово попечителство, отнемайки му и последната възможност за реинтеграция чрез изграждане на автономна свързаност в нормална социална среда. Тук е редно да напомним, че при Николай може да се говори буквално за отвличане от социума още в детска възраст.
Прекарвайки тийнейджърските и юношеските си години при Калушев, това е променило необратимо неговите социални умения, лишавайки го от взаимодействие в естествената среда на връстниците, където се формират реалната идентичност и адекватна социална компетентност, нужни на юношата, за да навлезе успешно в света на възрастните, включително и по отношение на любовта и интимността.
Изводът от множеството писмени и аудио материали, от които имахме възможност да се запознаем с начина на мислене, стила на изразяване и общуване на Николай Златков – младши е еднозначен – те са изцяло плагиатствани от Калушев, без изключения и индивидуални импровизации!
Ако се върнем на обсъждането на „неудобствата“ и „затрудненията“, които хетеросексуалността на Николай Златков, създава за Калушев, то те се задълбочават в последните години, когато момчето, въпреки лоялността към насилника си, все по-трудно прикрива сексуалното си привличане към момичета.
Съдбоносно в това отношение се оказва запознанството му с Теа Портева през 2023 г. в Сиракуза на рождения ден на приятеля на Калушев, Асен Асенов. Въпреки телеграфно представените в показанията данни за тази среща става ясно, че контакта между момичето (тогава на около 11 г.), Златков, Калушев и Алекс Макулев е продължил с часове. Той се е осъществил по познат сценарий – първо Алекс Макулев е изпратен да осъществи среща, за да не буди съмнение, тъй като е на сходна възраст, а след това той я представя на батко си Николай и след това на Калушев – Калушев никога не стои настрани от подобни контакти. Винаги, във всички документирани случаи субектите биват настоятелно приканени „да си говорят с Иво“.
Социо-демографският „профил“ на момичето, от виктимологична гледна точка, е подходящ за Калушев: родителите са разделени, майката има друго семейство, бащата е близък на доверения му приятел Асенов и е с „правилен“ светоглед и лайфстайл, детето е емоционално уязвимо, несигурно и „проблемно“. Макар и да нямаме категорични преки свидетелства, че още по време на срещата в Сиракуза Калушев се е опитал да манипулира момичето, за да пресече потенциално задълбочаване на отношенията между него и Николай Златков смятаме, че е много вероятно да е имало подобни опити. Първо, ако се позовем на модела му на действие в подобни ситуации, онагледен от примера с намесата му при опита за интимност между Елизабета Макулева и Валери Андреев. Второ, когато проследим хронологично последвалите събития свързани със суицидния опит на детето от 9-ти ноември 2025г. и неочаквано възобновения интерес на Златков към Теа след 2 години.
Допълнителни аргументи откриваме в някои изказвания на Ивайло Калушев пред бащата на момичето, когато споделя причината да я потърсят с обяснението, че „Николай я бил сънувал“, също така когато го убеждава да остави детето си при тях през декември 2025 г. „че били получили „знак", че е добър момент да се качи при тях“ и после, когато настройва детето да остане трайно при тях и атакува родителите му като се опитва да му внушава, че „не принадлежи на родителите си“ и че „всичко, което й се случва е една голяма илюзия“. В записа на „кризисния“ разговор, проведен след инцидента в с. Българе, става пределно ясно, че Калушев е запознат в детайли с личния й живот, семейните проблеми и други интимни подробности от живота на Портеви!
Отключващ фактор
Именно настойчивия интерес на Николай Златков към момичето е повлиял на Калушев да се реши на рискованата стъпка да го присъедини в сектата, разчитайки по този начин да задържи и доскорошния си „любимец“. От криминално-психологична гледна точка, това може да се счита за претиципиращия (отключващ) фактор, който води до фаталните последици за общността, разрушавайки я през ужасяващите фантазии на нейния лидер, че краят на неговата престъпна кариера е близо.
През януари 2026 г. Калушев предприема необичаен хазартен ход, насърчавайки Златков да привлече Теа в общността. Планът му е да я подчини и овладее физически и ментално, за да си осигури спокойствието, че Николай Златков ще намери постоянен интимен партньор в нейно лице. Тук не бива да пропускаме и аналитичното предположение, че Калушев получава възможност да получи и допълнителен „бонус“, ако успее да превърне Теа в новата „Невена“, защото тя е момиче и внася „полово разнообразие“ в общността, което определено би повишило в бъдеще доверието на потенциалните жертви сред деца и родители. Подобен замисъл е напълно резонно допускане, ако се позовем на наблюденията върху предишните действия на Калушев и конспиративната му логика на преференциален педофил.
Замисълът по асоциирането на Теа Портева към общността е изпълнен в характерния за него до този момент стил: безобидна покана към момичето да им гостува; осигуряване на вълнуващи и безгрижни преживявания; манипулиране на естествените желания за автономност и преждевременна зрялост в комбинация с емоционално конвертиране и култивиране на враждебност срещу родителите и най-вече срещу майка й; постепенно изолиране на бащата през подстрекаване на детето да го изнудва емоционално, да го заплашва със самоубийство, ако не й разреши да прекарва все по-дълги периоди в сектантската общност; внушаване и убеждаване, че се чувства щастлива и в безопасност само при тях и няма нужда от неговия надзор; агитация и постепенно въвеждане в идеологията и „практиките“ и осъществяване на постоянен психологически натиск чрез физическа, социална и емоционална депривация.
В хронологията на събитията е ключово важно да напомним, че в този период момичето е особено уязвимо - на 9-ти ноември 2025 г. Теа Портева прави неуспешен опит за самоубийство с медикаменти. Няколко дни по-късно, при посещение на Албена Версано със сина си Леон на хижа Петрохан, Калушев е проявил интерес към състоянието на момичето, питайки директно „Какво става с драмите на Теа?“, което със сигурност означава че е имал предварителна информация за актуалните й проблеми. Факт, който се вписва в логиката на неговата манипулативна стратегия за виктимизация на сексуалните му жертви. Това логично обяснява следващия ход, реализиран в края на ноември 2025 г. от Николай Златков – младши, който се свързва с Теа и настойчиво й предлага да се срещнат.
Срещата се провежда на 28.11.2025 г. в София и продължава три часа. Николай съвсем очаквано предложил на Теа да им гостува на хижа Петрохан и въпреки че тя не приела веднага, той продължил настойчиво да й пише и да я увещава. Николай, използвайки дословно лексиката на Калушев, й внушавал предопределеност и подчертавал съдбоносното значение на необходимостта от задълбочаване на контактите й с тях, позовавайки се на мистични и трансцендентални аргументи, че били получили „знак", че е „добър момент да се качи при тях“, защото Ивайло Калушев „така го усетил“ и „Дордже Легпа" се бил свързал специално с Калушев, за да я потърсят“. Като „под индиго“ с „ментора“ си я уверявал, че те са „единствените хора, на които тя може да има пълно доверие, че животът в града е една пълна илюзия и че децата не принадлежат на родителите си“. Тези усилия дали резултат и през декември момичето, с разрешение на баща си, им гостува за кратко на хижа Петрохан.
Срещите с Николай започнали да зачестяват, всеки следващ престой ставал по-продължителен, а „разрешителния“ режим за посещенията постепенно се превърнал в „уведомителен“, тъй като дъщерята на Портев започва отчетливо да му демонстрира, че не е склонна да се съобразява с неговото мнение, въпреки уверенията на бащата, че той й имал доверие.
Категорично доказателство, че Калушев е имал конкретни планове за момичето откриваме и в показанията на Портев, в които той преразказва споделена му от Теа информация, след едно от нейните посещения на хижата: „Калушев й обяснявал, че още когато са се запознали в Сицилия, е видял нещо специално в нея и че могат да направят много неща заедно“. И освен това допълва следното „Говорили са й за будизъм, наричали са това което правят магия, обяснявали са й, че те могат да се свързват с друг свят. Казали са й, че тя има силен потенциал за това. Започнали са да й говорят за план как тя да отиде горе за по-дълъг период.“. Тя му споделила още, че „са я подтикнали да прави практика - да гледа един предмет и да се изключи от всичко, да останете само тя и предмета, да изчезне всичко друго около нея, като времето да тече неописуемо бавно или бързо според ситуацията и да се съсредоточа върху този предмет постоянно“.
Според бащата, след като започва да контактува интензивно с Калушев, в поведението на дъщеря му настъпва видима и осезаема промяна. Ивайло Калушев я убеждавал, че тя „има нужда да бъде спасена“, но за да й се помогне, поставил ултимативното условие Теа да се откъсне от родителите си и особено от майка си. Портев твърди, че в този „хор“ се включва и Ралица Асенова, която по време на кратките им „консултативни сесии“ с уж „терапевтична цел“ и по препоръка на Албена Версано е настоявала пред него да откъсне Теа от майка й. Показанията му в разпита му от 19.05.2026 г. илюстрира по един ясен и категоричен начин деструктивните ефекти от този масиран натиск: „Първата ми лампа светна, когато Tea ми съобщи, че иска да се качи за по-дълъг период и изложи аргументите за това - тя каза, че това е втори шанс да се качи и може да няма никога повече шанс за това. Каза ми още, че харесва Николай, което е абсолютна лъжа, след това ми каза, че ако не я пусна горе - ще се самоубие. Тогава вече бях абсолютно убеден, че това, което ми говори не са нейни мисли“.
Тук отново искаме да подчертаем дебело значението на уязвимостта: от една страна, за да се манипулира жертвата, от друга, за да се преодолеят реалните и потенциални съпротиви на родителя, който в случая е буквално „изправен на стената“, пред угрозата да застраши с отказ или несъгласие крехкия емоционален баланс на дъщеря си след суицидния й опит.
Натискът в периода декември 2025 – януари 2026 година се засилва неимоверно, което става видно от други пасажи в показанията на Драгомир Портев: „Калушев й е обяснил, че ако тя иска да се качи при тях за по-дълго, тя трябвало да го слуша на 100% и да прави каквото той и казва. Говорил й е за неща, свързани с магия и рейнджърската им част, с която се занимавали. Впоследствие разбрах, че дори са идвали до София, без аз да знам, като са й говорили да ми каже, че харесва Николай, че иска да остане при тях повече време и да ме изнуди един вид да й позволя да се качи при тях. На мен начина, по който тя ми обясни, че иска да се качва горе, ми беше странен и аз веднага се усъмних, че тя е манипулирана и с други думи - да ми наговори куп неща и да ме излъже, за да й позволя да се качи при тях. Тогава я оставих да се качи, макар че имах притеснения, че й влияят по някакъв начин и я манипулират, но се съгласих да се съобразя с нейното желание и да я пусна да се качи. Аз комуникирах с Ивайло, за посещенията на Tea, като той ми поставяше някакви срокове, в които аз да изпълня някакви неща които той иска от мен. Говореше ми за пълномощни за детето“.
А пряко доказателство за своеобразния „сватбен“ план на Калушев за Теа, откриваме отново в друг откъс от показанията на бащата: „Иво е гледал в предишен живот на Tea, тя е имала травма тогава, че е била изнасилвана в минали животи, че в миналите си животи е била момче, а сега е първия път когато е момиче. Казал е че ако на Tea се отпуши сексуалната травма от предишен живот всичко друго е щяло да й се отпуши, с други думи всички проблеми да й се разрешат. Калушев е казвал на Tea, че Николай трябва да започне с нея сексуалните практики“.
На 27.01.2026 г. Калушев, Златков, Макулев и Tea Портева тръгват за къщата в с. Българе. По време на втората вечер Калушев предприема и последния си ход – сексуалното обладаване и подчиняване на момичето, чрез въвличането й в неприемливи и срамни действия (сексуално „дамгосване“), с които да се гарантира нейното мълчание. Той и двете момчета първоначално започват да демонстрират сексуална интимност в нейно присъствие (Калушев с Алекс Макулев), след това насърчава Николай да опипва и целува момичето, карали са я многократно да казва на глас, че иска секс, а след това и Калушев започва да я опипва.
„Буквално са си я менкали“ е точното описание на събитията в показанията на Драгомир Портев, като отражение на чутото в разговор с дъщеря си след завръщането й вкъщи от въпросното село. Внушавал й е колко много харесва Николай и я е подтиквал да му се отдаде сексуално. Приканвал я тя да се дефлорира сама анално и вагинално, предлагайки й за целта дилдо и вибратор. В някакъв момент тя успява да напусне стаята под претекст, че й се ходи до тоалетната, където получава тежки панически атаки. Впоследствие се скрива в стаята си и не я напуска до сутринта. На следващия ден се свързва по телефона с баща си.
Дори да се абстрахираме от обективните основания за съмнения относно пълнотата на описанията за блудствените действията на Калушев и Златков спрямо непълнолетното момиче от вечерта на 28.01.2026 г. в с. Българе и приемем показанията за относително изчерпателни и достоверни (остават сериозни подозрения за осъществено съвкупление или вагинално проникване, тъй като момичето не е подлагано на медицински преглед за дефлорация, а в двучасовия разговор след инцидента между Калушев и Портев именно евентуалната й дефлорация тревожи най-много Калушев), като се фокусираме върху наказателната страна на инцидента можем да обобщим, че и в този си вид те представляват престъпление по чл.149 от НК на РБ. А според ал.4 и ал.5 квалифицираните състави предвиждат и по-тежки наказания, предвид участието на две пълнолетни лица Ивайло Калушев и Николай Златков.
Очевидно е, че угрозата за наказателно преследване срещу Калушев става напълно реална, след като бащата на момичето Драгомир Портев е научил за случилото се. В показанията си Портев казва следното: „На следващия ден, след тази вечер - 29.01.2026 г., Tea е поискала от тях да се прибере и не е искала да остане повече с тях. Разказа ми, че Калушев е започнал да изглежда притеснен, да й обещава, че няма повече да се говори за секс. Tea се е чудила как да ми сподели това, което се е случило, като се е притеснявала как аз ще реагирам. Въпреки всичко, тя ми се обади около 10-11 часа, след случилото се и ми разказа, че предишната вечер се е случило нещо сексуално. Аз я попитах дали иска да тръгна веднага към морето, за да я взема и да ми изпрати локация. Тя ми изпрати локация и ми каза за момента да не тръгвам и да изчакам да ми се обади повторно. Разбрахме се да се чуем, когато тя реши и затворихме. По телефона Tea не плачеше, усещах, че има напрежение в гласа й, но и усетих, че владее ситуацията. Може би два часа по-късно, Tea отново ми се обади и ми каза да тръгна към морето. При което аз запалих колата и директно тръгнах натам от София. Малко след Пловдив, не помня дали Tea ми писа или ми се обади и ми каза, че всъщност няма необходимост аз да отивам към морето и че на следващия ден Калушев ще я прибере. В този същия момент, Иво (Ивайло Калушев) започна да ми пише също в приложението „Сигнал". Чувайки дъщеря ми какво ми казва и виждайки какво ми пише Иво, аз продължих да устоявам позицията да изпълнявам нейните желания. В комуникацията с Калушев, започнах да го манипулирам - тоест съгласявах се с него и да му демонстрирам доверие. Калушев е поискал от Tea да не ми казва за случилото се, но тя му е казала, че вече ми се е обадила по телефона, беше ми пратила и локация къде се намират. След това по тяхна молба Tea ми каза да не идвам и че те щели да я приберат. По молба на Tea, аз съответно обърнах колата и се върнах в София, като вече бях стигнал мисля до разклона на магистралата за гр. Раковски. И тримата са се изредили да й обясняват, че ще са много тъжни ако тя си тръгнела. През целия този ден Tea си е останала в стаята. Калушев се е опитвал да й обяснява, че е направил грешка, че не е трябвало това да се случва това, което се е случило“.
Повече от очевидно е, че Калушев ясно е осъзнавал непосредствената опасност от наказателни последствия за деянията си, което проличава в неистовите му опити да спечели доверието на родител, намиращ се под огромен афект от разкритието, че детето му е било обект на групово сексуално блудство. Въпреки старанието да говори уверено и да се изразява авторитетно, неговите аргументи и внушения звучат абсурдно и нелепо, а интонационно оставя впечатление за отчаяние и безизходица. Драгомир Портев умишлено прави негласен запис на провелия се почти 2-часов разговор между него и Калушев, след завръщането на групата в София на 30.01.2026 г.
Показателни са разясненията на Портев за подходите и стратегиите, които смята, че Калушев му прилага, за да разколебае доверието към дъщеря му: „Когато те пристигнаха пред вкъщи, аз слязох в кемпера да говоря с Калушев, a Tea се качи горе в апартамента. Имахме двучасов разговор с него, който беше между мен и него, а Ники и Сашо бяха извън кемпера. Калушев ме излъга още в началото на разговора за хронологията, в която са се случили нещата на морето. От този момент нататък аз реших да се съгласявам с него и да му влизам като подкрепа и поддръжка. Той говореше в три основни линии, в които се опитваше да дискредитира Tea, и те бяха - сексуално насилие в ранен неин детски период, проблемите с майка й и внушенията от страна на Калушев, че майка й я манипулира и третата линия е алкохолизъм - тоест, че Tea има проблеми с алкохола. По едно време в разговора ми с Калушев аз му предложих да извикаме Tea в кемпера и да изясним всички тези въпроси. Той отказа Tea да слезе и категорично заяви, че подобно действия ще доведе до самоубийство, а именно нейното. Препоръча ми да не говоря с нея, да не я разпитвам нищо и да я оставя да прави каквото си поиска. В разговора ни той твърдеше, че тя ги е канила един по един в стаята си и че е почнала от Сашо и накрая е стигнала дотам да се натиска и на него. Чрез поведението си аз го убедих, че му вярвам и ще изпълня всяко нещо, което ми е препоръчал. Разделихме се с Калушев, като той си тръгна с Ники и Сашо. По-късно вечерта той ми изпрати съобщение да ме пита как е минал разговора ми с Tea, при което добави, че няма да се връщат веднага на хижата и ще идат някъде да пренощуват с момчетата, тъй като им е обещал да идат на някакво място“.
Този откъс от показанията на бащата ни разкрива екстремните нива на истеричност и паника, обзели Калушев след инцидента с Теа. Той дръзва да предприеме една изначално обречена на провал интервенция, която е изпълнена в толкова хаотичен и деструктуриран вариант, че логично води до фиаско на типичния му манипулативен репертоар в подобни случаи. Провалът на изпитаната му стратегия, която иначе успешно е прилагал през годините спрямо други родители, за да разсейва техните съмнения и да му се доверят, е и своеобразен крах на дълго поддържаните самозаблуди за собственото му величие и увереност. Доказателство за това и за огромния му страх от последствията (най-вероятно, че ще бъде задържан от полицията) е фактът, че не се прибера на хижа Петрохан след въпросния разговор, а нощува с момчетата на друго място с кемпера.
С оглед на вътрешната динамика на психичното му състояние това е силно стресиращ момент, който е предизвикал регрес към чувството на смразяващата уязвимост, с което е живял през целия си живот, въпреки защитните нарцистични компенсации. Смятаме, че това е сублимният момент, в който отчаянието му, че ще се изправи пред неизбежна разплата за деянията си, го сломява окончателно.
Доказателства, за нарастващите му вътрешни колебания и несигурност откриваме и в събитията, разиграли се на следващия ден. Те започват с безуспешния опит на Николай Златков да спечели гаранции от бащата, че е приел гледната точка на Калушев. По този повод Портев споделя следното: „Същата вечер аз седнах да разговарям и с дъщеря ми, за да чуя и нейната гледна точка и всичко, което е станало по време на престоя й в къщата в с. Българи и което вече съм разказал малко по-рано. По време на разговора й казах, че ще я заведа на детектор на лъжата, но в края на разговора стана ясно, че това не е необходимо, тъй като съм напълно убеден, че Tea ми казва истината. На следващия ден, в събота, получих дълго съобщение от Николай, като тази кореспонденция съм я запазил. В него Николай излагаше суперлативи по мой адрес по отношение на родителството ми, попита ме и какво става с Tea, на което аз не отговорих, а исках информация кога ще ми даде багажа на Tea. В крайна сметка се разбрахме за неделя сутрин, когато той да дойде за багажа. Николай изрично настояваше за среща с Tea, на която да са само двамата. Аз се съгласих на това предложение с изричната мисъл, че това никога няма да се случи и аз не съм имал такова намерение. Така с него се видяхме на сутринта в неделя, като срещата се случи пред дома ми. Когато Николай пристигна ми се обади, за да сляза, като аз го направих заедно с Tea. Двамата се качихме в колата му - той беше дошъл с джип с марка „Тойота", сив на цвят, аз седях отпред, a Tea седна отзад. Започнахме разговор, като аз му показах снимката на вибраторите и му казах, че Tea ми е разказала абсолютно всичко, че аз съм направил и запис на нейните думи и че съм го изпратил където трябва. Това беше блъф от моя страна. След това го посъветвах да намери начин да се спаси от там и по възможност да вземе Сашо със себе си, защото те и двамата са жертви на Калушев. Казах му, че Tea ми е разказал всичко, това как са я натиснали да прави секс, как щяла да се самоубие. Казах му още, че смятам да заведа Tea на детектор на лъжата тази седмица и след това ще реша какво да правя. След края на разговора ни всички слязохме от колата, аз изпратих Tea да се качи горе и отидох отзад при багажника, за да си сваля багажа. Багажника беше заключен, той дойде също отзад и ми каза да го слушам много внимателно. В един момент ме хвана за ръката, а аз му отговорих да не ме бута. Той продължи да настоява да го чуя какво има да ми казва, аз отказах и се отдръпнах на няколко метра от колата и му казах, че ще извикам полиция. В крайна сметка той отвори багажника и докато свалях чантите ми каза, че дъщеря ми е абсолютна лъжкиня и че с пет лъжи няма да постигне нищо и че те не са случайна организация“.
Без съмнение Златков е докладвал за провала си на Калушев, за което свидетелстват и следните данни: „След като срещата ни приключи, няма и 15 минути по-късно Калушев започна да ми звъни и да ми пише по Сигнал. Молеше ме за разговор, питаше ме какво била излъгала Tea, как всички били съкрушени и съсипани. Аз му отговорих, че няма какво да коментираме в момента, той продължи с подканите за разговор, на което аз отговорих, че след като излязат резултатите от детектор на лъжата ще разберем какво е излъгала тя и какво е направил той. След това прекратих всякаква комуникация с тях. Последното ми съобщение към Калушев е в 09:37 мин в неделя на същия ден. След този момент той продължи да пише, но аз не му отговарях. Впоследствие, малко по-късно около 10:20 часа Ивей ми звъня два пъти по телефона, като аз не отговорих на обажданията. Последното съобщение на Калушев към мен е в 19:50 часа на същия ден. Повече не съм си писал или говорил с който и да е от тях. На следващия ден разбрах, че трима от групата на Калушев са намерени мъртви в хижата.“
Тези действия дават категоричния отговор на въпроса кога е взето окончателното решение, предизвикало фаталните събития на хижа Петрохан и под връх Околчица, и това е вечерта на 01.02.2026 г. То се дължи на твърдия отказ на Драгомир Портев да отговори на поканите на Калушев и хората му за подновяване на комуникацията, без да извърши проверка на достоверността на твърденията на дъщеря си относно инцидента в с. Българе, няколко дни по-рано.
Стават пределно ясни и причините, поради които са предприети скоротечно действията по опожаряване и самоунищожение – убедеността на Калушев, че Драгомир Портев ще разкрие на полицейските органи за сексуалното посегателство над дъщеря му и в крайна сметка, че това ще доведе до неизбежно разобличаване на сексуалните престъпления, извършвани от него с години.
Без колебание можем да посочим и кой е взел крайното решение - Ивайло Калушев като пряко потърпевш от евентуално наказателно преследване и като безусловен лидер на общността, притежаващ властта да наложи това решение над останалите членове.
Системните фактори, които отбелязахме, свързани със социалния и финансов упадък на общността, липсата на институционална протекция и рисковете, усетени болезнено около случая „Леон Версано“ без съмнение са задали генерално негативните перспективи пред доскоро „безоблачното“ съществуване на общността около Калушев, но пусковия момент настъпва именно, когато той се проваля фатално в опита си да привлече Теа Портева в сектата. Предчувствието за неизбежност и безизходица се насаждат трайно у него, защото той не може да разчита нито на подкрепа в България, осигурявана му до 2024 г. от неговите политически „покровители“ и от баща му, който е починал година по-рано, нито би могъл да си позволи да се евакуира по спешност като напусне страната, защото е банкрутирал финансово и си дава ясна сметка, че не би могъл да се крие дълго от наказателно преследване с обвинение в сексуални престъпления срещу деца.
На практика той е принуден да капитулира пред неумолимия натиск на безизходицата, в която сам се е поставил, която го пречупва морално и волево и отключва саморазрушителните тенденции в личността и поведението му.
Имали ли са суицидни мисли и намерения Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев и от какво са били мотивирани същите?
В проучването на нагласите и настроенията на Ивайло Иванов, Пламен Статев и Дечо Василев в периода преди да опожарят хижата на 02.02.2026 г. се натъкваме на известни разлики в динамиката на емоционалното състояние на тримата от Петрохан и тези, от Околчица. В показанията си по темата София Андреева твърди, че „напоследък“ (неясен период, но с вероятна давност, ако съдим по контекста на показанията, не повече от половин година назад) обитателите да били унили, а Калушев вече „не преподавал“ толкова активно, както преди. На поредица от видеозаписи от 2025 г. откриваме доказателства за напрежение. Това напрежение личи най-вече у Калушев и Ивей, който е ангажиран с „проучване“ на случая Версано. Под проучване, ако съдим по записите на разговорите между него и Калушев, се има предвид проследяване и осведомяване за действията на органите по сигнала на бабата и дядото на Леон Версано предимно по неофициални начини, използвайки източници и познанства с хора, близки до властови позиции.
От писмени източници и от видеозаписи става ясно, че децата също са активно „привличани“ да споделят и съпреживяват тревогите на Калушев по случая Версано. Например на видеозапис през септември 2025 г. (повече от година след сигнала за Леон Версано) ставаме свидетели как Калушев с нескрито притеснение съобщава на Николай Златков и Алекс Макулев, че се подготвя разпит на Леон Версано пред психолог. Николай демонстрира съпричастност и реагира привидно реципрочно на емоционално ниво, но Алекс Макулев, въпреки че пасивно слуша разговора, невербално дава признаци по-скоро на незаинтересованост и безгрижие.
В други записи от лятото и есента на 2025 г. ставаме свидетели на други конфликтни ситуации и крайно агресивни изстъпления. В разговор на „висок тон“ между Ивайло Иванов и Пламен Статев например, се засяга темата за съпричастността на последния към поддръжката на хижата. Иначе ведрият и любезен Ивей отправя остри критики към Пламен за неангажираност към определени негови битови задължения, възмущава се от мързела и липсата на инициатива у Пламен. Не се стига до по-тежки физически сблъсъци, но от чутото става ясно, че „пасивното“ поведение на Статев е константно и хронично явление и е повод за упреци и негативни реакции от страна всички други, както и за санкции, налагани му от Калушев. Впрочем има данни, че още в Мексико той многократно е наказван от Калушев и дори е гонен от „базата“ по сходни причини, а след това се е връщал, изтърпявайки наказания и унижения, за да бъде приет отново, което на свой ред е снижавало авторитета му в групата. Също така това е доказателство, че сред нисшите членове на общността именно Ивайло Иванов - Ивей е бил „оторизиран“ да съблюдава и надзирава за спазването на правилата и реда, зададени от „ламата“ в негово отсъствие.
В други две ситуации виждаме Калушев да пребива с брутални ритници едно от кучетата (немската овчарка), тъй като то не изпълнява мигновено негова заповед, а продължава да тича и да си играе. Побоят е много яростен и става пред очите на групата. В друго видео ставаме свидетели на друг побой над същото животно, но този път извършен от Николай Златков без видим повод. Без да сме изненадани от видяното, той буквално копира детайлно агресивните действия на Калушев, нанасяйки същите брутални ритници на животното.
В множество други видеоматериали, заснети през споменатия период и предимно през деня, на които са отразени отделни фрагменти от живота на групата е очевидно, че през повечето време той протича някак вяло, разнопосочно дезорганизирано. Общността е разделена на две групи: едната е на Калушев, със Златков и Макулев, а другата „условно“ е съставена от останалите, с важното уточнение, че Иванов, Василев и Статев почти не си взаимодействат извън работните им задължения или религиозни ритуали. Калушев много често е извън базата, съпровождан от момчетата. Най-често помежду си общуват Алекс Макулев и Николай Златков в ситуации на забавление - игри, тренировки или разходки с колелета, мотори, шейни и други. Те демонстрират добро настроение и разбирателство.
Видно е, че Златков е в ролята на ментор и учител, който се опитва да поучава Макулев по различни въпроси. Впрочем от съдържанието на някои негови „уроци“ по тема ботаника или физика например, ясно личат огромните образователни пропуски и неосведоменост на Златков за елементарни неща. Двамата, са много различни като натюрел и темперамент, въпреки унификациите, наложени от Калушев във външния вид и маниерите.
Прави впечатление, че Александър Макулев демонстрира неподправен и чист инфантилизъм, както и необичайна незрялост за биологичната си възраст. Той е ведър, безгрижен и приоритетно ориентиран към удоволствията. Наивен в мисленето и добронамерен в отношенията, но също така се подчинява безропотно и е изпълнителен към указанията и инициативите на Калушев и най-вече на Николай Златков.
При Златков се наблюдават известна самонадеяност и покровителствено отношение, претенции за зрялост в мисленето и отношението, увереност в качествата и уменията, на фона на висока компетитивна и агресивна готовност за физическа изява и себеутвърждаване. Поведението му обаче е почти изцяло подражателско, възпроизвеждащо реакции и модели, заимствани от Калушев, особено видимо в негово присъствие. Те изглеждат на моменти гротескно поведенчески и инфантилно като съдържание, защото явно са лишени от фундамента на емоционална интелигентност, която може да бъде придобита на базата на личен опит и познания в естествена социална, образователна или професионална среда. Трудно е да бъдат идентифицирани негови отличителни и автентични индивидуални черти, зад имитационната фасада, интернализирана от тоталното влияние на Калушев, но в някои контакти с подрастващи по близки до възрастта му, които са били обект на сексуален интерес от Калушев, се забелязват неговата просоциална насоченост, отзивчивост и желание за сътрудничество и взаимопомощ, особено в периода след 17-18 г. възраст. Също така проличават и някои емоционални нюанси на тъга, самота и разочарование, когато контакта бъде прекъснат, отвъд режисирания репертоар от реакции, зададен му от Калушев. Любопитното е, че през 2025 г. има изключително много нощни записи от камерата, улавяща зоната пред входа на сградата, на които присъства Николай Златков, който прекарва там в будно състояние цялата нощ, стоейки сам и взирайки се в запалената от него клада.
Друг важен акцент от видеоматериалите е, че в тях отчетливо се забелязва дистанцията и разликите в ранга между отделните членове: от една страна са Калушев и момчетата, а от друга останалите трима обитатели на хижата. София Андреева, която се забелязва най-често от външните хора е като „сянка“ – присъства, но много рядко някой я отразява. Ивайло Иванов обикновено е заснеман сам, когато не е на бариерата, за да отваря на Калушев и „любимците“ или е зает с къщна работа. В други ситуации е улавян от камерите да извършва некоординирани движения, наподобяващи самурайски тренировки, но изпълнени като детска игра - с моториката и ловкостта на невръстен хлапак. Примери за подобна нескопосаност откриваме и в други ситуации, в които е подиграван и осмиван от Николай Златков и Калушев. В примери като тези явно проличават подценяващото отношение към него и подчинения му статус спрямо ламата и неговите „наследници“. В доста от записите, когато времето е топло, всички се разхождат напълно голи, а в някои моменти се наблюдават еротични сцени, при които виждаме как прояви на кокетство и еротично разсъбличане от Златков, наподобяващи флиртуване и съблазнително поведение са отразявани от Калушев с театрални реакции на похотлива екзалтация и сластолюбие.
Пламен Статев и Дечо Василев обикновено отсъстват от записите или са снимани отдалеч, което не важи за присъствието им на пропускателния пункт. Там много често са „дежурни“ и изглеждат като най-низвергнатите обитатели на хижата.
Тези фрагменти от бита и отношенията на обитателите на Петрохан, през последните 6 месеца от живота им ни карат да се съгласим с твърденията на София Андреева за снижения тонус на настроение на групата. Видно е и, че посещенията на външни лица, стават по-редки.
При все на това трябва дебело да се подчертае, че в никакъв случай не може да се смята, че от видяното може да се направи извод за наличие на всеобщо униние или отчаяние, които да индикират за стресови или критични състояния, както и за групови ритуали или действия с интенция към суицид. Предвид индивидуалните особености на всеки от членовете можем да допуснем, че въпреки безпрекословния респект към Калушев, всеки от тях е имал своя индивидуален мотив и съответна степен на готовност, за да възприеме неговото решение за самоунищожение. Във всеки случай те не са идентични.
Дечо Василев например е имал планирани срещи с кандидати за работа, които според съдружника му държал да одобрява лично. Тези срещи са били организирани за 03.02.2026 г., което ни подсказва, че със сигурност не е знаел предварително за опожаряването на хижата, още по-малко за предприемане на суицидни действия. Освен това е трябвало да завери счетоводно фирмата на баща си, нещо което е правел собственоръчно и не е разчитал на служителите си. През месец януари, няколко дни преди палежа, когато за последен път се среща със съдружника си Иван Милев на фирмено събитие, Дечо го оставя с впечатление, че се намира в добро разположение на духа. В допълнение към този извод е и съобщението, изпратено по „Вайбър“ до майка му, в което и пише, че ще се видят на 03.02.2026 г.
За Пламен Статев и Ивайло Иванов не разполагаме с информация, която да потвърждава за техни намерения или предстоящи действия, планирани след злополучния 2-ри февруари 2026 г. Ивайло Иванов – Ивей е имал за последно среща със сестра си на 29.11.2025 г. и е харесал нейна снимка на 01.02.2026 г., изпратена по „Вайбър“ на предния ден. Пламен Статев не е поддържал комуникация с близките си от години, а други контакти с външни хора, както е видно от негови чатове, е поддържал само с конкретна цел и задача, поставени му от Калушев, ако се съди по съдържанието на текстовете.
Всичко това следва да ни покаже със сигурност, че за Дечо Василев е напълно валиден извода, че в навечерието на произшествията не е имал суицидни намерения и не е бил информиран за наличието на подобен план.
За Ивайло Иванов можем да допуснем основателно, че е бил донякъде в течение с конфликта между Калушев и Драгомир Портев, защото е правил опити да се свърже по телефона с Портев на 1ви февруари.
По-вероятно е той да не е бил запознат с причините за конфликта и да е възприел някаква цензурирана от Калушев версия за случилото се. При Пламен Статев не се констатира каквато и да е „активност“ или съпричастност към тези събития, но предвид неговата отчужденост и аутсайдерски статут, дори и в рамките на общността е малко вероятно да е знаел истинските причини за последвалите събития.
Няма съмнение, че Калушев е решил еднолично да приключи буквално с всичко след провала с опита за „приобщаване“ на Тея Портева към сектата и острата реакция от страна на баща й. Въпреки проведения двучасов разговор с Портев след завръщането на групата от с. Българе, целящ да минимизира щетите от блудството с дъщеря му, Калушев осъзнава, че не е успял да разсее съмненията на родителя. Категоричният отказ на Портев да отговаря на неспирните обаждания и съобщения от Калушев и Ивей след спречкването с Николай и заплахите за „проверка на детектор на лъжата“ и „подаване на сигнал в полицията“ са били достатъчно убедителни аргументи за Калушев, за да стигне до извода, че този път е изпуснал контрола и той се е поставил в безалтернативна и неизбежно предстояща ситуация, водеща до унизителното разобличаване на сексуалното му влечение, обществено опозоряване и наказателната санкция за престъпното му поведение.
Изпитваме обосновани съмнения също така, че всички са разполагали с една и съща информация. С оглед на всички факти и обстоятелства сме убедени, че Иванов, Статев и Василев не са били запознати с действителните мотиви, стоящи зад решението на Калушев и със сигурност не са знаели цялата истина за случилото се с Теа Портева. Ивайло Иванов вероятно е бил запознат с последвалата заплашителна реакция на баща й Драгомир, предвид специфичната му роля на „доверено“ лице и юридическата му компетентност. Предположението, че той е бил относително най-добре запознат се базира на участието му в предходни „кризисни“ ситуации, в които е бил използван като параван и лице за „официални“ контакти, каквито са случаите с Валери Андреев и Леон Версано например. По-вероятно е той да е получил хиперболизиран вариант на заплахата от полицейско разследване и да е бил половинчато информиран за причините, които биха го предизвикали. На Дечо Василев и Пламен Статев, Калушев е поднесъл друга версия, най-вероятно мотивирана с нарастващата враждебност на „консервативното“ обкръжение и в същото време надградена с „духовна“ и „религиозна“ обосновка, свързана например с пълнолунието и „уникалния момент за постигане на безсмъртие“. Според запознати, в ламаизма има подобни спекулативни теории, свързани с прераждането.
Дечо Василев очевидно е бил най-неподготвен. Въпреки че на кадрите и той е част от импровизирания прощален ритуал с Иванов и Статев, предвид изложеното за него дотук не може да сме убедени категорично, че изричайки колебливото „ а.. даа … и за мен беше чест“ е имал в съзнанието си идеята не за отнемане на живота си, а за по-безопасната представа за край на съжителството в общността, предвид предстоящото опожаряване на базата. Освен това е категорично доказано, че той не е използвал оръжие, а е прострелян в главата, най-вероятно от Пламен Статев.
Дали е приел това доброволно или не - трудно е да се каже, но предвид факта, че е агонизирал вследствие на тежките изгаряния на ръцете и главата си, можем да допуснем, че съгласието му, ако е било налице, е по-скоро ситуативно, мотивирано като спасение от ужасните болки, отколкото предварително осъзнат и възприет сценарий, с който се е примирил. Освен, че както останалите двама е изпълнявал задачата по пренасяне на тонове пелети до втория етаж на хижата, за да са сигурни в пълното опожаряване на стаите на Калушев, Златков и Макулев, Василев явно е бил натоварен с отговорност за запалването. Вярваме, че е така на първо място защото той буквално е пламнал като факла след възпламеняване на сградата, което означава, че е имал най-голям досег със запалителното вещество, което в случая е бензин и на второ място около трупа му са намерени 4-5 запалки, изпаднали от джобовете на дрехите му. За разлика от Иванов, който има частични изгаряния на панталона отзад и Статев, който е почти без поражения, Василев е с тежки изгаряния на ръцете и главата. На практика, дори да е искал, в което силно се съмняваме, той не е могъл да използва оръжие, за да причини смъртта си сам.
Имаме логично обосновани причини да смятаме, че ролята на „подпалвач“, е отредена на Дечо Василев неслучайно и по изрични указания на Ивайло Калушев. Той без съмнение е бил наясно, че въпреки своята религиозна отдаденост, Василев е бил присъединен най-отскоро в сектата, имал най-здрави и съхранени връзки със своето семейство и като цяло със светските си ангажименти. В този смисъл, за параноичен лидер като Калушев, императивната строгост на неговата повеля, в подобен сублимен момент не се гарантира от степента на емоционална привързаност и лоялност на Василев, а доверието в изпълнението на неговите указания за самоунищожение би било поставено под съмнение.
Предвид отчетливите елементи на организираност при реализация на престъплението, Калушев най-вероятно е искал да се подсигури, като възложи на Василев по-рискована задача в осъществяване на „първия етап“ от плана – на човека, ангажиран в най-голяма степен с опожаряването – разчитайки, че по този начин той ще бъде изцяло фокусиран върху изпълнението й от една страна, а в същото време ще е достатъчно разсеян към действията на останалите.
Освен всичко казано дотук можем да добавим и факта, че Василев е имал проблеми със зрението си, не е имал разрешително за оръжие и може да се смята, че не е бил вещ в използването му.
В смисъла на изложеното дотук имаме основание да предположим, с много висока степен на вероятност, че в плановете на Калушев относно развръзката на събитията на хижа Петрохан е влизало убийството на Дечо Василев, дори и като резервен вариант.
Също така намираме за най-логичен избор да е възложил тази задача на Пламен Статев като най-вероятен „екзекутор“. Аргументи в потвърждение на тази хипотеза откриваме не само в криминологичната ситуационна експертиза на действията и движенията на субектите на местопроизшествието, а и в криминално-психологичния анализ на местопрестъплението. Около Статев бяха открити две огнестрелни оръжия (пистолет и пушка), едното от които (пушката) не е използвано, но наличието им показва ясно каква е била неговата роля в ситуацията. Освен това той, въпреки маргиналната си позиция в групата, е бил най-подготвеният от тримата да борави с огнестрелни оръжия, той е единственият служил в казарма и респективно е могло да се очаква да е най-сигурен в действията си в подобен критичен момент. Двойното самопрострелване с нелепия неуспешен първи опит, което се констатира при Ивайло Иванов – Ивей е допълнително доказателство за неспособността му да се владее в стресови ситуации и очевиден контрааргумент срещу избора на Калушев да му възложи ликвидирането на Дечо Василев.
Друга важна причина да определяме разпределението на ролите между Иванов, Василев и Статев именно по този начин намираме в усилията за пълно заличаване, което личи от действията им – тотално опожаряване на местообитанието, изтриване на всякакви дигитални следи, записи и най-вече физическото ликвидиране на свидетелите. Тези факти ни убеждават по категоричен начин, че Калушев със сигурност е държал да бъде напълно сигурен в леталния край на всеки от тях. Именно поради това, той най-вероятно е задължил Ивайло Иванов да отнеме живота си последен, защото е искал, като най-предан и лоялен именно Иванов да бъде гарант за смъртта на Пламен Статев и Дечо Василев. За подобна последователност свидетелства и постморталното трупно разположение на местопрестъплението, ако се има предвид, че телата на Статев и Василев са обърнати по гръб, а тялото на Иванов е по лице и в средата. Освен това телата на Статев и Василев са позиционирани в неестествени от ситуативно-динамична гледна точка пози. Те са положени като „покойници в ковчег“, защото са аранжирани умишлено постмортално, докато позата на Иванов е типична за свободно послесмъртно свличане на тялото. Обръщането на телата по гръб не следва да се смята като символичен жест на уважение към мъртвите, а по-скоро като финално усилие, целящо констатиране на смъртта им. В този смисъл, като метафорично обобщение на ситуационната роля на Ивайло Иванов на местопроизшествието на хижа „Петрохан“ намираме за подходящо определението „погребален агент“.
Като обобщение можем да кажем, че в нарцистичните секти гуруто често избира да унищожи последователите си, когато собственият му край наближи, защото ги разглежда като своя лична собственост, а в случая и по криминални подбуди, като действие по елиминиране на потенциални свидетели.
Действията на Калушев по елиминирането на Златков и Макулев са част от същия сценарии, но разкриват и други мотиви. На първо място трябва да отчетем сепарирането на общността на две групи. Това решение на пръв поглед изглежда ирационално, предвид необходимостта да се полагат допълнителни усилия, да се натрупва допълнително напрежение и несигурност в такъв критичен и съдбоносен момент. Можем да добавим и още спекулативни разсъждения, които биха оправдали един колективен суициден акт, ако включим и други логистични аргументи като по-бързото и лесно опожаряване на базата, ако се извърши от шестима, а не от трима души, символиката за единство на общността, ако всички споделят едновременно суицидния си порив и прочие.
Тази логика не е валидна, ако се вземат предвид всички съществени криминално-психологични елементи базирани на личностните особености на Ивайло Калушев, който инспирира и контролира всички процеси, реалните мотиви, динамиката и последователността на престъпните деяния, както и емпиричните факти от местопрестъпленията и виктимологичния анализ.
На първо място, разделянето на групата е естествено от гледна точка на статусно-ролевата йерархия на общността. Такова разделение личи във всичко и навсякъде – Калушев и момчетата обитават втория етаж на сградата, тримата възрастни долния. Иванов, Статев и Василев са дежурни караули и пазачи, Калушев и момчетата не изпълняват охранителни функции. Калушев е „лама“, а момчетата „наследници“, другите трима са поклонници със статут на подчинени и обезправени. Едните имат статут на „господари“, другите на „роби“. В символичен смисъл смесването на двете групи е неприемливо, дори и за ритуално самоубийство. По-важно значение в ситуацията имат криминално-психологичните фактори, които прозират зад престъпната конструкция на този акт. Разделяйки хората си Калушев ни разкрива някои скрити елементи от престъпния си замисъл и мотивация, а именно:
Първо, не можем да говорим за общ и споделен мотив, защото всеки участник очевидно е с различна готовност да го възприеме безрезервно и да го последва, поради възрастови и индивидуални различия;
Второ, става ясно, че въпреки постигнатото влияние над членовете, Калушев е поддържал определено ниво на секретност за интимния си живот и не е бил сигурен, че всички възрастни мъже биха приели безрезервно истинските мотиви и причините, които движат самоунищожителния план на лидера им;
Трето, разделянето на възрастните от децата му гарантира по-добър контрол и снижава рисковете от разколебаване от шоковия ефект на едно колективно самоунищожение;
Четвърто, очевидно е, че в плановете му е влизал сценарий за извършване на убийства, защото не е бил сигурен в готовността на момчетата и на Василев да посегнат сами на живота си – Василев не борави с оръжие, двете момчета не разполагат с такова, като Николай Златков не е взел личното си оръжие, когато напускат с кемпера хижа Петрохан в нощта на палежа;
Пето, разделянето им е ограничило възможността за оказване на съпротива и задействане на себесъхранителните инстинкти на хората му, особено на по-младите. Дори и при хипотеза за подчинено съгласие на всички, едно колективно самоубийство с огнестрелно оръжие не може да се постигне в пълен синхрон, което дава шанс на забавилите се да се опомнят и откажат. Стресът от изстрелите и от отблъскващите гледки на смъртта на хората, с които си прекарал години биха стреснали и разколебали и най-суровите и фанатични самоубийци, което очевидно Калушев е съобразил и съзнателно се е опитвал да избегне;
Шесто, въпреки тежкото индоктриниране на момчетата, те не са имали никакви суицидни мотиви от екзистенциален, личен, а още по малко от религиозно-идеологически характер. Това е особено валидно за Александър Макулев, който въпреки пълния контрол на Калушев над него, няма интелектуалния капацитет и не би могъл да възприеме и развие суицидна мотивация, базирана на отвлечени и трудно разбираеми религиозно-идеологически идеи и внушения.
Седмо, убийството на момчета в кемпера е извършено с умисъл за контрол над ситуацията от страна на извършителя – Ивайло Калушев. Той е разделил с тялото си двете момчета, преграждайки изхода - страничната врата на кемпера. Позата, в която е застанал Николай Златков на предната седалка е с лице към Калушев и обратно на движението, което физически ограничава възможността да избегне прострелването и издава доверие. Алекс Макулев е във вътрешността на кемпера и няма никаква възможност за бягство. Калушев е прострелял първо Николай Златков, въпреки риска да уплаши с действията си Алекс Макулев, но с ясната идея да отстрани първо по-силния потенциален опонент. Алекс Макулев е обърнат с груб към сцената и вероятно е реагирал на прострелването, извръщайки главата си в посока на изстрела, което обяснява защо самият той е прострелян леко странично, от тила към лицето.
Да се изследва и опише социално-психологичната среда на общността, начин на функциониране, порядки и правила, следвани от членовете й и се акцентира на:
Имало ли е и каква йерархия, степен на близост и естество на междуличностни отношения и зависимости между членовете на същата са съществували;
С оглед на установените за групата статусно-ролеви структура и взаимовръзки, може ли да се направят изводи за наличие на характеристики на изявен култ към личността или други подобни субкултура и модели на функциониране;
Имало ли е изявен лидер (водач) в общността, сформирана от лицата Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев?
Имал ли е и каква е била степента на влияние и контрол на лидерът върху поведението на останалите членове на общността и въз основа на какви качества, фактори и обстоятелства е постигнал това?
Влияние, групово динамика и взаимодействие на членовете в групата
Йерархията и взаимодействието на членовете в групата, живяла в хижа „Петрохан“, са функция на антисоциално-нарцистичния личностен „проект“ на лидера Калушев. Обичайният отговор на въпроса защо подобни затворени деструктивни общности могат да функционират в период от дълго време се търси на първо място в персоналните качества и особености на водача и в лидерския му стил. В тези общности този стил е приоритетно авторитарен, но не се изключват и други перфидни вариации на деспотизъм. Лидерът в тези общества, без изключение, се възприема като носител на абсолютна истина, която е свързана във всяка една дейност на жизнедейността на групата - духовна, идеологическа, религиозна или престъпна.
От гледна точка на критериите и показателите, за оценяване на сектантския характер на едно затворено общество, приложени към лидерството, груповата динамика, структура и регулация на взаимоотношенията към обитателите на хижа „Петрохан“ можем без колебание да смятаме, че се касае за сектантско-окултна общност, структурирана около идолопоклонничеството към личността на Ивайло Калушев.
Тази общност е функционирала въз основа обожествяване от квази-религиозен тип и на сляпо преклонение и подчинение на неговата воля и с течение на времето е преформатирало ценностната система и нравствени и мисловни ориентири на членовете, които са делегирали целия си морален компас на лидера. Нещо повече, в токсичната и задушаваща среда на деспотичния модел, наложен от лидера и при вече загубена критичност от страна на членовете на групата, на Калушев не му се е налагало да доказва, аргументира или разяснява своите позиции и решения. Деструктивният характер на хибридния култ към личността му се е изразявал и във властта да оправдава или изисква насилие, което се е приемало от групата като висше благо или необходимост.
Особено изразена е радикализацията, базирана на острата разделителна линия между групата и външния свят, в това число семейната среда, училищата среда и дори системата и държавата. Нещо повече - нормалният, адекватен социален живот се е заклеймявал идеологически като грешен, вреден, ограничаващ, което засилва колективната параноя в групата срещу един общ враг – обществото. Пряко доказателство за това са вменяваното от страна на Ивайло Калушев към останалите членове разбиране, особено към по-младите, че те сами трябва да изберат да се откажат от външната среда, от родителите, близките и приятелите си, да спазват секретност и да внимават какво говорят и дори какво мислят. Параноидната нагласа се затвърждава и развива лесно в херметизираните и напълно контролирани от лидера условия на изолация от нормалната социална среда и се засилва особено, когато е споделена.
Параноята се манифестира и от носенето на оръжия, недопускането на външни хора в района на хижата, контролирането на всяко едно влизане и излизане от хижата, дори за членовете на групата. Капсулирането и деиндивидуализацията обуславят силен страх от отхвърляне от групата, особено от лидера Калушев. Членовете, особено по-младите като по-внушаеми, изпитват този страх, тъй като се чувстват несъстоятелни и в социална безтегловност, вече прекъснали или ограничили до минимум останалите си връзки. В условия на тотална депривация от всякаква външна подкрепа напускането на групата е било немислимо. Страхът от изоставяне от групата (лидера) на практика е в резултат на инфантилизирано функциониране на личността, което е регресирало до незрели форми на тотална зависимост. По този начин се възкресява по един травмиращ начин архаичния страх, съпътстващ детския поглед и възприятие за света в най-ранните етапи от психичното развитие. Ужасът от изоставяне на интрапсихично ниво на свой ред осигурява на лидера готовността на членовете на общността за безкритично съобразяване и следване на всичко, което той налага в реалността.
Деиндивидуализацията, на която системно са били подлагани не само младите членове, но и възрастните, води и до крайна инвестиция на ресурсите в групата. Колкото повече време даден индивид е прекарал в подобна среда, толкова повече инвестиции е направил в името на общността (на практика в името на лидера) и толкова по-трудно би могъл да припознае друга алтернатива. Членовете даряват/инвестират доброволно всичко, с което разполагат и на което са способни – физически усилия, финансови средства, емоционалност и разбирания.
Параноидната нагласа засилва враждебното отношение не само към всяка външна, но към вътрешните заплахи от разпад. Така всяко спонтанно несъгласие е потискано и дори се стига до невъзможност за нормално изразяване на естествените агресивни импулси. Когато в групата възникне напрежение, то не може да бъде изразено свободно поради изискването за пълно единодушие и съобразяване с указанията на Калушев. Потиснатата агресия инструментално е подпомогнала развитието на фаталните събития на хижа „Петрохан“, като крайно агресивно и автоагресивно разтоварване от кумулирано огромно вътрешно напрежение на индивидуално и групово ниво.
От анализа на цялата информация по случая, но най-вече отключващите и системни фактори за инкриминирания период и балистичните експертизи, може да се приеме, че се касае за склоняване от страна на Ивайло Калушев към самоубийство на Ивайло Иванов, подбудителство от страна на Ивайло Калушев към Пламен Статев за това да причини смъртта на Дечо Василев чрез застрелване с огнестрелно оръжие; планирано причиняване на смърт чрез застрелване с огнестрелно оръжие на Александър Макулев, извършено от Ивайло Калушев; планирано причиняване на смърт на Николай Златков, извършено от Ивайло Калушев и акт на финално нарцистично самоубийство на Ивайло Калушев.
Както бе уточнено, групата живяла в хижа „Петрохан“ може да бъде определена като затворена общност от сектантски тип с висока степен на контрол от страна на лидера. Този контрол е налаган както с директни, така и с перфидни форми на насилие и манипулация. В такава група йерархичната структура, ролите на отделните членове и взаимодействието по между им е строго определено и изградено от Ивайло Калушев, който упражнява психологически натиск чрез измами, насаждане на внушения, подвеждане и изолация и като цяло налага тотален деструктивен за индивидуалността им контрол. Трябва да се отбележи, че от направения криминално-психологичен анализ за начина и на функциониране на общността, установените статусно-ролева структура и взаимовръзки, подходите и моделите, реализирани при намиране на жертви, набирането на средства, финансовите операции и други лобистки и незаконни дейности, може да се направи извода, че в определени аспекти профилът на групата се доближава изключително много до този на организирана престъпна група.
Йерархия, статусно-ролеви модел и зависимости
Има достатъчно преки и странични свидетелства, които определят пирамидалната структура на общността. Тук е важно да отбележим двуличният характер на поведението на лидера вътре и извън групата. В контакти с външни хора липсват прояви на физическа грубост, пренебрежително отношение или заповедническо поведение, което не е валидно за вътрешния живот в групата, който без да изобилства от агресия и насилие, е наситен с достатъчно ритуали, ограничения, унижения и санкции, утвърждаващи едноличната власт на лидера.
На най-ниско ниво в йерархията стоят по-възрастните членове на групата: Дечо Василев, Пламен Статев и Ивайло Иванов – наричан „Ивей“. Съвпадението на първите имена на Ивайло Калушев и Ивайло Иванов е заличено чрез категоричното въвеждане на този псевдоним за Иванов. На посочените три лица са отредени три помещения на първия етаж, които са обитавали през цялото време на престоя в хижата. Освен че осигуряват ресурсното и логистично задоволяване на всички потребности от първа необходимост, те представляват легитимната фасада на общността пред външния свят чрез фирми, финанси, юридически субекти и учредяване на сдружения. Макар и първоначално да се забелязват разлики в причините и мотивите за включване в общността, с времето индивидуалностите на тримата биват постепенно асимилирани в обобщен профил на зависими поклонници и членове на сектантската общност, който определя сходства в светогледа, убежденията и мотивацията за присъствие към общността. Външно възрастните членове се легитимират като хора с богат житейски и професионален опит, сравнително високо образовани и способни да извършват различни дейности, със специфични познания и умения. Демонстрират увереност, спокойствие и балансираност.
Същевременно, проследявайки личните им истории, фактът че живеят изолирано и изцяло подчинени на волята на Ивайло Калушев насочва, че манифестираното поведение е детерминирано от компенсаторни реакции на вътрешна несигурност и усещане за несъстоятелност. Общото в мотивацията им за присъединяване се основава на дезаптационен синдром, който ги насочва към търсене на заместващо задоволяване на свои базови потребности от принадлежност, каквито иначе в цивилния си живот не успяват да постигнат.
Ивайло Иванов, въпреки солидното образование и кариерно разнообразие, пътуванията по света и опита в международни компании, е оставал винаги заложник на мазохистичния си характер и се е провалял в адаптацията и интеграцията си след напускане на генеративното си семейство. Неговата естествена приветливост, отзивчивост, лоялност и преданост вероятно първоначално са печелели вниманието и доверието на околните, но с времето неизменно се е стигало до момент на неудовлетвореност, защото тези му социално-желателни качества са били всъщност симптоми на много по-силната му вътрешна нужда от развиване на инфантилна обвързаност в отношенията, психологична фиксация формирана най-вероятно в младенческа възраст, в етапа на обектните отношения. Ето защо смятаме, че Иванов не е бил привлечен от религиозната доктрина или другите „капани“, заложени от Ивайло Калушев. Връзката му с лидера на сектантската общност е съдбоносна за него именно защото му предоставя възможност да осъществи несъзнателните си копнежи за формиране на зависимост, достигаща до степени на емоционално робство. Тя по естествен начин отразява невъзможния подсъзнателен копнеж по загубената сигурност на интимността с майката. Неговите познавателни интереси към етичния кодекс на самураите е допълнителен щрих към тази психологична картина на вътрешния му живот и кореспондират с психологичните му дефицити.
Присъединяването на Пламен Статев ни разкрива съвсем друг модел на свързаност. Статев най-вероятно е бил меланхоличен и шизоиден по характер. Изглежда той е странял от светските среди и въпреки че в младите си години завършва висшето си образование в големия град, след като идва от Търговище бързо се дезинтересира от нормално кариерно развитие и се насочва към по-изолирания и уединен начин на живот, който са му предлагали планинарските общности. Пътуванията до екзотични и далечни дестинации с богати природни забележителности са активности, които свидетелстват за същите екзистенциални нужди и вътрешни дефицити. Връзките му са нетрайни, а социалната ангажираност е чужда на личностните му приоритети. Контактите с близките избледняват с годините като ехо от цивилизацията, а в последните години са прекъснати изцяло.
Връзката му с Ивайло Калушев първоначално е кореспондирала с отшелническия му уклон за полудиво съществуване, особено когато пребивава в Мексико. Той е единственият член на общността, за когото има данни, че е бил гонен няколко пъти от базата на Калушев в Мексико, защото не е спазвал поетите ангажименти към лидера и задълженията си като член на общността. Всяко обратно завръщане при лидера е усилвало подчинеността му и се е превръщало в залог за неговото физическо оцеляване, защото е бил все по-отчужден от външния свят и в този смисъл все по-безпомощен да оцелява самостоятелно в него.
При Дечо Василев се натъкваме на експлоатиране на проблеми и разочарования в интимността. Василев е добросъвестен, адаптивен и сериозен в живота. Той следва една последователна и логична траектория на образователно и професионално развитие, в която успява да надгражда резултати и постижения. Василев поддържа близки и устойчиви отношения с близките си, може би и защото е единствено дете в семейството. Всичко това би трябвало да формира у него една увереност и реалистична самооценка, базирана на успешна адаптация и на обективните постижения, но това е само пожелателно състояние за него. Всъщност източникът на неговите затруднения и разочарования са свързани с малформации на половия член и по конкретно хипоплазия. Близките му твърдят, че Василев е бил в стрес и се е чувствал преуморен хронично, но ако съдим от показанията на съдружника му работата им е споряла, съответно фирмата им се е разраствала, но не и със скокообразни темпове, които биха могли да доведат до по-тежки стресови състояния. По-вероятна е хипотезата, че екзистенциалния баланс на Василев се е крепял на крехкото равновесие в интимния му живот с единствената жена, за която има сведения, че е поддържал по-продължителна връзка. Жена, с която той има хронични проблеми - официално заради нежеланието да има деца от нея. Това разбира се е твърде съмнителен довод за човек, който е с доста лимитирана активност в личния си живот. Можем само да спекулираме какви са истинските причини за раздялата му с въпросната жена, но е факт, че след нея настъпва сериозна промяна в „координатната система“ на неговите интереси и приоритети. Нововъзникналите в състояние на екзистенциална криза духовни нужди и стремежи го тласкат към езотериката и религията, а дезинтеграцията от обичайната социална среда е в ход. Тогава се свързва с Калушев, който му осигурява нещо, което може да се определи като утешително алиби за вродените му недостатъци, спасителна рационализация, която го предпазва от емоционален срив и депресия. Заявката на Василев, че „приключва“ с жените е индикативна за нуждата от алтернативна среда, в която отсъстват предизвикателства и ситуации, които да разкриват неговите проблеми и да го карат да изпитва унижение.
Чрез предлагане на алтернативни решения и компенсации при задоволяването на базови потребности или за вродени проблеми, Ивайло Калушев успява да вербува тези иначе интелигентни и нормални зрели хора. Ето защо те се оказват в остра зависимост от участието им в групата, а мотивацията остава устойчива и безалтернативна.
Макар и статусът и да е на най-ниско ниво, те получават психологическо убежище от угнетяващата стандартна социална действителност, в която, въпреки наличните нормативни постижения, себеуважението им остава нестабилно. В групата имат зададени идеологически цели и задачи, които запълват иначе вътрешното усещане за лична несъстоятелност и липса на смисъл.
Безспорен лидер на групата е Ивайло Калушев. Неговите личностови характеристики съвпадат напълно с профила на водачите на други сектантски и затворени общности. Според редица авторитетни изследвания по темата, лидерът на затворена секта обикновено притежава комбинация от патологичен нарцисизъм, антисоциално поведение и макиавелизъм. Тези черти му позволяват да изгради култ към личността си, в който той действа като единствен източник на истина и морал. Той вярва, че е избран, просветлен или дори божествен. Той смята, че правилата не важат за него и изисква безусловно подчинение. Неспособността да съпреживява му позволява да експлоатира последователите си финансово, физически или емоционално, без да изпитва вина или угризения. На външен вид подобен тип водачи често са чаровни, убедителни и магнетични. Те умело разчитат емоционалните нужди на уязвими индивиди и ги карат да се чувстват специални. Винаги се стремят да формират кръгове от последователи, като с времето гравитационното им притегляне става толкова силно, че са способни да изолират сектата почти напълно от външния свят. Контролират информацията, съня, храната и връзките на членовете, за да предотвратят критичното мислене.
Присъщо за такива лидери е нарцистично психологично функциониране, с изразени месиански вярвания за собствена изключителност, уникалност, надареност и предопределеност, мегаломания. Силно развити манипулативни умения, авторитаризъм, ниска емпатия и висока степен на инструментална агресия чрез използване на другите и условията на средата са средства за постигане на собствените цели. Всички те имат или са имали прекомерна вяра, че са специални, че само те имат отговорите на проблемите и че трябва да бъдат почитани. Те изискват перфектна лоялност от последователите си, надценяват себе си и обезценяват околните, не толерират критиката и най-вече не обичат да бъдат разпитвани или предизвиквани.
След задълбочени проучвания на живота редица сектантски лидери, сред които и масови убийци (Джим Джоунс - Джоунстаун, Гвиана, Дейвид Кореш - клон Давидианци, Стюарт Трейл - Църквата на библейското разбирателство, Чарлз Менсън, Шоко Асахара - Аум Шинрикьо, Джоузеф Ди Мамбро - Орденът на Слънчевия храм, Маршал Хеф Апълвит - Небесната порта, Бхагуан Раджниш - Движението Раджниш, Уорън Джефс - лидер на полигамията и други), дългогодишния агент на ФБР и популярен автор по темата Джо Наваро извежда следния списък с критерии и характеристики:
ü Той има грандиозна представа за себе си;
ü Обсебен е от фантазии за неограничен успех, власт или блясък;
ü Изисква сляпо, безпрекословно отдаване и подчинение;
ü Изисква прекомерно възхищение от последователи и външни хора;
ü Очаква да бъде третиран като специален през цялото време;
ü Безскрупулно експлоатира финансово другите;
ü Той е арогантен и високомерен в поведението или отношението си;
ü Има преувеличено чувство за власт (привилегии), което му позволява да нарушава безсъвестно правилата и законите;
ü Възползва се сексуално от членове на своята секта или култ;
ü Сексът е задължителен и винаги част от ритуал или обред;
ü За него няма сексуални забрани и табута за брой, възраст, честота и начин;
ü Той е свръхчувствителен към това как го виждат или възприемат другите;
ü Публично обезценява другите като по-нисши, неспособни или недостойни;
ü Кара членовете да признават греховете или недостатъците си, като публично ги подлага на подигравки или унижение, като същевременно разкрива експлоатираните слабости на каещия се;
ü Пренебрегва нуждите на другите, включително биологични, физически, емоционални или финансови;
ü Често се хвали с постижения, а по-често те са измислени или преувеличени;
ü Има нужда да бъде център на внимание и прави неща, за да разсее другите, за да се увери, че е забелязан, например като закъснява, носи екзотични дрехи, говори прекалено драматично или прави театрални изяви;
ü Настоява винаги да има най-доброто от всичко (къща, кола, бижута, дрехи), дори когато другите са ограничени до по-лоши удобства, удобства или дрехи;
ü Комуникацията обикновено е еднопосочна, под формата на наставления или диктат;
ü Държи се така, сякаш хората са обекти, които могат да бъдат използвани, манипулирани или експлоатирани за негова изгода;
ü Когато е критикуван, той е склонен да избухва гневно и яростно;
ü Всеки, който го критикува или го поставя под въпрос, е наричан „враг“;
ü Вярва, че е всемогъщ;
ü Има „магически“ отговори или решения на проблеми;
ü Той е повърхностно очарователен;
ü Има навика да омаловажава другите като по-нисши; само той е по-висш;
ü Излъчва студенина и отчужденост;
ü Свръхчувствителен е към скука, игнориране или пренебрегване;
ü Отнася се с другите с презрение и арогантност;
ü Той постоянно оценява хората, за да определи кои са заплаха или кои го почитат;
ü Мрази да се срамува или да се проваля публично;
ü Не се чувства виновен за нищо, нито пък се извинява за действията си;
ü Вярва, че притежава отговорите и решенията на световните проблеми;
ü Вярва, че е божество или избран представител на божество;
ü Контролира другите за всичко, вяра, мисли, емоции, интереси и действия.
ü Изолира членовете на своята секта от контакти с външния свят.
ü Наблюдава и/или ограничава контактите със семейството или външни лица.
ü Държи се като „предопределен за величие“ или заявява, че ще бъде „мъченически убит“.
ü Изглежда силно зависим от почитта и обожанието и често търси комплименти.
ü Прикрива произход или семейство, което би разкрило колко е обикновен или невзрачен.
ü Отнема свободата на последователите да напускат, да пътуват, да търсят живот и свобода.
ü Физически изолира групата (в отдалечени райони), за да избегне наблюдение.
Констелацията от тези черти е сигурен признак за тиранични нагласи на лидера, които може и да не са отчетливо манифестирани, но гарантират непреодолимо желание да се нараняват околните емоционално, психологически, физически, духовно или финансово. В максимална степен тези критерии отговарят на личностните характеристики и поведението на Ивайло Калушев, като лидер на затворената група, живяла в хижа „Петрохан“.
Желанието за контрол и усещане за безнаказаност водят до незачитане на традиционни авторитети и общопризнати закони и затрудняват изключително адаптацията в нормална социална среда.
Ето защо подобни индивиди често създават своя собствена среда - империя, в която разгръщат своя деструктивен потенциал. На практика Ивайло Калушев създава затворената група, към която присъединява постепенно и останалите членове. Той успява да постигне почти абсолютен контрол, а общността му служи като инструмент за удовлетворяване на неговите плътски потребности и психо-социални нужди от абсолютна власт, преклонение и доминация.
В конкретния случай Ивайло Калушев съчетава всички посочени по-горе черти, като в допълнение е седуктивен преференциален педофил. Той покрива всички диагностични критерии и характеристики, познати в научната литература и криминалната практика.
Това определя „специалният статут“ на младите момчета в неговата група. Въпреки, че на практика те са изцяло деиндивидуализирани и манипулирани от Калушев, той ги провъзгласява за специални пратеници, прерожденци. Внушавайки на всички тази тяхна „роля“, той ги държи до себе си и ги задължава да го следват. Младите момчета Николай Златков и Александър Макулев имат типичната виктимологична картина на сексуални жертви, която е имплантирана в деструктивен сектантски контрол. Те са привлечени от ранна и уязвима възраст и Калушев режисира целия им светоглед. Макар издигнати на илюзорен пиедестал, това са послушни последователи с дълбоки дефицити в психо-емоционалното развитие. Притежават изразена внушаемост, склонност към конформизъм, зависимо поведение, затвореност и дефицити в социалната комуникация с външния свят. Самооценката им е нестабилна и изцяло зависи от одобрението на лидера Калушев. Възможно е да са имали сравнително добри интелектуални потенциали при присъединяването им в групата, но с течение на времето поради социалната депривация са загубили критичното си мислене и не биха имали в достатъчна степен за възрастта си възможности за адаптация. Въпреки обученията в различни умения, спорт и музика, тези младежи биха били нефункционални в нормална социална среда. Техният творчески потенциал е блокиран, поради оказвания психологически натиск и механизми за контрол от страна на лидера. На практика изпитваните страх, чувство за вина и изолация ограничават изцяло възможностите за избори и вземане на самостоятелни решения. Мотивацията им за присъединяване се базира на базисната нужда от принадлежност, сигурност, бащинска фигура/авторитет и ясна дефиниция за смисъла на живота. Те приемат общността като свое единствено легитимно "семейство" и развиват дълбока лоялност, базирана на индоктриниран страх от отхвърляне или духовно, дори физическо наказание. Младежите са почти всестранно деиндивидуализирани, загубили своята лична автономия и действат изцяло според наложените в сектата правила, ценности и изкривен морал. Излизането от общността е нежелано, тъй като са наложени възприятия, че външния свят е враждебен, нечист, непълноценен и опасен. Това засилва вътрешната сплотеност и прави напускането на групата психологически почти невъзможно, тъй като извън нея субектът ще изпита пълна екзистенциална безпомощност.
Физическата изолация в хижа „Петрохан“ и строгото ограничаване на външния достъп, тоталното контролиране на членовете относно излизане от района на хижата служи за цялостното пречупване на индивидуалността на членовете-последователи, представляват класическата и най-опасна фаза на деструктивния сектантски контрол. Географската изолация във високопланински район създава впечатление за секретност, специалност, но също така осигурява почти пълен информационен и социален вакуум. Извън общността няма други референтни източници на информация и особено най-младите членове на групата нямат възможност да сравнят думите на лидера с нормалния социум, семейството или приятелите. Виртуалното пространство, социалните мрежи и контактите са също под абсолютния контрол на лидера. Светогледът се стеснява, далеч от градска среда се променят възприятията за време и опасност и се създава пълна екзистенциална зависимост. Метафорично изолираната хижа се превръща в контролирана от Калушев лаборатория, а членовете-последователи развиват зависимост подобна на конвертираната привързаност при „стокхолмски синдром“. Послушанието се превръща в условие и механизъм за оцеляване. По този начин лидерът си е осигурил среда, в която неговият авторитет е абсолютен и неоспорим, без риск от външна законова или социална намеса. Изолацията позволява прилагането на наказателни техники като наказание с мълчание, молитви и ритуали и директен психологически натиск, които остават скрити за обществото.
Определени членове от групата имат вменена роля на пазачи на външния периметър. От анализа на материалите по делото, категорично се доказва, че външни хора са посещавали хижата изключително рядко и то по предварителна уговорка, задължително съгласувана с лидера Калушев. Допълнително целият район е обезпечен с камери, електрически пастир и са поставени многобройни табели „ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО“, както и множество гербове и лога за визуална легитимация и легална фасада на фантомното сдружение „Национална агенция за контрол на защитените територии“ и другите им квази структури.
Трябва да се отбележи, че всички тези характеристики на сектантска уединеност и нарцистичната патология на лидерството повишават екстремно риска от деструктивно или автодеструктивно поведение. При възникване на напрежение, то няма как да се регулира и канализира външно и групата започва да функционира в режим на постоянна обсада. Фактите за наличие на оръжия, тактическо облекло и самопровъзгласяването на групата от хижа „Петрохан“ за „рейнджърска организация“ под паравана на сдружения като „Национална агенция за контрол на защитените територии“, „Българска рейнджърска организация“ и други превръщат казуса в класически пример за милитаризирана деструктивна секта. В съдебната психология и криминологията съчетанието от пълна географска изолация, огнестрелни оръжия и паравоенна структура се дефинира като „високорисков индоктриниращ култ“. Тези елементи радикално изменят идентичността на участниците и рязко повишават опасността от фатални инциденти.
Психологическо значение на тактическото облекло и оръжията
На практика оръжията и униформите в затворената база не служат просто за „охрана“ или за респектиране на „враждебни“ непознати, а са мощни психологически инструменти. Обличането на еднакви тактически дрехи изтрива предишната цивилна идентичност на момчетата. Индивидът спира да мисли за себе си като за „Николай“ или „Александър“, а започва да се възприема единствено като функция от организацията — „рейнджър“. Носенето на оръжие (освен огнестрелните оръжия, в хижата са намерени десетки хладни оръжия от различни модели) легитимира директно насилието, като в комбинация с фалшиво самочувствие за изпълнение на държавна мисия създава илюзия за безнаказаност и власт. Калушев внушава на последователите, че те са „избрана армия“, която стои над конвенционалните закони. Тук той е подпомогнат в значителна степен и от влиятелни външни фактори, които ще бъдат специално коментирани в експертизата. Същевременно спомената вече колективна параноидна нагласа се засилва с носенето на оръжие и внушението, че съществува външен враг. В затворената среда на хижа „Петрохан“ той умишлено поддържа мита, че външния свят – в лицето на институции, държавни представители, местни общности, туристи и дори обикновени хора е агресивен и групата е в състояние на постоянна отбрана.
Калушев използва опита си в екстремни спортове, за да изгради образ на непогрешим командир. Чрез оръжията и строгата субординация, той компенсира на първо място инфантилната си малоценност, но и дълбокия си параноичен страх, усилвайки чувството си на власт над човешките животи. Проявява характеристики на социопатен манипулатор, паравоенен нарцисист, който съзнателно изолира млади хора, за да ги превърне в свои послушни инструменти.
Изключително притеснително е, че младите членове, в това число и Николай Златков, (който живее с Калушев от 11 годишен) са подложени на тактическо обучение в условия на пълна изолация от външния свят. Изтощителните тренировки в съчетание с многобройни часове на медитация и ритуали по изразяване на безпрекословна почит към лидера водят до фанатизиране на членовете. Очевидно процесите са стигнали до етап, в който всички са се идентифицирали символично като „рейнджъри-спасители“, защото са носели импровизираните и помпозни униформи почти постоянно, когато са напускали базата. Оръжието засилва усещането за значимост и символизира мъжествеността, която дефинитивно е дефицитна за всички. Постепенно мотивацията за присъединяване се трансформира от „търсене на общност и принадлежност“ към „кръвна и безпрекословна лоялност“.
Членовете се чувстват толкова обвързани със споделените тайни, ритуали и тактическа подготовка в хижата, че напускането на групата се възприема от психиката им като духовно или физическо самоубийство.
В конкретния казус това се илюстрира с динамиката на действията на членовете преди фаталния за всички край. От записите на камерите се виждат и чуват използваните ритуални реплики „За мен беше чест“ и молитвените ритуали. Под влиянието на лидера Калушев тези зрели мъже са претърпели тотална загуба на критично мислене и поведението им показва, че са възприемали края на групата като „ритуален дълг“ или „достойна смърт в бой“, а не като углавно престъпление.
Характер на взаимоотношенията в групата. Склонност към насилие
Опожаряването на хижа „Петрохан“ и последвалите самоубийства и убийства разкриват модел на групова динамика, характерен за сектантските, затворени общества. В такива общности лидерът упражнява максимален контрол над съзнанието и действията на членовете. Те губят критичното си мислене, възприемайки водача като върховен авторитет. Видеозаписите, заснели сбогуването на шестимата мъже и умишления палеж на хижата, подсказват за предварително обмислено действие, но данните за поведението на жертвите преди деянието и на самото местопроизшествие разкриват картина от смесен тип – комбинация от неорганизирани (импулсивни) и организирани (планирани) действия.
В религиозно-сектантски контекст унищожаването на хижата символизира напускане на реалния свят и подготовка за „преход“. Предвид факта, че Калушев е безусловен лидер, може да се приеме, че именно той е вменил и разпоредил на Ивайло, Дечо и Пламен какво трябва да направят. От друга страна, целенасочените действия по опожаряването са мотивирани от желание за заличаване на всякакви следи, което е основен модел на криминално мислене при извършители на тежки престъпления. Касае се за екстремна емоционална зависимост от лидера, отдалечаване, дори разцепване от реалността и ритуален общ крах при разрушаването на техния алтернативен микросвят.
Част от участниците са насърчени да приемат фаталния изход, вярвайки че той е единствения път за бягство от проблемите, но и символично спасение и духовно прераждане. Липсата на съпротива при подобни инциденти е естествен ход, като се имат предвид наслоените взаимоотношения на зависимост от лидера в продължение на дълъг период от време и загубата на критично мислене.
В световно-исторически план има много други подобни случаи на функциониране на затворени общности-секти, които шокират с това до каква степен членовете следват указанията на техния водач и се подчиняват сляпо и безкритично на план за действия, водещ до фатален край за тях самите и дори за техни близки. Макар, че внимателният криминално-психологичен анализ на местопрестъпленията ни разкрива определени разлики на случая „Петрохан-Околчица“, с подобни примери от световната криминална история, можем да откроим и някои прилики, които извеждат на преден план психологическата зависимост и следване на деструктивна идеология. В допълнение ще прибавим и приликите по отношение на начина на действие.
Един от най-известните исторически примери за суицидни актове, класифицирани от Encyclopedia Britanica (Британска енциклопедия) и описан на официалния сайт на ФБР, е сектата „Храм на народите“. Функционирането на тази секта довежда до най-мащабното групово самоубийство, организирано от лидера Джим Джоунс. Данните показват, че 914 души намират смъртта си, сред които и много деца. Преди фаталния ден, членовете на общността са психологически деперсонализирани, загубват критично мислене и идеята за смъртта е десенсибилизирана. Краят е представен като акт на „революционно достойнство“ пред заплахата от външния свят.
Друг пример е сектата „Орден на Слънчевия храм“, чието функциониране довежда до фатален край на нейните 74 членове при серия от организирани инциденти. Членовете оставят прощални писма и видеозаписи, в които заявяват, че „напускат този свят с чисти сърца“, преди да подпалят обитаваните от тях места и ферми, в които телата им биват открити подредени в кръг. Подобно на случая „Петрохан“ телата на Дечо, Пламен и Ивайло са намерени позиционирани в редица, но всъщност последните разкрития и експертизи сочат, че Пламен е застрелял Дечо, после се е самозастрелял, а телата са обърнати по гръб от Ивей, за да се увери, че са мъртви и да спази указанията на Калушев за специфично позициониране на телата при прехода към отвъдното. Ивей е по лице, защото него никой не е могъл да го позиционира, освен това той се прострелва два пъти, след първия неуспешен опит.
Първият изстрел е произведен отдолу (откъм брадичката) нагоре. Подобен изстрел много трудно би могъл да бъде произведен, ако извършител на прострелването е друг човек и на практика е възможен е само при самоубийство. След като куршумът му е преминал през лицето, излизайки през носа, Иванов е останал жив и съзнателно и напълно уверено е произвел втори изстрел, който вече е причина за настъпилата смърт. Този двоен изстрел се явява най-силният аргумент за преднамереността на самоубийството, а като се има предвид, че това действие е финалното, може да се приеме с голяма степен на категоричност, че специално Ивайло Иванов е бил запознат с това как трябва да приключат задачите, поставени от Калушев.
„Небесната порта“ е друга секта, документирана от полицейските служби в Сан Диего, САЩ, която е подчинена на лидера Маршал Епълуаут. Той проповядва, че човешките тела са просто „съдове“, които трябва да бъдат изоставени, за да се евакуират на извънземен кораб. В резултат 39 души се самоубиват в луксозно имение, като преди смъртта си всички членове записват индивидуални прощални видеоклипове, в които изглеждат напълно спокойни, усмихнати и щастливи от предстоящия „преход“. Те извършват ритуално пречистване и се обличат в еднакви дрехи и обувки, демонстрирайки пълно заличаване на индивидуалността. Психологичният и поведенчески анализ на всички подобни случаи, както и при „Петрохан-Околчица“ разкриват, че става въпрос за самоубийства и убийства, планирани от сляпо следване на вярвания и убеждения, които са детерминирани от внушенията на лидера на общността. Често фаталният край е предизвикан поради страх от разобличаване на лидера, който не може да приеме нарцистичния крах на своята власт и избира да заличи всички следи, дори с цената на човешки животи. На практика членовете нямат възможност да направят избор в своите решения и следват указанията на лидера и под натиска на останалите участници. Когато затвореният микросвят започне да се разпада поради разследване, външен натиск или вътрешен конфликт, лидерите бързо тласкат групата към радикалното финално решение, за да не изгубят контрол. Въздействието на групата е още един инструмент за манипулация от лидера чрез вменяване на идеята, че различното мнение е индикатор за порочност, поквара, безхарактерност и трябва да бъде осъдено жестоко от всички.
Психологическият анализ на поведението в затворени групи и изолирани общности, каквито са сектите, разкрива специфични динамики, които коренно променят индивидуалното мислене и морал. Когато хората се изолират от външния свят - физически и/или идеологически - индивидуалността им започва да се подчинява на колективната психика – груповите правила, груповата динамика и статут, груповия конформизъм, групово мислене и волята на лидера. В такива общности поведението на членовете не е самостоятелно, а подчинено на групов натиск и конформизъм.
Загубата на Аз-а води до драматично увеличаване на индивидуалната възприемчивост към всички наложени правила, модели, вярвания и съответно поведението не е самостоятелно, личността е загубила своята автентичност. Така членове започват да се възприемат не като отделни индивидуалности, а като колективно тяло и дух. Същевременно това преформатиране на възгледите води до драстично намаляване на усещането за лична отговорност. Разтоварването, избягването на бремето на личната отговорност и свързаната с нея тревожност служи като капан, тъй като индивидът се чувства на повърхностно ниво по-спокоен и безгрижен.
Деиндивидуализацията води до изместване на субективното мислене с това, наложено от лидера и следвано от групата. Желанието за хармония и единодушие в групата става по-важно от критичното възприемане и реалната оценка на фактите. Всяко несъгласие се приема като предателство. В резултат на това могат да се взимат ирационални или изключително рискови решения, тъй като никой не смее да изрази съмнение или да зададе въпрос.
Случаят с групата, живяла на хижа „Петрохан“, е пример за затворена група, която е откъсната от социалния живот. Тъй като външната информация е ограничена или филтрирана, вътрешните идеи на групата непрекъснато се преповтарят и преувеличават, което неизбежно води до радикализация на убежденията, което допълнително засилва ефекта на груповото мислене.Радикализацията на мисленето и начина на живот от друга страна е подходящ терен, върху които агресивните черти и склонността към насилие и автоагресивни действия биха могли да се активират в ситуация на застрашеност, идваща от напрежение в групата или заплаха от вън, особено в случай, че лидерът изпита страх от разобличаване и финансов натиск.
Установяват ли се девиации в сексуалното влечение на Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев?
При наличие на такива да се опишат проявленията и предпоставките довели до появата им.
Отговорът на този въпрос включва описаните в предходните въпроси факти, обстоятелства и закономерности и прибавя важен аспект към индивидуалните характеристики на посочените лица. С термина девиация в сексуалното влечение се обозначават широк спектър от състояния, при които сексуалната възбуда е насочена към необичайни обекти, ситуации, фантазии или лица.
В рамките на предоставената информация и материали по делото може да се приеме, че по отношение на Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев и Николай Николаев Златков няма достатъчно данни, които да потвърждават наличие на девиации в сексуалното влечение.
Специфичният начин на живот в изолирана среда и прякото влияние на лидера на групата Ивайло Калушев е довел до сексуална депривация и потиснатост на нормалните и спонтанни сексуални нужди на иначе полово зрелите индивиди. Предвид възрастта, в която се намира Александър Янев Макулев, не би следвало да се коментират подобни девиации на поведението и влеченията, тъй като се приема, че психичния пол и сексуален интерес са все още в процес на цялостно психо-емоционално и сексуално съзряване и развитие.
От анализа на данните по делото, експертните становища, информацията дадена от свидетели и цялата хронология на събитията се установява наличие на девиация в сексуалното влечение при Ивайло Георгиев Калушев. Неговите индивидуални и поведенчески характеристики изцяло покриват важните индикатори на преференциален седуктивен насилник на деца.
Тези обстоятелства обясняват и защо дейността му е останала скрита през годините. Използването на източен мистицизъм и духовни титли е класически седуктивен прийом за приспиване на бдителността както на децата, така и на техните родители (iнструмент „Лама“). Вместо физическа принуда, децата са били подложени на системна индоктринация, което изгражда дълбока лоялност към насилника и ги кара да пазят тайните му, вярвайки, че участват в нещо „свещено“ или „сакрално“. Така в продължение на времето постепенно и безвъзвратно се постига психологическа зависимост към „безпрекословния духовен водач и ментор“, чийто профил отговаря по всички критерии на преференциалния седуктивен педофил по основните измерения: структурата на неговата личност, специфичната динамика на връзката, която изгражда с жертвите и механизмите, чрез които манипулира родителите, дарителите, поддръжниците, а и цялото общество, за да остане неразкрит.
В криминалната психология терминът преференциален сексуален насилник на деца се отнася до извършители, чието сексуално и емоционално влечение е фиксирано и насочено изключително и трайно към деца, за разлика от „ситуационните“ извършители. Комбинацията от термините „преференциален“ и „седуктивен“ (от английски език seducer – съблазнител) описва един от най-опасните, манипулативни и сложни за разкриване профили на извършители на сексуално насилие над деца. Характеристиката „преференциален“ означава, че сексуалното влечение е трайно насочено изключително към деца (а не към възрастни), „седуктивен“ описва конкретния метод на действие – чрез психологическо ухажване, съблазняване, манипулация и спечелване на доверието (grooming), вместо чрез груба физическа сила или заплахи.
От гледна точка на криминално-психологичното профилиране, методът на ухажване се интерпретира като устойчив и усъвършенстваш се във времето начин на действие за достъп до жертвите. Представлява разгръщане на поведенчески репертоар по приближаване до деца чрез инвестиция в обем от време, икономически ресурси, енергия, търпение и целенасоченост. Целият процес минава през няколко фази, които служат като своеобразен филтър за продължаване на следващо ниво от общата манипулация. Най-общо тези етапи могат да бъдат определени като:
Подбор на жертвата - Обикновено се насочват към деца, които са социално изолирани, имат емоционален дефицит, ниско самочувствие, проблеми в семейството или се намират в уязвими етапи от развитието си.
Спечелване на доверието - Извършителят се представя като най-добър приятел, ментор, духовен водач или защитник. Той изслушва детето, прави му подаръци и подкрепя емоционалните му нужди, презадоволява прищевки, разглезва го.
Изолиране - Постепенно детето бива отделено от родителите, приятелите и редовната си социална среда. Извършителят внушава на детето, че „възрастните не ги разбират“ и че „тяхната връзка е специална“.
Сексуализация на връзката - Преминаването към сексуални действия става плавно и поетапно (прегръдки, масажи, игри), за да не се уплаши детето.
Процесът на ухажване и манипулация (grooming) е изключително постепенен и невидим за външния наблюдател. Тъй като преференциалният седуктивен педофил инвестира време в това да накара детето да се чувства „специално“, първите признаци рядко изглеждат като следи от насилие. По-скоро те са индикатори за промяна в лоялността, развиване на секретност и взаимност във взаимоотношенията и емоционална зависимост. Постепенно детето развива прекомерна привързаност към своя ментор, както всички момчета живели с Ивайло Калушев. Способни са при необходимост или дори при невинна критика, подобно на състоянието на стокхолмския синдром, да защитават яростно своя насилник. Това е така, защото децата са психично незрели, внушаеми и в условия на депривация бързо развиват силна привързаност, граничеща с обожание и боготворене.
Детето постепенно спира да се интересува от семейството, училището и приятелския кръг, като едновременно с това се фиксира изцяло върху образа на „гуруто“ и се подчинява на всички правила и изисквания. Съблазняването минава със сигурност чрез осигуряване на продоволствия, преживявания (гмуркане, каране на моторна шейна, екзотични пътувания), които иначе в семейно-битова среда и нормален режим в ежедневието не могат да бъдат предоставени. Липсата на ограничения изкушава в голяма степен, особено във възрастта на формиращите години, когато е налице естествен стремеж към автономия и индивидуализация, съчетан със съпротива към обичайните авторитети (родители, учители, институции), оспорвайки още веднъж границите и правилата. Именно тази уязвимост използват преференциалните насилници, а в конкретния случай Ивайло Калушев, за да може да спечели бързо доверието и да предизвика категоричното желание от страна на подрастващия да го последва. Тук трябва да се подчертае, че самият Калушев е рядък и изключително тежък случай в сравнение типичните за тази категория насилници.
С течение на времето се постига тотална изолация от нормалните социални ангажименти. Децата заживяват с Калушев и неговата група, като изцяло загубват интерес към контакти със семейството, връстниците, училището и въобще с външния свят. Това се постига чрез постепенно внушение, че те са специални, избрани (в случая е използвана ламаиска титла „тулку“), че другите дори родителите са непросветени и неразбиращи смисъла на живота.
Същевременно с присъщата за Калушев манипулативност се вменява на родителите, че детето се чувства добре и се развива невероятно под негова опека, на фона на иначе преувеличени и изопачени от негова страна „патологични белези“ за склонност към лъгане, сексуализация, употреба на психоактивни вещества (халюциногенни гъби, ДМТ и трева) и алкохол за периодите, когато подрастващия е живял със семейството си. Това е фазата, в която той започва да търси проблеми, много често изтъква симптоми, като ги хиперболизира и дори измисля, представяйки драматично негативните последствия. Типични за възрастта поведения ги описва като специфични състояния, с неблагоприятна прогноза, за които трябва да се вземат мерки, които само Калушев може да предприеме. При така представена алтернатива, изборът става предначертан. От друга страна детето е подложено на различни измислени тестове, чрез които трябва да докаже лоялността си, като задължително трябва да убеди родителите си до степен да ги застави, че трябва да живее със своя ментор, тъй като това е единствена възможност за неговото бъдеще.
Дистанцирането от родителите е ключов момент, който осигурява „пазенето на тайните“. Паралелно с това Калушев сякаш предоставя живот в страната на чудесата, където всичко е позволено, развиват се „невероятни таланти и умения“, организира пътешествия и забранени, но вълнуващи преживявания. На практика, подложено на тези манипулации, детето поради все още незрелия си психичен апарат и неразвити съпротивителни възможности, лесно се инфантилизира до степен на регрес към много ранни етапи от психичното развитие, за които е характерна липса на автономия и тотална зависимост от заобикалящите го възрастни.
За разлика от ситуационните насилници, психологическият и поведенчески профил на седуктивният преференциален насилник на деца има специфични психологически черти, които са водещи за цялостното личностно функциониране. Психологическият и поведенчески профил включва високи възможности за социален пласмент, но на повърхностно ниво. Този тип насилници изглеждат харизматични, умеят да се представят за интелигентни и уважавани в обществото, като камуфлират ангажираността си с деца и младежи чрез благородни каузи (както Ивайло Калушев организира лагери, курсове, приключенски общности и пр.). Липсата на чувство за вина, за това че правят нещо нередно се детерминира от механизми за рационализиране на незаконното и неморално поведение чрез сложни оправдателни схеми. Тези извършители обикновено манифестират обичта си към децата и желанието да им помагат, обучават или „просвещават“. Сложните манипулации и поведенчески инструменти за влияние и съблазняване се подчиняват на идеята за оправдание на връзката като такава „по взаимно съгласие“, а не чрез грубост и насилие, което отговаря и на техния сексуален стереотип.
Водеща характеристика за този тип насилници е желанието за контрол, която е присъща за Ивайло Калушев и е част от неговото изцяло нарцистично и антисоциално личностово функциониране. Нарцистичното поведение и стремежът за доминация, обикновено се маскират чрез социално желателно себепредставяне през образа на загрижен ментор, учител, „гуру“ или „месия“.
Типичният социален камуфлаж на преференциалните сексуални насилници на деца се изразява в използването на социални паравани и заемането на социални и професионални роли, с които да имат легален достъп до деца и младежи. Такива индивиди избират целенасочено реализация в дейности и/или хобита, които освен че не будят съмнение за прекараното време с деца, бързо печелят доверието на техните родители и настойници. Дори могат да се ползват с обществено уважение и почит, заради „благородните“, „всеотдайни“ активности в името на благополучието на подрастващите.
В случая с Ивайло Калушев това е достигнато в невероятни мащаби. Статистиката на случаите показва, че такива насилници често са ръководители на спортни школи и лагери, организатори на извънкласни дейности, учители, възпитатели и треньори. Най-трудни за разкриване са водачите на духовни и религиозни парадигми, особено, когато дейността им се разгръща през функционирането на затворени общества, каквито са сектите.
Както беше посочено, за разлика от други типове насилници преференциалният седуктивен извършител притежава специфична психологическа организация, която определя действията му спрямо деца като фиксация върху обекта. Неговото влечение към деца не е временен заместител, породен от стрес или липса на възрастен партньор. Психосексуалното функциониране е трайно фиксирано на етап, в който само дете може да задоволи емоционалните и сексуалните му потребности. На пръв поглед парадоксално нарцистичното функциониране при Ивайло Калушев се съчетава с емоционален инфантилизъм, но тези динамики не се изключват взаимно, а се допълват и подпомагат функционално. Предвид компенсаторно завишената самооценка, на фона на малоценностни преживявания и дълбок страх от отхвърляне, не може да доминира адекватно и асертивно при нормалните интеракции с възрастни индивиди. Типичните черти за всяка нарцистична личностова организация предполагат грандиозност на егото, липса на емпатия и поведение подчинено на задоволяване на персоналните нужди и потребности. Липсата на чувство за вина провокира тези нагласи да се обслужват мощно през психични механизми за рационализация и когнитивни изкривявания. Поведението се самооправдава в убеждението, че действията са за доброто на децата, които имат нужда от любов и внимание – важни потребности, които „родителите не могат да осигурят“.
В конкретния случай (при Ивайло Калушев) е типична дълбоката динамика на седуктивния процес. Съблазняването не е еднократен акт, а бавен, методичен и евристичен процес, който може да продължи с месеци или години преди първия физически контакт.
Друг характерен индикатор в поведенческия модел по пътя на съблазняване и достигане до жертвата е умението за инфилтрация в семейството. Извършителят често става изключително близък с родителите на детето. Отстрани изглежда като добронамерен благодетел и приятел, който помага финансово, води детето на училище, поема грижата през почивни дни и други подобни дейности, с които допълва и подобрява условията по-отглеждане на детето. Основната цел обаче е родителите да го приемат като „добродетелен“ „доверен член на семейството“, което напълно неутрализира техните защитни механизми и родителска интуиция. На този основа, дори някои от тях или близък да сподели своите опасения, те бързо се разсейват поради изградения фалшив социално желателен образ и спечелено доверие.
Паралелно с всичко това, вече насилникът си е осигурил обем от време с детето, накарал го е да се чувства специално избрано и започва да му споделя тайни, които „другите не трябва да знаят“.
Както и в конкретния случай (Ивайло Калушев) убеждава момчетата, че двамата имат специална духовна, интелектуална или кармична връзка. Това изгражда стена между детето и неговите естествени защитници, тъй като то започва да вярва в своята специалност и се противопоставя на всеки опит да бъде сепариран от своя „духовен баща и водач“. Преференциалният седуктивен насилник не атакува рязко, преходът към физическа близост става чрез невинни жестове – гъделичкане, дълги прегръдки, масажи при умора, сеанси, близки разговори, съвместно гледане на филми. Ако детето не покаже съпротива, границите се изместват плавно и постепенно. Така се постига ефект на десенсибилизация при навлизане в личното пространство и интимната зона. Детето свиква с физическия контакт и спира да го възприема като заплаха.
Друг важен индикатор за този тип насилници е социалната маска на алтруист. Такива индивиди често са организатори на движения и събития с благотворителни каузи, основатели на фондации, спортни клубове или алтернативни училища. Обществото има естествена склонност да идеализира хората, които се посвещават на децата, което действа като перфектен щит срещу евентуални съмнения. При така създаден авторитет, дори ако някой се усъмни, преференциалния седуктивен насилник използва в защита „доказаните“ си позитивни черти и неговите симпатизанти (в това число и подведени родители) се превръщат в армия от последователи, която дискредитира всяка критика. В такива ситуации този тип извършители манипулативно се представят за жертва на завист, неразбиране или клеветническа кампания, като нарцистично се наслаждават на активността на своите защитници. Много често в случаи като този на Ивайло Калушев, извършителят използва източните философии, езотериката или религиозните доктрини като инструмент за манипулация, тъй като така лесно въвежда понятия като „подчинение пред учителя“, „пречистване“ или „висока духовност“, които напълно маскират реалната престъпна същност на действията.
Разкриването и доказването на престъпления, извършени от преференциален седуктивен педофил е едно от най-големите предизвикателства за разследването, тъй като тези извършители не използват груба физическа сила, класическите биологични следи (наранявания, разкъсвания, кръв) често липсват, а жертвите са психологически манипулирани да мълчат или да защитават насилника си. Поради това ценни източници на информация за разследването са свидетелските показания, дигиталните следи от комуникация, снимки, профили в социални мрежи, проследяване на начина на живот и цялостно поведение на затворената общност. Често седуктивните преференциални насилници документират действията си и процеса на съблазняване, с което отново обслужват изкривените фантазии и желание за доминация и контрол. Заснемат и съхраняват собствени колекции на снимки, видеа на деца, като често (но не е задължително) имат директно порнографско или еротично съдържание или послание. Самият факт за наличие на подобни материали доказва фиксирания интерес към деца и тяхната експлоатация. Всичко това се потвърждава при Ивайло Калушев от анализа на писмени текстове, лекции, идеологически материали, стотици файлове със снимки, видеозаписи и аудиозаписи.
Основните затруднения и проблеми на седуктивния преференциален педофил не са свързани с това как да си набави и намира деца, а как да се освободи от тях, когато станат прекалено „възрастни”. Това трябва да се случи без да се издава „тайната”. Този тип сексуален насилник на деца си служи с физическа сила и заплахи, за да избегне разобличаване и да предотврати заминаването на жертвата преди той да е поискал да се разделят. Нещо повече, този тип насилници до такава степен са склонни да елиминират опасността от разобличаване, че са склонни на крайно агресивни действия – някои от тях предпочитат и решават да убият своите жертви, отстранявайки риска децата да станат свидетели, които биха ги разобличили.
Обобщеният профил на преференциален насилник включва следните характеристики: мъж, над 25 годишен, необвързан (несемеен). Сам по себе си този профил не означава нищо, но има значение само, когато е в комбинация с няколко други фактори, тъй тези индивиди изпитват сексуално влечение към деца, те срещат трудности в установяването на сексуален контакт с възрастни. Тези дефицити със сигурност затрудняват обвързването с партньор от противоположния пол и сключване на брак. Разбира се фактът, че човек живее сам не го прави педофил, но когато притежава някои от изброените характеристики и живее сам и няма информация за негови предишни връзки вече оформя демографския образ. Има случаи, в които подобни нарушители демонстрират наличие на връзка и дори съжителстват с партньорка, но реално тази връзка обслужва желанието им да изглеждат „нормални“ в очите на околните.
В случаят на Калушев, той използва дълго време „помощен камуфлаж“, съжителствайки с Деян Илиев и Невена Стаева. Понякога, по-често хетеросексуалните педофили, се женят заради социалното прикритие на брачните отношения. Такива индивиди, имат по-хладни взаимоотношения с брачния си партньор, като често контактите са лишени изцяло от интимност. Обикновено съпругата е в неведение за педофилските наклонности, но знае че има „проблем“, свързан със секса. Тъй като тя може да се самообвинява или пък защото сексуалният живот е неудобна тема, съпругата може да не желае да сподели това с разследващите.
С оглед по-отчетливо представяне на характеристиките на сексуалните насилници на деца се използва международно използваната и въведена от ФБР класификация, която разглежда поведенческите индикатори за седуктивност и преференциалност в четири основни групи:
Дългосрочните и устойчиви поведенчески модели
Тук трябва да се отбележи, че повечето жертви на сексуален тормоз в детството не се превръщат в насилници, изследванията сочат обаче, че голяма част от сексуалните насилници на деца са израснали в небалансирана семейна среда и са били жертви на насилие в детството. Установено е също, че тези индивиди имат ограничени социални контакти в периода на юношеството. Сексуалното влечение на педофилите към деца започва още в млада възраст, но по време на тийнейджърските години се изразява по-скоро като липса на интерес към връстниците, но това (както и при някои други индикатори) не означава нищо само по себе си.
Избягване на военна служба или преждевременно освобождаване от армията. Разбира се, ако даден индивид е бил преждевременно отстранен от армията заради сексуален тормоз на деца, няма съмнения относно значението на този факт. В много случаи обаче освобождаването от армията няма регистрирана причина. В тези случаи е необходимо да се потърсят източници, от които да се разбере какви са били обстоятелствата. В конкретния случай не е изяснена причината, поради която Ивайло Калушев не е отбил военна служба.
Друг важен индикатор е често и неочаквано местене. След идентифицирането (или риск от идентифицирането) им, преференциалните насилници на деца често пъти биват подканвани от властите или от родителите на пострадалите деца да сменят местожителството си. Самият педофил, когато се почувства застрашен от разобличаване, търси възможности да „започне отначало, на чисто”. Това е опит за справяне с проблема, като е възможно дори да формира временно желание за прекъсване на педофилското поведение. Резултатът от тази практика се наблюдава в местенето на местожителството и местоработата през период от няколко години, изневиделица и без видима причина. В конкретния случай Ивайло Калушев има редица премествания, като едно от последните в Мексико е изключително показателно. Същевременно този тип насилници винаги имат обяснение (както Калушев обяснява напускането на иначе създадения „земен рай“ с влошено здравословно състояние поради мухъл) за честите си премествания от едно място на друго, но те рядко са достоверни и служат за социално оправдание и камуфлаж на истинските причини.
Наличието на предишни арести за насилие на деца или други сексуални престъпления е сериозен индикатор, но е рядкост предвид изключителната манипулативност и маневреност на преференциалния насилник има подобна следа. В много от случаите, връщайки се назад в хронологията на събитията, ще открием подозрителни ситуации, даже сигнали за сексуално насилие, които обаче по една или друга причина са били пренебрегнати или прикрити. Със сигурност това е важен индикатор, на който трябва да се обърне внимание, особено ако тези сигнали датират отдавна или са били за същия тип престъпление. Педофилите могат да имат регистрации за други престъпления, различни от сексуално насилие.
Те включват: представяне за полицейски служител, нарушения на закона за детската заетост или други нарушения, които будят подозрения (в конкретния случай децата не са посещавали училище).
Предпочитания към деца като сексуален обект
Жертвата не е една. Наличието на данни за сексуална злоупотреба и посегателство с повече от едно или две деца е много силен индикатор, че този извършител е преференциален насилник на деца. От друга страна, ако се установят други индикатори, че един насилник е педофил, трябва да се има предвид, че той със сигурност има и други жертви.
Например, ако има съмнения, че даден индивид е преференциален насилник, успял е да се интегрира в обществото като учител и тормози сексуално едно от децата в класа, най-вероятно има и други пострадали в този клас или в други класове, в които преподава.
Планирани, многократни опити за намиране на деца, които са извършвани по особено хитър и манипулативен начин са силен индикатор, че насилникът има преференциален интерес. Проявата на прекомерен интерес към деца е трудно да се разграничи и въпреки че това не е пряко доказателство, е основателна причина да бъдем подозрителни, тъй като това е водеща черта на всеки преференциален насилник.
Към тази група индикатори се отличава модел на поведение, чрез който насилника успява да подържа социална среда от млади хора. В допълнение към сексуалните действия с деца, с които се ангажира, педофилът обикновено се движи в обкръжението на млади хора, има приятелска среда от много по-млади от него, дори в детска възраст и често се ангажира с дейности, които предполагат комуникация с деца. Тези индивиди често посещават училища, спортни събития, конкурси, търговски центрове и всякакви места, на които се събират деца.
Техни „приятели“ могат да бъдат момчета и момичета от всяка възраст в зависимост от сексуалните предпочитания на педофила. Тъй като те не могат да споделят най-важната част от своя живот (сексуалният интерес към деца), педофилите имат ограничен брой възрастни приятели, на които да доверят сексуалното им поведение.
Често преференциалните сексуални насилници на деца имат предпочитания относно възрастта и пола на жертвите. Установена е закономерността, че колкото по-големи на възраст са жертвите, толкова по-важен е пола. Педофил, който е сексуално привлечен от тийнейджъри, почти винаги има специфични изисквания относно пола. Възрастовият диапазон също варира и не съответства на правната терминология за малолетие.
Пубертетът е възраст, която се характеризира с преход към физиологично и психично съзряване, което настъпва и протича индивидуално за всяко дете. Водещ мотив при избора на жертва е как изглежда и как се държи детето, а не толкова биологичната му възраст. Дете в пубертетна възраст, което изглежда и се държи като 10 годишно би могло да стане жертва на педофил, чиито възрастов диапазон е 8-10 години.
Този тип насилници идеализират и/или обезличават децата-жертви, често ги определят като „чисти, неопетнени, невинни, палави“, или като предмети. Идеалистичната представа за децата, се изразява в начина, по който говорят или пишат за тях, описвайки ги сякаш са специални обекти, предмети, проекти или тяхна собственост.
Добре развити техники за манипулация
Седуктивните преференциални сексуални насилници на деца се отличават със способност за идентифициране на уязвими жертви. Като своеобразни хищници, те могат да наблюдават група деца и след кратък период от време да разпознаят и избират неглижирано дете, малтретирано дете, с проблеми в семейството. Това умение, както всички умения се придобива и развива с натрупването на педофилски опит.
Тези индивиди могат да общуват с лекота с децата, знаят как да слушат и да накарат децата да се чувстват разбрани, тъй като в процеса на комуникация се отъждествяват с тях. Тази тяхна характеристика е причина много педофили да са описвани като „магьосници”, които привличат децата. Всъщност децата започват сами да ги търсят и да предпочитат тяхната интересна компания.
Един от най-важните индикатори е развиването на специфичен метод за осигуряване на достъп до деца. Този тип насилник, често се оказва „готиния човек“ от квартала, който обича да забавлява децата и да ги води на излет през ваканциите. Преференциалните насилници на деца подчиняват цялото си целеполагане в посока на това да си осигурят достъп до деца, който да бъде социално приемлив. Статистически е изведено, че често имат професионална кариера като учител, шофьор на училищен автобус или детски лекар, зъболекар, пастор, социален работник, полицай и други професии, даващи възможност за социално приемлив и легален достъп до деца. Педофилът може да стане треньор, ментор, приемен родител или да се е насочил към бизнес, който намира работа на деца (фотограф на детски партита, дизайнер и шивач на детски дрехи).
Достъпът до деца не е достатъчен, следващата стъпка за осигуряване на близост и възможност за директна манипулация е осигуряване на дейности с деца, които изключват присъствието на други възрастни. Педофилът винаги се опитва да остане насаме с децата. На излет в планината например, той може да каже на бащите, че ще остане сам с децата, докато те пият бира в града. В конкретния случай фрапиращо е, че Ивайло Калушев е успял не само да си осигури дейности с деца, които изключват присъствието на възрастни, а направо да ги изолира изцяло от родителите и социалния живот като цяло. Посредством социалните мрежи и интернет, педофилите могат да осъществяват контакти с потенциалните си жертви на практика по всяко време. Сигналите за подобни случаи се увеличават в пъти през последните години и представляват сериозно предизвикателство за разследващите.
Седуктивният преференциален насилник съблазнява с внимание, грижа и подаръци. Това е най-често употребяваната техника, като по този начин педофилът използва методи, подобни на процеса на ухажване при възрастните. Така децата, удовлетворявайки потребността си от внимание, развиват позитивно отношение към насилника. Съществуват много причини, поради които жертвите не съобщават за това, което им се е случило (страх, изнудване, срам, объркване), но резултатите от процеса на съблазняване биват игнорирани или остават изцяло неразбрани.
Освен целия процес по съблазняване и разработване на така наречения детски сексуален обръч от жертви, които да насилва постоянно и за дълъг период от време, педофилът притежава и способността да манипулира деца. Той ползва техники за съблазняване, създава конкурентни взаимоотношения и напрежение, използва методи за влияние чрез детска и групова психология, мотивационни техники, заплахи и изнудване. Тези умения са важни за педофилите, които искат и имат нужда да включват и изключват деца от сексуалния обръч, без да допускат издаване на „тайната“. Педофил, който успява да спечели доверието на деца и да ги кара да се преобличат пред него или да прекарват нощта в дома му, със сигурност постига успех в съблазняването им.
Седуктивните преференциални сексуални насилници имат хобита и занимания, които привличат децата. Това е още един индикатор, който трябва да бъде оценяват и взиман под внимание само, ако е в комбинация с други индикатори. Този тип насилници колекционират фигурки, строят модели на самолети и лодки, или се обличат като клоуни или магьосници, за да привличат деца. Ползват интернет и се регистрират в различни социални мрежи, които са характерни за деца. Играят електронни игри в мрежа и колекционират детски списания. Педофили, които имат предпочитания към по-големи деца може да имат хобита, свързани с посещения на концерти, видеоигри. Често използват употреба на алкохол, наркотици или порнография, които представляват интерес за голяма част от проблемните подрастващи. В конкретния случай Ивайло Калушев е предоставял интересни, приключенски и скъпо платени занимания, за които иначе момчетата могат само да си мечтаят. Тук може да се посочат примери като водолазно гмуркане, безгрижни пътешествия, каране на моторни шейни и мотори, пейнтбол, свирене на музикални инструменти, алпинистко катерене и други.
Важен индикатор по пътя на съблазняването на децата и прекрачването на интимните граници е показването на сексуално ориентирани материали. Тук трябва да се отбележи, че възрастен, който показва или разглежда заедно с деца от всякаква възраст материали със сексуално съдържание, трябва да бъде проучен за причината да го прави. В повечето случаи проявата на такова поведение представлява етап от процеса на съблазняване, чрез който се постига отслабване на задръжките. При Ивайло Калушев това става чрез изключително манипулативен подход, използвайки сектантски идеи за вменяване на изискване за „сексуално отпушване и мастурбиране“.
Сексуални фантазии, фокусирани върху деца
Това е водеща характеристика за седуктивните преференциални сексуални насилници на деца, която се идентифицира от наличието на редица поведенчески индикатори. В квартирите на педофилите често се откриват компютри, камери, симулационни игри, плакати и колекционерски предмети характерни за младежите.
Младежка подредба привлича децата и те освен, че се впечатляват от интересните предмети, са привлечени да прекарват повече време в местообитанието на своя възрастен „приятел“.
Друг индикатор е наличието на снимки на деца. Снимките могат да бъдат и на облечени деца. Някои педофили ходят на рок концерти, за да снимат децата и после да фантазират как извършват сексуален контакт с тях. Такъв педофил често посещава детски площадки, конкурси за красота, спортни състезания и други места, където може да снима свободно. В конкретния случай този индикатор безспорно се потвърждава от намерените снимки на разголени младежи, позиращи демонстративно с пенисите си, както и от информацията, че Ивайло Калушев е имал интерес към фотографията. Колекциониране на детска порнография или детска еротика е характерна за този тип насилници, тъй като тези дейности обслужват няколко цели - за удоволствие и възбуда; за сваляне на детските задръжки; за изнудване на жертвите си да пазят „тайна“; за размяна с други педофили. Разбира се подобни материали директно биха разкрили извършителя, за това те се пазят бдително и при риск от разобличаване се унищожават превантивно.
Ние с основание можем да предполагаме, че сред първите унищожени материали в пожара на хижа Петрохан са архиви с порнографско съдържание, а ако има оцелели такива те са сериозно засекретени и криптирани (има огромно количество файлове, които са шифровани и защитите им не бяха преодолени до приключване на експертизата). Също така сме уверени, че Ивайло Калушев се е интересувал сериозно от темата за конспиративността и полицейските методи, прилагани при разследване на сексуални престъпници, което личи от текстовете, съдържащи указания за даване на показания пред полицията по случая Леон Версано!
От анализа на всички данни по случая, може по категоричен начин да се приеме, че личностовите особености и поведение на Ивайло Калушев отговарят почти напълно на посочените по-горе индикатори за седуктивен преференциален насилник на деца.
Към водещите поведенчески характеристики категорично може да се прибави и това, че той е организиран тип извършител. Според класификацията на ФБР и съвременната криминална психология, за разлика от „дезорганизираните“ извършители, които действат импулсивно, хаотично и често под влияние на моментен нагон или стрес, организираният тип планира всяка стъпка (дори в много случаи с години) напред.
Организираният седуктивен преференциален насилник се отличава с висока степен на самоконтрол над импулсите. Тази способност е подчинена и развита благодарение на основната цел да може да осигури тотален контрол над жертвата. Статистиката на случаите показва, че често този тип успяват да имат положително отношение от страна на общността. Благодарение на манипулативните си възможности те са красноречиви и харизматични и често заемат лидерски позиции – директори, духовни водачи. Печелейки по този начин уважение, те се легитимират през статусната позиция и това прави тяхното влияние още по-силно и неоспоримо. Същевременно под маската на алтруизъм се крие чудовищно его и липса на автентична емпатия. Жертвите се разглеждат като обекти за задоволяване на собствените потребности. Те изпитват удоволствие не само от сексуалния акт, но и от усещането за пълно владение над ума и волята на детето. Този тип извършители притежават способност да самозаблуждават съвестта си, като именно заради липсата на емпатия не изпитват вътрешен конфликт за действията си.
Те изграждат псевдофилософски системи - например изопачен мистицизъм, духовни учения, теории за „свободната любов“, чрез които доказват пред себе си и най-вече пред околните, че действията им са благородни, образователни или лечебни за детето.
Характерна особеност за организирания извършител е, че действа методично, планирано, минимизирайки изцяло риска от разкриване. Поведенческият модел често включва внимателно планиране на местообитанието и придвижването. Умишленото създаване и/или избиране на изолирани локации за дейността като затворени лагери, частни школи, хижи в планината, представлява съзнателна стратегия за изолация на жертвите и ограничаване на външния контрол. Такива извършители вместо да „търсят“ деца по улиците, изграждат легални структури (фондации, спортни клубове, езотерични общества), които са одобрени от родителите на децата и действат като „конвейер“ за постоянен приток на нови потенциални жертви. Тези индивиди контролират местопрестъплението и рядко оставят физически следи и ако документират действията си (снимки, видеозаписи), те използват напреднали технологии за криптиране, скрити сървъри и DarkNet мрежи за съхранение, за да изключат случайно разкриване.
За организирания седуктивен педофил процесът на съблазняване е до голяма степен интелектуално и психологическо предизвикателство. Метафорично могат да бъдат описани като хищници, които могат да сканират децата, да правят оперативен и стратегически анализ на евентуалните рискове от разобличаване и целенасочено избират жертви с емоционални дефицити. Обикновено това са деца на разведени, разделени или отчуждени родители, с история на тормоз в училище, самотни младежи и такива с психо-емоционални проблеми. Те запълват точно тази празнота, ставайки „перфектният родител/приятел“. Разбира се първоначалният избор може да изпусне някои аспекти, които в последствие могат да се окажат зона на риск. За това тези насилници, както и в конкретния случай Ивайло Калушев, поетапно тестват лоялността. Преди да преминат към какъвто и да е близък контакт проверяват способността на детето да пази тайни чрез малки, невинни поръчения или споделени конспирации. В случаите, когато детето покаже признаци на дискомфорт, организираният насилник веднага прехвърля вината върху него: „Ти ме предизвика“, „Ти не си достатъчно зрял, за да разбереш тази висша форма на обич“, „Ако кажеш на майка ти, ще я съсипеш и ти ще си виновен“.
Когато усети, че е застрашен или че се провежда разследване, организираният извършител реагира стратегически. Обикновено бързо сменя местоживеенето и местоработата си, като представя някакво логично обяснение – здравословно състояние например. Така изчезването му изведнъж има оправдание, а съмненията около дейността се разсейват и остават недоказани. При положение, че има риск репутацията на извършителя да бъде поставена под въпрос, често има зависими свидетели (зависимостта може да е от различно естество) или подведени родители, които да свидетелстват в негова защита, създавайки фалшива стена от обществена подкрепа.
В конкретния случай, Ивайло Калушев е успял да изгради именно такова впечатление у околните и образ за себе си, че да вярват в неговото благородство и добротворство.
Психологическата манипулация, която използва Калушев, е форма на социално влияние, при която извършителя използва скрити, измамни или нечестни тактики, за да промени възприятията, емоциите и поведението на другите в своя полза. Целта е постигане на власт, контрол или лична облага за сметка на жертвата.
Много от съвременните изследвания на случаи на тежка нарцистична манипулация от страна на насилници, описват синдрома „газлайтинг“. Това е целенасочено психологическо изкривяване на реалността от страна на насилника, което е толкова убедително, че жертвата започва да се съмнява в собствените си когнитивни възможности. Насилникът вменява, че за всичко е виновна жертвата и сама го е предизвикала, като паралелно с това отрича категорично факти и обстоятелства от обективната действителност. Вменяването на вина цели членовете в групата да се чувстват длъжни да компенсират, да се подчиняват и служат безпрекословно и да се извиняват за всичко.
Подобно емоционално изнудване и изкривяване на реалността улеснява развиването на зависимостта от внимание. Вниманието и социалната подкрепа, обаче в затворената общност, каквато е групата, живяла в хижа „Петрохан“, са възможни единствено от страна на лидера Калушев. Самият той използва тази нужда като инструмент за съблазняване. Материалите по делото показват, че е засипвал по-младите с внимание, предоставяне на възможности за необикновени преживявания, което пък формира психологическо усещане за задълженост към Калушев. Обаче при най-малкото неизпълнение на очакванията на Калушев той обезценява тотално „грешника“. В последствие „грешникът“ трябва да се моли за повторна приемственост, да изтърпи наказание и унижение, за да изкупи вината си като се пречупи напълно. Калушев използва ирония и подигравки под маската на „шега“, като по този начин омаловажава и дискредитира самочувствието на децата. От анализа на аудио-записите се констатира снизходителен сарказъм, ехиден смях и провокации. Посланията са противоречиви и объркващи, лишени от логическа последователност, но влияят силно върху емоциите на децата (някой от тях са доведени до ридание и плач, след като Калушев им поставя ултиматум да се откъснат от родителите си, за да бъдат приети в неговата група).
Въпреки системното и методично минимизиране на рисковете от разобличаване при заплаха от разследване или изобличаване от свидетели, които да ги обвинят в сексуално посегателство, тези извършители бързо взимат решение да унищожат всички доказателства. Страхът от разбулване на тайната им и от публично разобличаване е толкова голям и непоносим, че извършителите хладнокръвно, независимо от евентуални финансови загуби прекратяват веднага дейността, унищожават всичко сътворено до момента, затварят сайтове, изтриват контакти, а при опасност от даване на свидетелски показания пред съда могат да стигнат до крайности като убийство и самоубийство.
В криминалната психология, профилът на седуктивен преференциален извършител на сексуално насилие над деца, който съвпада изцяло с индивидуалните и поведенчески характеристики на Ивайло Калушев, се счита за най-опасният рецидивист, тъй като неговата престъпна дейност не е инцидент, а начин на живот и житейска философия.
Такъв извършител рядко се спира сам, освен ако не бъде ефективно хванат, идентифициран и осъден от правоприлагащите органи.
Случаят е класическа илюстрация на това как един организиран седуктивен педофил задейства механизма на т.нар. „разширено самоубийство“, когато неговият изкуствено изграден свят се срива поради надвисналата непосредствена опасност от компрометиране. Тъй като организираният седуктивен насилник живее чрез усещането за абсолютна безгрешност, контрол и обожание от своите последователи, заплахата от разкриване довежда до нарцистичен срив. Социалната маска като „лама“, будистки духовен учител и еко-активист е застрашена от пълно унищожение, което води до тотален психологичен колапс, тъй като нарцистичната му натура не може да понесе срама от публичното разобличаване, съдебния процес, затвор и клеймото „педофил“. За него физическата смърт е за предпочитане пред загубата на контрол и тоталното обществено падение.
В класическата психиатрия „разширеното меланхолно самоубийство“ обикновено се извършва от дълбоко депресивни пациенти, които убиват близките си, за да ги „спасят“ от мъки, след което се самоубиват. В конкретния случай обаче става въпрос за различна динамика, подвластна на тежката нарцистична и антисоциална организация.
Калушев е разглеждал своите последователи Ивей, Дечо, Пламен, Николай и Александър не като отделни личности, а като свои придобити обекти и продължение на собственото си Аз. Налице е абсолютната индоктринация, дължаща се на продължителността на псевдо-духовни учения и тоталната изолация в хижа „Петрохан“, които са притъпили напълно защитните механизми на членовете на групата.
В допълнение на този въпрос може да се прибави финансовият анализ на средствата, с които е разполагал Ивайло Калушев, скъпата техника, имотите, екзотичните пътувания, на фона на нищожни приходи от извършване на трудова дейност, които са показателни за конспиративна структура и функциониране. Калушев използва дарения от родители или спонсори, за да поддържа местата за изолиране на децата. Същевременно, за да предразположи други родители, които нямат нужните финансови средства, приема да се грижи изцяло безвъзмездно за техните деца.
В конкретния случай малолетният Александър Макулев заживява с Ивайло Калушев и групата, без да е необходимо родителите да заплащат нищо за образование и разходи по отглеждане. Сам по себе си този факт е силен индикатор за преференциален интерес към момчето от страна на Ивайло Калушев. Насилникът е функционирал под паравана на „духовни практики“, като духовен водач „лама“ на затворена общност с белези на тоталитарна секта. Пълната изолация на членовете в труднодостъпни бази в Мексико и в хижа „Петрохан“ е премахнала всякакъв външен социален и родителски контрол.
Използвани са методи на психическа обработка, внушения, ритуали и хипнотични техники за пречупване волята на последователите. Това е създало модел на сляпо подчинение и фанатична преданост, при която действията на лидера не се подлагат на съмнение. Чрез създаването на сдружения и приключенски школи („Роук“, „Национална агенция за контрол на защитените територии“), Ивайло Калушев е привличал деца и младежи за обучение по оцеляване, гмуркане и спелеология, като по този начин разбира се доверието на родителите е улеснило достъпа Калушев до жертвите.
По отношение на пълнолетните членове на групата – Ивайло Иванов, Пламен Статев и Дечо Василев според материалите от разследването могат да бъдат описани не като извършители на сексуални девиации, а като фанатизирани последователи, изпаднали в пълна психологическа зависимост от Калушев, което е довело до съвместното им ритуално сбогуване и последвалата колективна смърт в хижата. За Николай Златков и Александър Макулев, данните сочат, че те са жертви на психо-физическа манипулация и експлоатация.
Отговорът на този въпрос се съдържа в обсъждането на предходните въпроси и подробно е описан в отговор на въпрос номер осем. От анализа на данните по делото, експертните становища, информацията дадена от свидетели и цялата хронология на събитията се установява девиация в сексуалното влечение при Ивайло Георгиев Калушев. Неговите индивидуални и поведенчески характеристики изцяло покриват важните индикатори за преференциален седуктивен насилник на деца. Неговата личностова организация е с подчертана нарцистична акцентуация на характера от злокачествен тип, в съчетание с изразени антисоциални черти. В допълнение като извършител на насилствени престъпления и като начин на действие е организиран, методичен и с подчертан стремеж за контрол над средата и околните.
В частност и конкретика въпросите, свързани с виктимността на семействата на жертвите са коментирани и на други места в експертизата, както и начините на свързване и специфичните подходи за влияние, които Ивайло Калушев е прилагал спрямо тях (виж отговорите на въпроси №3 и №8). Но за да отговорим комплексно и задълбочено на поставените въпроси се налага да разширим психологичния анализ към много по-детайлно изследване на процесите, довели до развиване на цялостната манипулативна система на Ивайло Калушев, реализирана в рамките на целия му съзнателен живот. Изключително важен и същевременно специфичен при него се оказва фактът, че в търсене на личното си избавление и спасение той постепенно открива и развива начините и методите, които успешно налага като тактически и стратегически способи за изграждане на квази-империя от сектантски тип, в която почти успява да осъществи своя сексуален и личен идеал.
Ще бъдат внимателно проучени и представени всички аспекти от този негов безпрецедентен поход към постигане на немислимото – създаване на личен егоцентричен микросвят от илюзии, фалшификации и лъжи, имунизиран и защитен от моралните и нормативни ограничения на съвремието.
Започнал като себесъхранително усилие на бягство от угнетяващата и отхвърляща го светска среда, целящо откриване на по-безопасна социална зона и автосугестивна „терапия“ на собствената му неконвенционалност, той се трансформира с времето до хищнически модел за намиране и експлоатиране на възможности, за влияние и контрол над околните, независимо дали като потенциални жертви на перверзните му нагони или в качеството им на „спонсори“ на неговия безотговорен живот, протекъл извън обществените норми и закони. Това е логиката, по която първоначалните му интереси към нетрадиционни идеи и занимания с дейности, практикувани далеч от цивилизацията, се трансформират прогресивно в увлечения по неконвенционални и езотерични учения и пристрастяване към мистични теории и ексцентрични практики, за да достигат своята кулминация в хибриден култ към собствената му дегенерирала личност. Следвайки тази посока в анализа на всеки негов интерес или насоченост към определено учение или активност, може да се проследи неотменната и с времето все по-натраплива нужда от контрол - независимо дали за да защити себе си или за увеличи и подсили влиянието си над другите.
Тъй като нарцистично обременените индивиди неистово се опитват да изграждат себеуважението и самочувствието си върху илюзията за дефицит на недостатъци, те се страхуват, че признаването на вина или зависимост ги разкрива в унизителна и срамна светлина. Така се опитват да постигат себеприемане без риск от инфлация на личността. Това без съмнение е имало решаващо значение за навигацията на интересите и насоките в живота на Ивайло Калушев като цяло, стимулирайки непрестанните му усилия да търси концепции и доктрини, чрез които да сублимира и рационализира патологичните си сексуални влечения не само като социално „приемлива“ парадигма, но преди всичко като субективен интелектуален защитен механизъм за постигане на своеобразен „вътрешен катарзис“.
С проучването на познавателната насоченост и интереси и тълкуването на поведенческите тенденции свързани с тях, разчитаме да бъдат разкрити още по-пълно водещите движещи фактори в живота на Ивайло Калушев, техния смисъл и значение за постигане на целите му и ролевите му превъплъщения, кулминирали в превръщането му в лидер от сектантски тип - „лама“. Също така вярваме, че по този начин могат да бъдат декриптирани привидно енигматичните аспекти от неговия публичен ореол, редуцирайки ги аналитично до прозаични и взаимосвързани мотиви и действия, обслужващи центростремително личностната и сексуалната му девиации.
Като основни акценти по темата можем да отбележим следните:
Ревностно увлечение по неконвенционални теории, източни религии, езотерични учения, нетрадиционни психотерапевтични и окултни практики (регресивна хипноза, шаманизъм, магьосничество и пр.).
Постоянен уклон към отцепничество, сепаратизъм или фракционерство в социален и идеологически аспект.
Създаване на добре укрепени, изолирани и силно контролирани от него жизнени пространства и територии.
Въпреки сериозното опожаряване, намерена е достатъчно литература, писмена кореспонденция и други епистоларни следи, предмети, техническо оборудване и всякакви други артефакти и символи, които свидетелстват за интересите му по тези теми. Като по-индикативни и характерни можем да изброим някои от тях: „Храната на боговете“ от Терънс Макена; книги на Карлос Кастанеда; „Пълна илюстрована енциклопедия на възлите“; „Тибетска книга на живота и смъртта“ на английски език; преведен текст на „Постижението на Ламата, чрез молитвата от седем реда“; „Едно специално учение на Сангду – почит към Индана“; „Угощението на реалността“ преведено на български от Пок Пуджа; „Страх, разбиране и приемане на несигурността в живота“; “Advice from the lotus born”; „Тибетска йога“; „Терма разкритие на гуру Чьоуанг“; копие от писмо на гуру Рапонче с подпис „С“ от А. Ниш и текст-молитва от същия гуру; множество рисунки, картини и снимки на козли и дракони, флагове, символи и монашески дрехи;, свързвани с тибетския будизъм множество снимки и глинени фигури на Буда в поза лотус и на хиндуистко божество – озъбен и танцуващ, стъпил с единия крак върху момче на колене и с гръб, с другия върху момиче по корем и с разтворени крака, опасан на кръста с човешки черепи и корона от лица с трето око; на други снимки подобен бог с агресивно изражение е в йогистка поза върху мъртъв човек и държи купа с червена течност; по-модернистични снимки и картини, на които са изобразени възрастен мъж и дете, обменящи през челния лоб някакви лъчи; множество глинени фалоси, чаши с дръжка фалос, фигурки на прегърнати зрял мъж и момче, които осъществяват коитус; богато изобилие на лубриканти, интимни душове и уреди за клизма; и много други.
Неконвенционални теории, източни религии, езотерични учения, нетрадиционни психотерапевтични и окултни практики
Увлечението на Калушев по нетрадиционни и непопулярни теории и учения, спиритуални и окултни практики, но също и към екстремни занимания и дейности се е развивало постепенно – от интуитивно любопитство към напълно осъзнат познавателен процес с ясна егоцентрична и егопротективна цел. Тук можем да допълним и пристрастяването му към модели, задаващи все по-голяма ритуалност в отношенията, която е важен акцент в процеса на брандиране и фетишизиране на личността – един от основните нарцистични маркери.
В категорията любопитство и интереси на Ивайло Калушев към нетрадиционното можем да започнем с американския еволюционен философ Терънс Макена и неговото произведение от 1993 г. „Храната на боговете“. Макена е определян като етноботаник – мистик, крайно нетрадиционен мислител и защитник на психотропните вещества. В книгата си си той защитава тезата за ролята на психотропните вещества в еволюцията на човека и как случайната среща на приматите с халюциногенните гъби са ги трансформирали в хомо-сапиенс със самосъзнание, език и култура. Основната му идея за „stoned apes“ – дрогираните маймуни се изразява накратко в твърдението, че нашите познавателни способности са функция на дрогата. Въпреки някои съвременни опити за културен ренесанс на неговите неконвенционални разбирания (напр. мета-анализ публикуван в списание Нейчър от 2024), че халюциногенните средства стимулират комуникациите между мозъчните мрежи, които обикновено не си взаимодействат, което увеличава евристичния потенциал, тези проницателни „открития“ са категорично отхвърлени от авторитетните учени в областта на невропсихологията и невробиологията.
Но не това е най-важното, а имплицитното значение на интереса на Калушев към тази теория. По същество тя представлява интелектуална провокация към общоприетото и традиционното. Най-прозаичната причина, която прави тази и подобни теории привлекателни и в този смисъл „валидни“ за масовото съзнание е че историята звучи интересно и загадъчно. В своя световноизвестен нобелов труд „Мисленето“ (2011) Даниел Канеман разкрива механизмите на множеството когнитивни заблуди, на които е подвластно нашето мислене, които доказват че хората винаги са били изкушени от лесно смилаеми митични истории, за да си обясняват сложни въпроси. Специално теорията за надрусаните маймуни на Макена, свързана тясно с контракултурните движения, докосва познавателния комплекс, заложен в извечния човешкия копнеж към апокрифното, скритото или забраненото знание, което официалната доктрина и власт игнорират. Тук само ще маркираме и сериозното влияние на мистичните трудове на перуанския писател Карлос Кастанеда (1968 – 1998), чиито произведения в жанра на магическия реализъм и езотериката са по-широко известни в България за оформяне на идеологическа рамка и в налагането на т. нар практики, интерпретирани от Ивайло Калушев по особен и специфичен начин.
Но как увлечението на Ивайло Калушев по тази и други подобни теории се вписва като важен елемент в неговата автосугестивна система и цялостно в доктрината на манипулативната му стратегия?
На първо място има множество данни (свидетелски показания и улики) за негова и на последователите му употреба на халюциногенни гъби, както и за отглеждането им в специални помещения в Мексико и Петрохан. Като пример могат да бъдат цитирани последните свидетелски показания за хижа „Петрохан“ от периода в края на 2025 и началото на 2026 г., че в сградата е имало помещение т.нар. „червена стая“, намираща се в мазето, където е имало метален шкаф, който се бута напред и вратата се отваря с код, а вътре е виждал буркани с гъби, „ДМТ" и „трева". На въпрос защо отглеждат халюциногенните гъби, отговорът е бил, че ги ползват за медитация. Същият свидетел е виждал Александър Макулев, Николай Златков и Ивайло Калушев да употребяват „трева“ (марихуана) и „ДМТ“ (диметилтриптамин). Без съмнение освен за „медитация“, споменатите наркотични вещества са били задължителен атрибут и при провеждането на т.нар. „практики“, „сеанси“ и „регресии“, за които се споменава при престоя на групата в Мексико.
Широко известно е, че употребата им предизвиква редица психични ефекти като девиации във възприятията, илюзии и халюцинации, нарушения в когнитивната преценка на ситуациите и средата, както и резки и афективни смущения, в диапазона от еуфорични до дисфорични състояния. На второ място е символното значение за потенциалното им влияние върху определена аудитория. Идентификацията и прокламирането на подобни идеи, освен като форма на „самолечение“ (на съвестта и антихуманната същност), е дало възможност на Калушев да предлага „спасителни“ интерпретации за определена категория нарцистично раними индивиди - временно поради лични проблеми или трайно, поради особености на характера.
В неговия случай аудиторията е била внимателно селектирана, съставена предимно от субекти, които независимо дала поради стигматизация и лични неблагополучия са били маргинализирани и алиенирани или доброволно поради собствени разбирания, ценности и психологични особености, са търсели съзнателно алтернативен начин на живот. Общият знаменател в социален аспект е егоистичното свързване с тях – дали когато са третирани като инструмент за постигане на собствените цели, дали когато техния труд, ресурси или наивитет са били безмилостно експлоатирани или когато директно се е възползвал от тях.
Такива са неговите сексуални жертви и родителите им, адептите, с които се е обграждал, влиятелни личности или хора с финансови възможности. В психологичен аспект, манипулативното свързване с тези хора се дължи най-вече на неадекватната им самооценка и елитарни претенции. Тази категория хора, всеки суетен по своему, обикновено се родеят с културни образци на модерност и прогресивност, считат се за нестандартни и свободомислещи, разграничават се от стандартите на традиционния морал и идентичност, зад които крият пукнатините на собствената си увереност и вътрешните си дефицити. Те обаче рискуват всеки път да се сринат емоционално, а техните убеждения и илюзорни себевъзприятия да банкрутират в реалността не само в условията на кризисни и значими житейски периоди, но дори при изпълнението прозаични роли или функции от рутинното битие.
Тази придобита безпомощност обяснява тяхната афилиация към компанията на Ивайло Калушев. Предизвикателствата и трудностите на ежедневието в брачния живот, при отглеждането на деца, интимните несполуки и разочарования или при по-тежки проблеми са формирали фалшивата дилема на техния избор, респективно са превръщали тези индивиди във вътрешно мотивирани реципиенти на псевдо-алтернативите, които Ивайло Калушев е предлагал в интелектуално, духовно и екзистенциално отношение. Тези „алтернативи“ са атрактивни за тях, защото са задавали привидна вариативност на иначе неизбежната промяна на менталните им модели, когато те са в конфликт с действителността и същевременно изкушаващи, защото временно снемат емоционалното бреме на чувството за провал, като предоставят релаксиращ изход за накърненото им самоуважение. По този начин у тях е било подхранвано едно борбено чувство на непримиримост в поддържане на заблудата, че субективните и обективните проблеми и изпитания са преди всичко функция на мисловните и културни ограничения на ортодоксалното и общоприетото, а не на нереалистичната им самооценка и илюзорно светоусещане.
Без съмнение подобни психологични уязвимости са насърчавали интереса на Ивайло Калушев към все по-крайни, схоластични и мистериозни доктрини, посредством които той с различна успеваемост е вербувал и индоктринирал значителен брой хора, намиращи се в остри стресови състояния и емоционален дисбаланс или в по-тежки фази на психична криза, породени от житейски несгоди и лични несполуки.
Търсенето на алтернативни идеологии, духовни, ментални и физически състояния е започнало най-вероятно от момента, в който младият Калушев се е почувствал в остър дисонанс със средата и обкръжението си, получавайки негативна обратна връзка за своето социално и сексуално поведение. Първите му стъпки, както вече стана дума, са по-скоро себезащитни – и в социален, и в психологичен смисъл. Срещата с английския „лама“ в София и „пътешествието“ до Непал, които за Калушев са в период на концентрация на стресиращи събития в живота му и изглеждат силно повлияни от себесъхранителни му инстинкти и потребности, от една страна дефанзивно, за да избегне външни санкции, а от друга като вътрешна необходимост, за да изгради по-силни психологични и интелектуални защити срещу своите дефекти и слабости. Увлечението му по будизма се превръща в траен и устойчив интерес и привидно достига до религиозно посвещаване, на което е отдаден през целия си живот. Това е документирано с множество видео и снимкови материали, видно е от всевъзможни писмени и материални източници, предмети, картини, дрехи, знамена и всякакви други артефакти, немерени на местообитанието му в Петрохан и се потвърждава от показанията на всички свидетели, които бегло или по-отблизо са го познавали. На пръв поглед този факт е неоспорим.
Но с оглед анализа на личността и сексуалните му перверзии е редно да се дадат отговори на следните въпроси:
ü Доколко религиозен наистина е бил Ивайло Калушев?
ü Дали ревностно е следвал религиозните канони и практики?
ü Какъв вариант на будизма е изповядвал и може ли да се открие светски прозаичен и користен замисъл в избора му?
ü Ползвал ли се е реално със статут на „лама“ и с признанието на представители на съответната религиозна традиция, извън сектантската си общност?
ü Имал ли е конфликти с авторитети и религиозни водачи?
Експертните коментари на теологичните аспекти са предоставени подробно в отговорите на въпрос №11 и въпрос №14 от комплексната експертиза. За целите на настоящия анализ е по-съществено да обсъдим психологичната страна на поставените въпроси от индивидуално-прагматична и рационална гледна точка. Възможно ли е натрапчивото впечатление за религиозен фанатизъм и обредност в поведението, както и цялата натруфеност на битието с религиозна символика да е съзнателно и преднамерено изградена конструкция, целяща да маскира, оправдае и легитимира моралния упадък и престъпното поведение на един личностно и сексуално деформиран индивид.? Религиозните увлечения и изяви на Ивайло Калушев са в традициите на т.нар. „тибетски будизъм“ за който е известно, че се развива в Тибет и Хималаите, където е пренесен от Индия през VIII в. и съдържа елементи от местната шаманистична религия. Всъщност, според експертите по религии той е по-скоро „ламаизъм“. Без да дискутираме различията във вярванията, ценностите и теологичните доктрини, в практическо и ритуално отношение в сравнение с традиционния будизъм, тибетския вариант е описван като по-архаичен идейно и обредно, по-пирамидален, йерархичен и дори „феодално“ деспотичен. Една от основните му характеристики е обетът за тайна - защото се приема, че е магическа система, която е в полза на владетелите – „ламите“. Той е по-мистичен и магьоснически от психологична гледна точка, най-малкото защото е свързван със специфичната селективност на прераждането в конкретен индивид („лама“), който приема пълния духовен капацитет на първоизточника т.е. човек, който притежава специални и изключителни качества.
Ролята на Ламата (духовния учител) е абсолютна и централна в духовно и битово-материално отношение. В тантрическите практики той е считан буквално за самия Буда, а не за клонинг или друг ерзац. Връзката между учител и ученик е директна, всеобхватна и засяга всички аспекти на физическите, психичните, социалните и духовните отношения. Субкултурата е изцяло маскюлинна и фалическа, а жените имат подчинена и периферна роля.
За мъжа се казва, че е нещо като „притежател на уменията да управлява силите“, а за жената - че е “камбаната” – т.е. енергията, което всъщност принизява жената до ресурс за мъжа. Съответно жената трябва да бъде „употребявана“ и това се приема за нормално. В тази религиозна общност основна практика представлява визуализация на същество, изобразявано в момент на съвкупление, сексуалният акт и енергия са свръх инвестирани с всички производни на това (на местопрестъплението Петрохан бяха открити множество подобни глинени фигури, картини и рисунки). Няма ограничения и регулации в полово-сексуалния избор и практики, дори напротив, учениците трябва да бъдат момчета, поради условието, че само мъжа е личността, която може да придобие мъдрост и знание, за да борави с „магичната енергия“ на първоизточника. Сексуалните отношения в тибетския будизъм са определяни като тантрични и полигамни, а от ракурса на разбиранията и ценностите в традиционните западни и източни общества, те могат да се оприличат на откровено сексуално насилие и злоупотреба. В публични източници се натъкнахме на множество примери за сексуални скандали, свързани с тибетските общности, особено в последните години. Едно от водещите вярвания в тибетския будизъм е, че сексуалната енергия, отделяна в тантрическия коитус и интимност е предимно инструмент за духовно сливане, връзка с партньора и трансформация, а не примитивно физическо удоволствие (изключително подходящ социално и интелектуално приемлив евфемизъм на сексуалния контакт, особено когато е забранен).
Няма никакво съмнение, че от позицията на преференциален сексуален насилник, много от идеите и практиките в тибетския будизъм предоставят изключително изгодна възможност при селективно и творческо интерпретиране да се превърнат в „оръжие“ за идеологическо влияние и морален катарзис. Тя изглежда като перфектно структурирана философско-етична система от интелектуализации, рационализации и морални оправдания, която гарантира безкористност и индулгенция за патологични влечения и насилнически деяния. За нас е вън от съмнение, че Ивайло Калушев е отчитал в субективен смисъл значението на споменатите фактори и бил привлечен съвсем съзнателно от тях.
И тук става ключов въпросът за силата на вярата му и готовността му да следва правилата на религиозната система, на която е афиширал отдаденост. Допускал ли е отклонения от вярванията и практиките, възприемал ли е влияния от други спиритуални течения и в края на краищата превърнал ли е всичко това в компилация, обслужваща неизменно личните му интереси, страсти, желания и статус?
Няколко факта опровергават тезата за „каноничността“ на неговото неподправено поклонничество към тибетския будизъм. На първо място това е не по-малката му „отдаденост“ към мистично-философските спекулации на Карлос Кастанеда, за която има категорични доказателства. От събраните показания, литература, артефакти и разбира се записи на прословутите „практики“, споменавани от хора от по-тесния му кръг, се убеждаваме в широката езикова употреба на понятия и идеи, прокламирани от перуанския мистик. Такива са например „сънуването“, „енергийното тяло“, „неорганичните същества“, но най-вече т.нар. „магически пасове“, широко ползвани от Калушев като форма за внушения, че едва ли не разполага с психо-кинетични способности за „ментална саморазправа“ с „враговете“ – нещо като „черна магия“, включваща определени психологични „техники“, движения и намерения, които са кодирани в тях. Според хора, които е „обучавал“ чрез форум наречен shechen-bg.org, който е водел в периода 2011-2020 г., той е представял себе си и приближените си като “кастанеди”. Внушавал е на аудиторията, че най-верните му последователи са “воини” и „магьосници“, които ще докажат какво са научили през целия си живот на подготовка до момента, в който трябва „да минат от лявата страна на орела (който ги чака да ги изяде иначе в последния им път)“, т.е. смъртта е последното предизвикателство пред тях. Това разбира се не следва да се възприема като дълбоко негово убеждение, кореспондиращо пряко с причините за последвалото разширено самоубийство, които както ще докажем са мотивирани от фактори с далеч по-естествен и прозаичен произход.
Вторият контрааргумент срещу автентичната религиозна посветеност и приобщаване на Ивайло Калушев откриваме във факта, че не се установиха обективни и категорични доказателства, които да верифицират претенцията му, че е бил обучен според традициите на тибетския будизъм, както и че му е бил признат ранг на „лама“. Напротив, въпреки документираните посещения в Непал, те са за сравнително кратки периоди от време и липсват такива, които да свидетелстват за ритуали по посвещаване, дори и от споменаваните като основни негови учители (от т.нар. прерожденци Кхйенце). Освен това, въпреки множеството снимки от срещи и посещения на религиозни водачи в тази традиция, те имат повече семинарен и рекламен характер, при които Калушев е или участник, или организатор на събития. Липсват и ясни доказателства, че Калушев има някакъв авторитет в тези среди.
Всички внушения за неговата „религиозна репутация“ са или плод на самохвалство и недоказани твърдения на негови близки или зависими от него хора, както и на заблудени и излъгани от него жертви, захласнати по „ореола“ му на сектантски водач. В по-късните периоди от живота му, особено в Мексико, когато очевидно той е преживявал своя „нарцистичен триумф“ като финансово благосъстояние и като самочувствие, има скандали на негови „лекции“ с обвинения в шарлатанство. Пример за подобна грандомания е самопровъзгласяването му за тертон (откривател на съкровища) и директен бенефициент на съобщения от „просветлени същества“, което датира от същия период. Има и други данни за спорове и конфликти по форумите, в които се е изявявал, че проповядваното от него не е будизъм, които само потвърждават статута му на религиозен самозванец.
Друг негов важен интерес, в който можем да открием подчертано инструментално значение е свързан с регресивната хипноза, за която той претендира (в показания на свидетели и негови твърдения в записани разговори), че е „единствения сертифициран в България“. На първо място е редно веднага да отбележим, че този псевдо психотерапевтичен метод е крайно спекулативен и липсват каквито и да е сериозни емпирични доказателства за неговата реална стойност и достоверност. По същество той се определя като метод за изследване на минали животи или прераждания и е по-скоро от областта на парапсихологията. Според съвременната научна психология и медицина, „спомените“ под хипноза са ненадеждни и представляват форма на фантазиране или създаване на фалшиви мнемонични следи посредством целенасочено внушение. Дори и бегла справка от изследвания на престижни изследователски центрове (Джон Хопкинс например) показват, че хипнотичните състояния са негодни за извличане на исторически верни спомени. В подобни състояния хората запълват пропуските в паметта си с измислици (конфабулации), данни от външни източници (книги, разкази, филми и др.), които те възприемат като личен опит (криптомнезия) или директно с чужди внушения от хипнотизатора. По правило обаче те винаги изпитват непоколебима увереност в тяхната автентичност и достоверност.
Освен поради липса на научна обективност, този метод е отхвърлен и поради етични съображения, тъй като е силно манипулативен и предоставя възможности за недобросъвестни практики. Както и при другите си „квалификации“, и по отношение на тази Калушев не представя необходимите легитимиращи документи, а разследването също не установява такива.
Това обаче е много често използвана от него „практика“, предлагана във форуми по интернет, за да се свързва с хора, търсещи психотерапия или душевна утеха или прилагана като средство за внушения и манипулация (като при Ралица Асенова, София Андреева например). Задължително се включва и при психологичната обработка на деца и постигане на мнимо „просветление“ на хората, които са присъствали в най-тясното му обкръжение през годините.
Съществуват множество описания и записи на т.нар. „хипнотични сесии“ на неговите сексуални жертви (напр. Валери Андреев и други), хора от близкия му антураж (напр. Дечо и Деян). Лайтмотивите в тези сеанси са подозрително сходни – „трансджендър преживявания“, „спомени“ за интимни срещи и сексуални отношения с Калушев в „минали животи“, „болезнени реминисценции“ за сексуална злоупотреба от „баща“, „дядо“ и други семейни персонажи – повечето касаещи приоритетно сексуалния „травматизъм“ или половата идентичност на „хипнотизирания“.
Уклон към отцепничество, сепаратизъм или фракционерство в социален и идеологически аспект
На първо място в този контекст следва да оценим значението, което е имало включването на Ивайло Калушев в клуб „Екстрем“ на Атанас Русев за възстановяване на психичното му равновесие. Наред с усвояването на чисто практическите знания и умения, които укрепват самочувствието и увереността на един юноша в собствените му възможности и сили, в тези среди социалното обкръжение предлага уютна алтернатива, в която той е могъл да получи по един по-безусловен и директен начин менторска подкрепа, доверие и приятелство, които в онзи деликатен за него момент са били трудно постижими в обичайната среда.
Както и в светското му битие, така и тук обаче, Ивайло Калушев относително бързо е започнал да нарушава възприетите норми и принципи както по отношение на професионалната етика, така и в традиционния морал на общността (нарушава етичния кодекс на пещерняците – инцидента с пещерата „Врелото“, оспорва авторитета на учителите си, създава собствена лидирана от него фракция и прекъсва отношенията с клуба). Любопитно в тази връзка е да се отбележи и прагматичния подход на Ивайло Калушев, с който успява да спечели благоразположението на другите членове на клуба, буквално като ги е подкупвал с храна. В началото на 90те, години на глад и дефицит на стоки от първа необходимост, той е осигурявал за определен период „луксозни“ хранителни продукти благодарение на майка му, която тогава често е пътувала до Гърция. Според показанията на неговите инструктори и учители, сравнително скоро след това, когато въпреки странното си поведение и неатрактивно присъствие е бил приет и интегриран в общността, той е побързал да се сближи с някои по-малки от него момчета в групата, които постепенно, по един перфиден и подмолен начин е успял да изолира и отчужди от останалите. Впоследствие е започнал да съжителства с тях в селски къщи на различни места в страната.
За нас е вън от съмнение, че още тогава Калушев е започнал да усеща и да разбира предимствата на малките и затворени общности като безопасна и лесно контролируема среда за себе си. Чувствал е свободата, в морален и социален аспект, да управлява по-лесно очакванията към себе си и да бъде по-разкрепостен емоционално, която му предоставяла анонимността и изолацията сред природата и селския живот, далеч от ограниченията на светската суета. Опознавал е психологичните особености на хората, които споделят страстта да водят подобен начин на живот и най-вече фамилната обремененост и травматизъм, които не рядко оказват несъзнателно влияние върху избора на мнозина да търсят подобна житейска алтернатива на традиционната семейна и социална среда. Преживявал е вълнението, които алпинизма, спелеологията и екстремните спортове предизвикват у подрастващите, чувствал е страстта и изкушенията на приключенското и екстремното. И не на последно място е забелязал, а може би и завиждал на неоспоримия експертен и личен авторитет, с който се ползват лидерите на тези групи – като ментори и учители и си е представял репутацията, която подобни умения биха му осигурили.
По тези причини, съвсем не е случаен и специфичния му интерес към пещерното гмуркане, което освен че е едно от най-сложните технически и екстремни направления в подводния спорт, е слабо позната и непопулярна дисциплина сред водолазната и пещерняческа общност в България – обстоятелство, което без съмнение му е подействало интригуващо в нарцистична посока. Показателен по темата е случаят с неочакваното и ненадейно възобновяване на контактите с неговия учител в пещерното дело и алпинизма Атанас Русев, когато го кани в Мексико и с подчертано самочувствие и нескрита гордост му демонстрира уменията и постиженията си в подводното гмуркане, поставяйки го в ролята на ученик, знаейки предварително, че Русев не е експерт в тази сфера. Въпросният пример и най-вече споменатите особености в поведението и отношението на Калушев ни подсказват, че тази му амбиция има мотивационни основания в първичната завист към авторитети.
Тук е важно да направим обобщение, с оглед аргументирането на тезата, че водещите ценности, светоглед и поведенчески тенденции в жизнедейността на Ивайло Калушев се определят „магистрално“ от неговите сексуални и личностни деформации. И ако от ситуативна гледна точка по отношение на причините и интерпретациите на споменатите събития може да се подозират спекулации и разногласия, то поставени в мотивационната матрица на един антисоциално и нарцистично организиран индивид с тежки сексуални отклонения, можем да си отговорим лесно дали те имат случаен или системен характер, отразяващ специфичния почерк на неговите избори и действия. Дали включването му в такава специфична общност е инспирирано по естествен път от присъщите за младостта авантюризъм, желание за изява и страст към предизвикателства или субектът е привлечен приоритетно и все по-трайно от условията на уединение и близост в приоритетно хомосексуално обкръжение от подрастващи и благоприятните възможности да реализира сексуалните си желания? Има ли в бъдещия му живот достатъчно примери, които показват как всъщност Ивайло Калушев успява да се възползва от този нов опит и умения, оценявайки техния потенциал и следвайки в перспектива ползите им, в осъществяването на същинските му цели?
От една страна това е осъзнаването на предимствата на капсулираната и все по-херметизираната от него с времето среда на живот и общуване, за упражняване на влияние и контрол над социалните стимули, експлоатирайки себично и користно феномените на групово мислене и конформизъм. От друга страна е разбирането на ползите от придобитите „специални“ умения, благодарение на които може да маскира дейността си зад благородни и популярни каузи, да създава авантюристична атрактивност за младите хора и да предоставя терен за „пречистваща изолация“ от пороците и покварата на цивилизацията. Всичко това съставлява огромна част от целенасочените инициативи в живота му, предлагайки всякакви обучения, скаутски лагери, „терапевтични“ и извънкласни програми, екстремен „experience“ за подрастващи, „рейнджърски мисии“ и какво ли още не, все с идеята да гради алтернативна реалност, която изкушава, подсилва седуктивните му качества, утвърждава неговото превъзходството и респективно контрола му над другите.
С оглед на досега изложените факти и заключения за начина на включване на Ивайло Калушев към клуба по алпинизъм, поведението му в групата, неговия траен ентусиазъм в тези занимания и последвалия развой на събитията и отношенията може да се наблюдава като характерен модел през целия му по-нататъшен живот. Според нас, този ранен опит, откривайки донякъде случайно подходяща „еко-система“, е първият случай на успешна „паразитна“ адаптация, която той осъществява и продължава да реализира и занапред. Първо, защото намира психологически отдушник и спасение за себе си. Второ, защото успява, макар и временно, да се аташира в общност, където камуфлира истинската си същност, без да изгражда трайна привързаност и реципрочност в отношенията.
Впоследствие се възползва от доверието и сплотеността на общността до момента, в който се е почувствал готов да пристъпи към евакуация, преди да бъдат разкрити целите и намеренията му, бойкотирайки лидера, отцепвайки със себе си антураж от зависими поддръжници и отнасяйки безценен арсенал от идеи и ресурси за влияние. Дори и в по-късните му и редки публични изяви ясно изпъкват егоистичните му мотиви. В едни от спорадичните му опити да придаде някаква социална значимост и обществена полезност на тези си занимания (интервю в БНР от 24.01.2019 г.) или включвайки се в края на спасителна операция на деца, заседнали в пещера през 2010г., не могат да се разсеят съмненията за самоизтъкване, показност и перфидна пресметливост, които прозират зад тези инициативи. В интервюто по БНР в предаването „Хоризонт до обед“, озаглавено „Децата вече не знаят как да си играят“, Калушев (в ролята си на създател на Школа за приключения „Роук“) и Ивайло Иванов (от Българската асоциация по екстремни спортове) привидно обсъждат как съвременното ежедневие и виртуалните игри отдалечават децата от природата. Водещата Ирина Недева педантично изчита респектиращо „CV“, предоставено и от Калушев за неговото представяне: „старши инструктор по спелеология, алпинизъм, пещерно гмуркане, аварийно спасяване и оцеляване в екстремни условия към водещи световни организации, международен аутуърд баунт и едюко инструктор (от Outward Bound – международна мрежа от училища за обучение чрез преживяване и оцеляване сред природата), пътешественик, мореплавател в едно от малкото трансатлантически ветроходни плавания, пилот парапланерист и международен инструктор по бойни изкуства“
На първо място прави впечатление, че в тази „грандиозна визитка“ ясно личи почерка на Калушев към самоизтъкване, хиперболизиране на умения и способности и откровени лъжи за притежавани от него международни признания и статусни нива– титли, цензове и прочие авторитетни позиции. Второ, не бива да забравяме, че темата е за децата и привлекателните алтернативи за тяхното „спасение“ от опасностите на дигитализирания свят, които предлага новосформираната школа на Калушев, както и периода в който се реализира интервюто, а именно след внезапното напускане на мексиканската „база“, когато се завръща в България в търсене на реабилитация и нови възможности за набиране на сексуални жертви (потвърдено от множеството записи на интервюта с деца, проведени през същата година, в които Калушев безпардонно демонстрира манипулативния си подход на преференциален педофил, който е детайлно описан в експертизата в отговор на въпрос №8). В характерен стил, в радио разговора Калушев активно манипулира аудиторията, смесвайки истини, полуистини и неистини в твърденията си, за да усили впечатленията за своето величие и репутацията си на утвърден учител, ментор и инструктор, мамейки че в Мексико имал „голямо училище“ и „страшно много ученици“, че бил „подкрепян от супер много международни асоциации“ и т.н. Тези му твърдения, разбира се, не отговарят на истината и не са потвърдени с никакви доказателства и факти.
В същото време удобно пропуска да запознае широката публика и слушателите на БНР с „духовния си сан“, „трансценденталните си превъплъщения“ и „свръхчовешки си способности“ и „спиритуални постижения“, иначе широко прокламирани в друг контекст, което е явен признак за целева избирателност и преднамереност.
В случая с участието му в спасителните действия в пещерата Духлата край село Боснек, която се провежда през декември 2010 година, когато 4 опитни пещерняци и 3 деца остават блокирани под земята след проливни дъждове, които принудително повишават нивото на осемте подземни реки в лабиринта отново ставаме свидетели да извлича нарцистични дивиденти. Всъщност спасителната акция е ръководена от Атанас Русев в продължение на близо 48 часа. Ивайло Калушев се включва едва през последните 2 часа от операцията, а впоследствие приноса му е хиперболизиран и личността незаслужено героизирана от социалните мрежи с активното участие на негови „поклонници“ и „симпатизанти“.
Създаване на добре укрепени, изолирани и силно контролирани от него жизнени пространства и територии
Третият важен акцент в анализа на личността и поведението на Ивайло Калушев, както от гледна точка на задълбочаване на вътрешния патологичен регрес, така и на екстериоризацията на този процес, е битовия и по-точно как той избира, организира и управлява местообитанията си. Ярко впечатление правят три неща, доведени до крайност:
автономност (off-grid – живот извън мрежата),
максимална защита и контрол на пространствата и
перфекционизъм, проявяван в необичайно висока претенциозност (взискателност) към качеството на вещите, използвани от него.
С времето тези тенденции стават все по-отчетливи и категорични, паралелно с нарастване на финансовото му благосъстояние. Алчността и безогледното разхищение на средства, въпреки привидния аскетизъм, също може да бъде добавено като типични за неговото поведение в това отношение. Това се потвърждава от огледите на хижа „Петрохан“ и от видеоматериалите, снимките и данните от свидетелските показания на хората, посещавали имота му в Мексико. На всяко едно от тези места може да се забележи ясно, че Ивайло Калушев е държал той и хората, които е допускал до себе си, да бъдат максимално ресурсно подсигурени и независими от средата и социалното обкръжение, организирайки бита си по начин, който минимизира необходимостта от всякакви външни контакти и зависимости – от задоволяване на нуждите, свързани с прехрана и оцеляване до такива, свързани с развлечение и почивка – съоръжения и помещения за отглеждане и съхранение на храна и хранителни продукти, за техническа поддръжка от всякакъв тип, фотоволтаични инсталации, системи за водоснабдяване, за комуникации, спортни и музикални зали, занаятчийски помещения (шивашки и грънчарски), за специфични спиритуални практики, места за отдих и за наказания и дори „собствена“ пещера.
В потвърждение на тези изводи са свидетелствата за крайно ограничените контакти с местни хора, живеещи в съседство (и в Мексико, и в населените места в близост до хижа Петрохан), така и за битовите навици на общността – много редки случаи на напускане на територията на „базите“ главно за месечно пазаруване за храна, оборудване или друго техническо обезпечаване. Липсва каквито и инициатива за сближаване в регионите на местообитание. Контактите са осъществявани по изключение, винаги са избирателни, премислени и по неизбежна необходимост. Не се наблюдава характерното задълбочаване на взаимоотношенията след по-продължителен престой, напротив процесите са в посока на дистанциране и отчуждаване. Случайните срещи и взаимодействията с непознати хора са били винаги докладвани от подчинените му, педантично са били обсъждани, проследявани и в повечето случаи ограничавани от Калушев, включително и чрез наказания на „провинилите се“. Показателен в това отношение е примерът със самотно живеещ съсед в района на Петрохан, който е съдействал на групата още при настаняването им на хижата, помагал им е всячески със знания и опит, включително ги е снабдявал с храна от мандрата си в продължение на години (ироничното е, че по негови думи видните „природозащитници“ са били напълно неподготвени за живота в планината). Първо той е общувал предимно с Ивайло Иванов – Ивей и на практика никога не е допуснат до хижата за целия период от около 5 години!
Подобни са данните и за престоят им в Мексико, където въпреки многобройните посещения на външни гости, те са били внимателно селектирани от Калушев и никога не са били представители на местната общност. По свидетелски показания Калушев дори е отказал среща с най-влиятелната личност в щата Кантана (щата е кръстен на неговото име), под предлог, че „може да ги разследват“. В този ред на мисли трябва да отбележим, че персекуторните му идеи и настроения са били повсеместни и натрапчиви до степен на шпиономания. Бил е особено мнителен, когато местен проявил дори бегъл интерес към тях и често е поставял задачи на хората си да го проучват. Вероятно и по тази причина местните са възприемали Калушев и хората му в началото като „чудаци“, а в по-късни свидетелства се твърди, че преди напускането на имота си в Мексико, мнозина от квартала са гледали с недоверие на него и хората му поради неприкритата интимност с момчета, затворения начин на живот и сериозната фортификация на имота му. Тази тенденция на отчужденост и болезнена подозрителност е отчетлива и типична, както за живота на групата в Мексико, така и за Петрохан. Така например първоначално Ивайло Калушев се е възползвал от близостта на гостите си Атанас Русев и съпругата му с техните хазяи, които са се ползвали с популярност сред местната общност и на свой ред били много близки с кмета, за да решава битови въпроси или за да си осигури място да проповядва т.нар. си „учение“. Но с времето и след скандал на негова лекция за будизма с две участнички, които го обвинили в шарлатанство, прекъснал рязко контактите и ограничавал хората си да не го правят с местните.
Има свидетелства и за други примери, които илюстрират ясно локалната политика на „самодостатъчност и изключване“, която Калушев е прилагал.
Тук е мястото да се спрем на втория важен признак – здраво укрепените и трудно достъпните местообитания, приличащи на „цитадели“, които са имали специален режим на достъп, видеоконтрол, ограждения и предупредителни табели, КПП-та и прочие средства за защита, които са опасвали границите на имотите му. В случая с хижа Петрохан в „охраняемата зона“ за определен продължителен период са били присвоени територии, представляващи изключителна държавна собственост, включително част от известния туристически път Ком-Емине. Оставяме настрана дори и факта, че Калушев е игнорирал по този начин планинарските традиции и правила, че всеки турист трябва да има безпрепятствен достъп до убежище и хижа, където да получи храна и подслон. Както тук, така и в Мексико е имало своеобразни пропускателни пунктове, оградени с предупредителни знаци и вериги. На хижа Петрохан цялата територия е била опасана с електронен пастир.
Но регулациите не включват само контрол над достъпа за външни хора. Във вътрешното пространство също са съществували забранени зони на достъп. Така например и в Мексико, и на хижа Петрохан втория етаж е бил достъпен само за Калушев и момчетата, но не и за „нисшите“ Ивей, Дечо или Пламен Статев или за който и да било без изричното разрешение на Калушев. Регулацията на отношенията и статута на обитателите в най-тясното обкръжение на Ивайло Калушев също трябва да бъде отбелязана в тази категория. Накратко казано - общността е организирана изцяло по сектантски модел.
Животът им е бил структуриран и подчинен на строго йерархизиран ред, с крайни, дори деспотични правила и регулации, доминиран напълно от Калушев, който се е ползвал със статут на абсолютен диктатор. В близост до него без ограничения и отговорности, със статут на „любимци“ са били поставени момчета от „интимния му кръг“, които той е ухажвал и прелъстявал. Те, разбира се, са се ползвали с този статут временно, до навършване на възраст, която не отговоря на сексуалните „вкусове“ на Калушев. Някои от тях като Валери Андреев са били търпени, докато могат да осигуряват финансиране, шантажирайки родителите си. (Николай Златков не е изтласкан впоследствие от „интимния кръг“ и поради негативния опит от изолацията и раздялата с Валери).
Други, които са били с „отпаднала необходимост“ като Деян Илиев или са имали функции на помагачи като Невена Стаева, са стояли в периферията и са използвани с прагматично предназначение като подставено лице при закупуване на имоти при Илиев или за обслужване на домакинството при Стаева, както и за манипулативни церемонии (набиране на млади скаути, викане на духове и регресии при Невена Стаева). Статутът им на „доверен персонал“ се дължи на доказаната им полезност за „каузата“ на Калушев, но най-вече заради дискретността и конспиративността на „споделените им тайни“ от времето, когато са съжителствали с него по селата из България. Но Дори и Деян Илиев, в зрелите си години, не е имал правото да посещава хижа Петрохан без да уведоми предварително за това си намерение! Той не е и живял там, въпреки че хижата разполага с огромна леглова база, а си е закупил имот в близкото село!
Третата „категория“ организационно са били в позиция на обслужващ персонал, йерархично са били най-нисши и подчинени на всички, дори на децата, а психологически са били поставяни в тежка зависимост, буквално „заробени“ без воля и лично достойнство, тъй като тяхното присъединяване е базирано на експлоатиране на слабостите им и те постоянно е трябвало да доказват пълната си отдаденост, безпрекословната си вярност и покорство на волята на Калушев. В показания на свидетел, пребивавал в хижа Петрохан в началото на 2026 г. например се твърди, че в кухненското помещение е имало списък с правила, които са гласели следното: „всички слушат ламата, ламата знае най-добре, който не се подчинява, ще бъде наказан“ и прочие в този дух. Почти робския им статут, тъй като те очевидно са били наказвани и третирани като лишени от свободна воля, се допълва и от пълната им материална зависимост – всички средства, които са получавани на техни сметки са трансферирани в даден момент в сметки на Калушев т.е са притежавани от него.
Третият важен аспект, който трябва да бъде отбелязан по темата за „барикадирането“ на местообитанията без съмнение е постоянната бдителност, недоверие и предпазливост дори и към хора, които Калушев е канел във вътрешното пространство на имотите си. Никой не е можел да влезе без негово знание и изрично разрешение. „Нисшите хора“ в обкръжението му (Ивей, Пламен или Дечо) задължително е трябвало да патрулират и да дават караул на „пропускателните пунктове“, а когато Калушев и „любимците“ му тръгват или се завръщат отнякъде, те е трябвало да следват неотклонно специален ритуал, състоящ се от дълбоки поклони до земята(на видеозаписите от Петрохан е видно, че в повечето случаи става дума за продължителни интервали от 15 до 30 минути, без значение на сезона и метеорологичната обстановка) и възторжени поздрави в стила на асамблея „Знаме на мира“ или на комунистическите манифестации от периода на НРБ. На импровизираното КПП е имало инсталирана камера, чрез която Калушев е следял за стриктното спазване на ритуала с поклоните. Той никога не слиза от автомобила, а на закъснението дори с минута на някой от „дежурните“ (Пламен Статев, Дечо Василев или Ивайло Иванов – Ивей) се реагира яростно, агресивно и унизително и се наказва с изолация, пост и молитви в продължение на дни – доколкото се осведомихме от преки свидетели става дума за три или повече дни!
По отношение на част от хората, които са получавали покани за гостуване от Калушев, наблюдаваме същата параноична ескалация на отношението и поведението, каквато констатирахме към местните. Независимо от целта, когато са канени с идеята да бъдат респектирани от „професионализма“ на Калушев, дали когато са привличани към неговата сектантска кауза, тези „гости“ задължително е трябвало да бъдат използвани за кредитиране на собственото му влияние. Повечето от тях са изпращани с подозрение, недоверие, а някои с откровена параноя, ако не са засвидетелствали търсеното уважение или съответно безусловен респект и доверие.
Показателен е случаят с Атанас Русев, който е канен четири пъти, но след всяко следващо посещение отношенията му с Калушев са ставали все „по-трудни и проблематични“, за да завършат с обвинения в недобросъвестност и плагиатство.
По подобен начин се развиват контактите с авторитетния американски спелеолог Питър Спруус, който първоначално е поканен да се включи в картографиране на подводна пещерна система в района на имота на Калушев, а финално е изпратен с неоснователното, но убедено подозрение, че е агент под прикритие на ФБР, който цели разобличаването му. В края Калушев е бил дотолкова параноичен, че е забранил на хората си изобщо да общуват с него.
Виктимология на семействата и седуктивните модели за влияние
Всъщност при всички контакти със специално селектираните гости откриваме елементи от същия експлоататорски и прагматичен подход, характерен за модела на свързване на Ивайло Калушев. Те могат да бъдат обособени в четири категории лица, свързани със специфични цели:
легитимиране на фалшивия религиозен или професионален имидж;
осигуряване на обществена подкрепа, влияние и институционално-политическа протекция;
материално подсигуряване и трудова експлоатация;
родители, чиито деца са били обект на сексуален интерес.
Ролята на влиятелните личности, осигуряващи връзки, средства или защита е ключова за експоненциалното разширяване на възможностите на Калушев да продължава престъпните си деяния и заслужава специален коментар. Най-малко, защото след инцидентите на Петрохан и Околчица станахме свидетели на безпрецедентни обществени феномени, които нямат аналог в световната история, когато се касае за обществено-политическа подкрепа на сектантство, сексуално насилие над деца и масови убийства, дори и когато са оправдавани и манипулативно манифестирани като „недоверие в институциите“ и „търсене на истината“ в алтернативни спекулативни версии и откровени криминални фантасмагории.
Ако се върнем към текущия анализ, общото в отношението към всички е било, че никой не е бил допускан свободно и по собствена инициатива до местообитанието, а посещенията им винаги са предхождани от специална подготовка, разпределяне на ролите сред обитателите и внимателна аранжировка на средата – кой от антуража за кого от гостите отговаря, къде може да бъде воден и кого може да срещне, какво може да му бъде показано, кой от живеещите трябва да бъде скрит и изолиран и прочие подробности, описващи ясна преднамереност и инсценировка. В „базите“ Мексико и на Петрохан, според използвания от сектантите жаргон, неизменно се наблюдава съзнателно създаване, моделиране и подреждане на физическото или социалното пространство около всеки от поканените с определена цел.
Ивайло Калушев винаги е манипулирал педантично условията, за да предизвика конкретно поведение, емоционална реакция или възприятие у хората, които са допуснати до местообитанието му. Открояват се обаче и съществени разлики в подхода и стратегиите за камуфлиране на реалността, запазването на конспиративност и контролирането на рисковете и заплахите от разкриване, според предназначението и статута на „гостуващите“.
Родителите задължително биват отделяни от децата си постепенно и в зависимост наличието или отсъствието на съмнения и недоверие. Първоначално децата биват запознавани с младите членове на общността (контролираните от Калушев сексуални жертви). После биват включвани „добрите“ и „всеотдайни“ каки и чичковци (главно Невена, Деян и Ивей в Мексико, а в Петрохан основно Николай и Ивей). Предлагат им се атрактивни и луксозни преживявания, които ги изкушават от развлекателна гледна точка, а от друга страна ги карат да се чувстват свободни, желани и специални. Вниманието към тях е тотално и постоянно биват проследявани техните емоционални реакции.
Следват срещите и прословутия и задължителен „разговор с Иво“, в който Калушев започва да ги обработва перфидно и методично, контрапунктирайки вече осигурените им безгрижни и вълнуващи преживявания, допълнени със скъпи подаръци и обещания за „щастлив и безопасен“ живот с проблемите от „прозаичното“ битие в семейството или в училище и „ограничаващото и взискателно“ присъствие на техните родители. По-този начин той успява почти безпроблемно (най-вече в Мексико) да си осигури въодушевеното съдействие на инфантилните си жертви в усилията му да изолира родителите им за все по-дълги периоди, докато накрая те не предадат децата си изцяло в неговите ръце, рухнали пред абстинентните настоявания на децата си към тях, гарнирани с враждебност и непримиримост, да ги пуснат да заживеят трайно в „Рая“ с тези „чудесни възрастни хора“. Отделно от това, родителите биват подлагани на „специална обработка“, в която както казахме са ангажирани всички членове на сектата. На първо място те биват респектирани от чудодейните „позитивни“ резултати, които Калушев постига с техните „проблемни“, „разглезени“ или „непослушни“ деца. Възраженията им бързо отпадат, пред лицата на екзалтираните и преливащи от щастие техни наследници, с които доскоро те трудно са се оправяли. Но не е само това, психологическата обработка е продължавала и чрез убедително поднесени обещания за образователни ангажименти, специални подготовки и възпитание, съчетани с унищожителни, но перфидно поднесени критики към традиционната образователна система. Това със сигурност е звучало като примамлива алтернатива за тези хора, които по един или друг начин вече са се сблъсквали с дезадаптивното поведение на децата си, но са отказвали да разсъждават рефлексивно и да търсят причините за неуспехите в собствения си родителски подход или в личната си дезангажираност. В допълнение, те в повечето случаи са въвличани в т.нар. „процедури“, които са били нарочно подготвени „представления“, целящи в края на краищата винаги едно – да ги убеждават в „свръхнадареността“ и в „добродетелността“ на Ивайло Калушев.
Както вече беше отбелязано, задължителен елемент от поведенческия модел на преференциалния педофил по пътя на съблазняване и достигане до жертвата е умението за инфилтрация в семейството. Те са способни да идентифицират бързо уязвимостта на децата и специфичните проблеми в семейството, но това не е функция на специални техни умения, а на силна мотивация и натрупване на опит. В случая с Калушев е налице специфичен подход, който наподобява лов от засада. С годините, както става ясно, той превръща вътрешните си недостатъци в предимства, което му осигурява добри възможности за подготовка и внимателно наблюдение над потенциални жертви и техните родители.
В случая на София Андреева (майка на Валери Андреев, подавал нееднократно сигнали срещу Калушев) се натъкваме на пример за травматично усложнение на кумулативно стресово напрежение, съпътстващо отглеждането на психично болен член на семейството. Съпругът й е бил по-скоро ангажиран и отсъстващ баща, зает приоритетно с материалната издръжка и с управлението на сериозния си бизнес, който развива още от 1991 г. Това вероятно е задължавало Андреева да влага целия си капацитет от внимание и грижи за двете си деца, но допълнително е била затормозена и обременена от сложните проблеми на болната си дъщеря, както и от неизбежната стигматизация, на която семействата на психотични пациенти са подлагани по онова време. Цялото това напрежение постепенно е ерозирало емоционалната й устойчивост и е изчерпвало психичните й ресурси до степен на безизходица, което я тласка към нуждата да търси компенсаторни неконвенционални способи и методи, които да предложат спасение за душевната й болка и страдание. Можем да допуснем с основание, че тя е изпитвала самота и отчаяние, които не е имала на кого да сподели или не е намерила адекватна психотерапевтична помощ. Вероятно, вътрешно в себе си, е отхвърляла емоционално болестта на дъщеря си, а на несъзнателно ниво е отказвала да се примири с екзистенциалните последствия от нейното психично състояние. Тогава среща и Калушев в интернет, където попада на сайт „UPADESHA“, където той се представя за консултант. Посещава негови „лекции“ и постепенно намира „лек“ за изтерзаната си емоционално душа.
Калушев с лекота я зарибява и убеждава, че е способен да откликне на нейните съкровени нужди и отчаяние, като й дава различни съвети и методи за нетрадиционно справяне с предкризисното й психично състояние, които сами по себе си са палиативни решения с временен ефект. Реално неговото псевдо-терапевтично въздействие, макар и преживявано субективно от нея като успокояващо, е всъщност насилническо и крайно неетично, защото вместо да „лекува“ травмата й, той по един перфиден начин я задълбочава, превръщайки се реално в неин „дилър“ на утехата, доколкото цената на спокойствието й е била задълбочаващата се психологична зависимост, предозирана до степен на психично обсебване от него. Впоследствие плащането на цената се оскъпява значително и от огромните финансови средства (няма точни данни на даренията, но по признания от членове на семейството, те са над 1 млн. лева, имаме обаче основания да смятаме, на база направените от Калушев разходи в този период, че сумата може да е много по-висока от декларираната), които получава от нея.
Когато Калушев започва буквално да паразитира върху нещастието на Андреева, той се възползва и от страховете й, свързани с другото й дете – Валери Андреев, който тогава излиза от тийнейджърската си години и проявява характерните за възрастта проблеми. Те вероятно са усложнени и от празнотата в семейството, отворила се между отсъстващия му баща и майка му, която е постоянно тревожна и все по-отвлечена от реалността. Неговите проблеми са по-скоро типични и контролируеми и в никакъв случай не могат да се определят като тежки, но в очите на уплашената му майка, те са изглеждали вероятно с катастрофални мащаби. Индоктринирана вече в достатъчна степен от Калушев, тя търси спасение за сина си именно при него, в изолираната и провинциална среда, която той обитава по онова време. Макар и неохотно синът й първоначално се съгласява, защото вероятно домашната атмосфера за него е била потискаща и мрачна. Калушев веднага му осигурява нужното спокойствие и безгрижие. Овладява „проблема с наркотиците“, за да убеди майката за пореден път в способностите си да решава чудодейно проблеми и започва бавно и методично да обработва психологически сина й. Измествайки усещанията, доставяни от пушенето на марихуана, с адреналинови и мистични преживявания, както и с чувство на безгрижие, липса на отговорности и задължения и най-вече бягство от мъчителната обстановка на дома, Калушев постепенно се сближава с момчето и го привлича на своя страна. Впоследствие преминава към етапа на сексуализация, а впоследствие и към източването на значителни средства от родителите, принуждавайки Валери да убеждава майка си, а впоследствие и да шантажира баща си (подробно описание на тези събития и процеси се откриваме в показанията на свидетеля Валери Андреев).
Ситуацията при Ралица Асенова (майка на Николай Златков – младши) изглежда на прав прочит различна, но в същността й отново можем да открием същите маркери за уязвимост, отчаяние, временна безпътица и непримиримост. Подробностите за нейната история са изложени при отговор на въпрос №3, при описание на личностните характеристики на сина й. В контекста на темата ще отбележим само основните прилики - семейни проблеми и неприсъстващ баща, психологични усложнения след травматична загуба (скоро след раздялата с бащата на Николай тя губи и двамата си родители), затруднения в адаптацията на детето, в случая в училище; свързване с Калушев по линия на търсене на палиативни решения и неконвенционални методи за справяне с угнетяващите проблеми; сближаване и предоверяване на Калушев, осигуряващ му достъп до детето. В нейния случай можем да добавим и нарцистичните й черти като важен фактор, манифестирани през нейната суетност и претенциозност, които подхранват борбеното й чувство за непогрешимост и външнообвинителните й реакции като компенсаторен механизъм за копиране на вътрешните й проблеми.
Тези й специфични особености в крайна сметка я превръщат в един от най-заклетите адепти на Ивайло Калушев, който отказва да приеме суровата реалност на последствията за детето й, причинени от персоналните й грешки като родител.
За семейство Макулеви сме предоставили подробни описания и анализи (№3) на причините за виктимизирането на детето им. Същото се отнася и за тримата възрастни членове на сектата Ивайло Иванов, Пламен Статев и Дечо Василев!
Другата категория „гости“, допускани в „орбитата“ на Ивайло Калушев също са били подбирани внимателно, с определена меркантилна цел (финансова и маркетингова) или от протективни съображения (политически връзки и влияние, осигуряващи безопасност). Тук е важно дебело да подчертаем, че независимо от себезащитния характер и просоциална насоченост на публичните обяснения, дадени от тези хора, след фактическото разобличаване на тяхната свързаност с Ивайло Калушев и сектантската му общност, без значение дали мотивите за оказваното институционално, материално или морално съдействие могат да се интерпретират като себични и корупционни или добротворчески и алтруистични към настоящия момент е напълно изяснено, че бенефициента (Ивайло Калушев) на тази подкрепа я е търсил съзнателно и се е възползвал от нея с користни цели, както за прикриване на нелегалната си същност, така и за извършване на противозаконните си деяния.
Нещо повече, от богатия и разнообразен доказателствен фонд е видно, че тези влиятелни „спомоществователи“ парадоксално са проявявали необичайна безкритичност, нехайност или лековерие към действителността около Калушев и хората му, въпреки че са ставали многократно свидетели на неща, които най-общо казано са екстремно предизвикателни към разумната преценка и здравословната мнителност на всеки трезво мислещ човек. Примерите са безкрайно много, но в запис на един от последните разговори между Драгомир Портев и Николай Златков – младши например, около два дни преди последния да бъде прострелян под Околчица от Ивайло Калушев, чуваме трогателно наивните реплики, с които Златков отчаяно се опитва да респектира разгневения баща на момичето, с което той и Калушев са блудствали два дни преди това, заплашвайки го, че те (хората на Калушев) „не са случайна организация“ и имат сериозни връзки с влиятелни лица от политиката. На подобен „рефрен“ се натъкваме и в други записи и показания на свидетели, особено от периода им след завръщането им от Мексико, който ясно показва целевото предназначение на контактите на Ивайло Калушев с тази категория хора.
Подходът му на свързване с тях и начините, по които е разработвал взаимоотношенията са различни от тези, които описахме за родителите на неговите жертви. Тук на преден план са били афиширани свободомислие и либерални възгледи за живота (по-скоро близки до неомарксистки тези), с акцент върху духовна, образователна и сексуална модерност и неконвенционалност, също така екологични каузи и най-вече върху социално-политическата генеалогия. Те са представлявали своеобразни кодирани признаци, по които Калушев е можело да бъде „разпознат“ като „свой“. Те естествено го „сродяват“ идеологически и културно с видни представители на партии политическите кръгове на ПП, ДБ и особено силно на „Да България“!
Без никакво съмнение, освен като реклама и източник за набиране на сериозни финансови средства главно чрез дарения от „наши хора“, Калушев успешно се е възползвал от тези контакти и в психологичен смисъл, на първо място за да получи своя нарцистичен реванш, за моралното заклеймяване и реабилитация за накърненото си самочувствие като младеж, но и за изграждане на престижен обществен имидж (макар и локален), с който да удовлетвори очакванията на тщеславната си майка.
Второ, вярата в неговата свръхнадареност и месиански духовен статут се усилва неимоверно и се превръща хибридно в почти догматично убеждение, когато е подсилена от доказателства за силното му влияние върху светските дела – в обществените и политическите среди. Сведения, които ни разриват значението на този личен „триумф“, откриваме още от периода в Мексико, когато Калушев е имал възможност да декорира „света“, който обитава по начин, който респектира модернистично и прогресивно настроените си в интелектуално, политическо и културно отношение „приятели“ и „гости“. Авторитетът му нараства дотолкова, че един от активистите и основателите на „Да България“ и представен за негов „близък приятел“ Асен Асенов дори предлага, Калушев да участва в селекцията на кандидати на партията, използвайки „екстрасензорните“ си способности за тяхното одобрение. Между другото името на Асенов се споменава много често и неизменно в някаква посредническа роля между Калушев и родители на негови сексуални жертви или „проекти“ (имат се предвид показания на различни свидетели, които го познават, но нямат връзка помежду си).
В този период Калушев е домакинствал на хора от политическите среди на т.нар. „градска десница“ като Саша Безуханова например. Парадирал е пред свидетели за близки познанства с Христо Иванов и Иво Прокопиев. А години преди официалното създаване на политическа партия „Да България“ е показвал на свидетел списък с одобрени от него имена, които впоследствие са оглавили депутатските листи на партията. Малко преди завръщането си от Мексико е впечатлил с „качествата си“ дори и небезизвестния деятел за каузата на „Продължаваме промяната“ Петко Петков (бащата на екс-премиера Кирил Петков), който изразявал публично желание, отново пред свидетел, да го ангажира за политическата си кауза.
Излагайки тези факти смятаме, че е много вероятно внезапното и крайно нежелано като цяло завръщане на Калушев и групата му в България през 2019г., да е станало значително по-приемливо за него, в перспективата на благосклонността и протекциите, на които е можел да разчита, че политическите му „благодетели“ биха могли да му осигурят. Всъщност веднага след като се сформира правителството доминирано от ПП-ДБ през 2022 г., те без съмнение му сътрудничат активно (не се налага да изброяваме подробно примерите, защото повечето са публично известни) с поредица от ходатайства, меморандуми и разрешителни, за да камуфлира успешно престъпното си съществуване, барикадиран зад инсигниите на държавната власт и мнимите благородни каузи в бутафорните си организации (видно от чатове между Калушев и различни представители на коалицията като Тома Белев и други симпатизанти, снимани от Калушев). Цялата театралност на присъствието на Калушев и хората му в хижа Петрохан, прозираща зад паравоенните униформи, сериозното техническо обезпечаване със системи за сигурност и наблюдение, въоръжение с огнестрелни оръжия и всякаква друга подвижна и стационарна техника, умело режисираната пропаганда за борба с дървосекачи и други еко-вредители е безапелационно легитимирана от умишлени или наивни решения, действия или бездействия на представители на политическата коалиция ПП-ДБ като екс вицепремиера Борислав Сандов неговия заместник Тома Белев, екс-министъра на вътрешните работи Бойко Рашков, столичния кмет Васил Терзиев, бизнесдамата и известна общественичка Саша Безуханова и други публични личности.
Изясняването на случая в цялата му пълнота изисква да отчитаме тези зависимости и ролята на политическия, обществения и медиен лобизъм, с който Ивайло Калушев и групата му се е ползвала преди и след фаталния си край. Приживе, за да разширява авторитета и зловредното си влияние, а посмъртно, за да фетишизира образа на човек, чиито престъпни злодеяния са безпрецедентни не само за България, но и в световните криминални хроники, особено когато се има предвид тяхната продължителност и мащаб. Тук визираме първоначалната пасивност и мълчание непосредствено след инцидентите, последвалите венцехвални отзиви и очерци за Калушев и хората му в медийните реакции и коментари на засегнатите публични лица, и придобилите публичност половинчати разяснения и признания, буквално извлечени от тях под натиска на фактите. Те бяха широко обсъждани политически в предизборната кампания, но от гледна точка на текущия анализ, няма как да подминем безмълвно значението на хуманните и гражданските измерения на отговорността и последствията от тези действия, преди и след злополучните събития, както като обществени вреди и затруднения пред разследването, така и най-вече от позицията на нанесените индивидуални психологични щети (множество непоправимо травматизирани човешки съдби, шестима мъртви) без да визираме в частност понятието за вина в неговия тясно юридически смисъл! Трудно е да се приеме с безусловно доверие прокламираната изцяло про-хуманна насоченост на мотивацията за сериозната финансова и институционална подкрепа, която е оказвана на групата на Ивайло Калушев, в периода след завръщането от Мексико и трайното им установяване в България в периода 2020 – 2026 г. и да се игнорират с „лека ръка“ впечатленията за скрит интерес и вероятни користни аспекти на тези взаимовръзки. Причините за подобен скептицизъм откриваме в някои фактически съвпадения и съгласуваност между действията на „двете страни“ (имат се предвид Калушев и споменаваните лица, които са оказвали подкрепа), и паралелност между събития, които подсказват известна каузалност и обусловеност.
На първо място е внезапното трансформиране на доскорошната предимно духовна, религиозна и прононсирана като „филантропска“ общност във въоръжена и екипирана паравоенна еко-организация, веднага, след като е сформирано правителството с премиер Кирил Петков през 2022 г.
Следваща подобна „синхронизация“ откриваме в скоротечно получения меморандум от МОСВ с личния подпис на министъра (Борислав Сандов), без задължителния институционален реквизит по съгласуване и утвърждаване на документи и насрещното бързо (в рамките на около месец) интегриране на току що създадената „Българската рейнджърска организация“ в съответната европейска асоциация, без „родното“ НПО да е извършвало каквато и да е реална дейност. Окупирането от групата на Калушев на планински територии изключителна държавна собственост и нееднократните посещения на видни еколози и политически лица воглаве с министър Сандов на хижа „Петрохан“, особено интензивно в периода 2022-2024г., също илюстрира този процес.
Трудно обясним и разбираем е и факта, че при въпросните визити никой от посетителите не се е впечатлил от абсурдната гледка от съчетаването на военни и религиозни атрибути - композирането на електронни пастири, скъпи технически средства за защита и охрана, пропускателните пунктове, забранителните табели, безразборно използваните навсякъде в периметъра на хижата на гербове и емблеми, внушаващи институционално присъствие, с интериорни и екстериорни елементи на тибетска символика и шамански реквизит. Заедно с това наподобяващата едновременно „будистки храм“ и военно поделение“ база е с многофункционално предназначение - да приютява, забавлява и обучава деца и подрастващи и същевременно да „воюва“ с оръжие с нарушители на екологичното законодателство.
От този период е и закриването на РУП-Годеч през май 2022 г. от тогавашния министър на вътрешните работи Бойко Рашков, който аргументира това свое решение със солиден брой аргументи като необходимост от оптимизация и структурна реформа на министерството въз основа на променена оперативна обстановка, демографски и икономически фактори, математически модели за натовареност и пренасочване на личен състав към работа на „терен“.
В същото време обаче започват да зачестяват все повече сигналите от местни хора и туристи в района на хижа „Петрохан“ за срещи с въоръжени лица, които ограничават придвижването им в обичайни за тях зони за разходка, планинско колоездене, билкарство, бране на гъби и прочие традиционни за района дейности (Няма нито един сигнал за бракониерство и незаконна сеч. Хората на Калушев са лъгали всички близки и познати, че водят борба с бракониери, за да героизират иначе безцелното си шляене из планината.). Изведнъж се оказва, че те попадат в периметъра на заграбените от Калушев и хората му държавни горски територии, които са били доскоро със свободен достъп.
Пресечени са установени маршрути като пътя Ком-Емине, заградени са места за отдих и туризъм, които по думите на „рейнджърите от Петрохан“ са зона, която те имат право и задължение да охраняват. Посещенията на публично известни лица, кметове и министри допълнително затвърждават „официалния“ статут на мнимите горски патрули и „еко-войни“ и респектират сериозно местните жители и традиционните посетители на района.
Друго любопитно съвпадение е инициативата, подета от представители на същата парламентарна коалиция за промени в Закона за опазване на защитените територии през лятото на 2022 г., която не стига до гласуване поради политическите сътресения в коалицията по това време (лятото на 2022 г.), но по-важни са идеите за редакция на закона. Те целят предоставяне на легална основа за делегиране на функции и отговорности по опазване на защитени територии на организации от неправителствения сектор.
Същевременно групата на Калушев е вече екипирана с униформи (униформите са с множество помпозни отличителни знаци, звезди, нагръдни табели, шеврони, нашивки, наподобяващи звания и рангове за старшинство и т.н.), придобива солиден оръжеен арсенал (експресно издаденото разрешително от 2022 г. на Ивайло Иванов за 16 цеви), закупува разнообразна високопроходима техника за зимни и летни условия и афишира чрез всички възможни канали за комуникация, че са ангажирани едва ли не официално от държавата с природозащитна дейност като „горски патрули“ и „рейнджъри“. Впрочем, те почти винаги са облечени с „паравоенните“ си униформи, когато излизат навън. Тази им „бойна готовност“ се запазва висока до средата на 2025 г., когато мнимото сътрудничество с държавата, „формализирано“ чрез общоизвестния меморандум, подписан от Борислав Сандов е прекратено от действащия тогава еко-министър Манол Генов. Освен това са принудени да освободят незаконно оградените от тях държавни територии, около хижа „Петрохан“.
Погледнато генерално, без да претендираме, че е налице пряка причинно-следствена връзка, са налице обективни данни, свидетелстващи за сходство и паралелност между степента на политическото влияние върху управлението на държавата на благосклонно настроения политически и бизнес елит от кръговете на ПП-ДБ от една страна, и активността и финансовата жизненост на групата на Калушев, от друга.
Според анализа на банковите извлечения от лични сметки и такива на свързаните с Калушев организации, случайно или не техните авоари започват значително да намаляват след 2024 г., когато е свалено от власт правителството на Николай Денков. Наред с това се наблюдава и спад на активността по линия на организиране на „семинари“, скаутски лагери и приключенски школи „Роук“ (инициатива, която е била „жизненоважна“ за Калушев в намиране на нови сексуални жертви), въпреки формалното узаконяване на частното средно училище „Космос“ през 2024 г. в края на мандата на правителството. През 2022 г. то всъщност съществува, макар и с неофициален статут в с. Осоица. От многобройните записи от живота на хижа Петрохан е видно, че директорката на училището Татяна Захариева е имала близки отношения с Калушев и е посещавала хижата. Фактически от пролетта на 2025 г., когато коалицията ПП-ДБ е реално извън властта, започва да се забелязва осезаемо и упадъка на сектата във финансово и „организационно“ отношение.
Впрочем едно от последните дарения от лятото на 2025г., направено от дъщерята на Саша Безуханова в размер на 15000 лв. е доста „скромно“ на фона на предходни такива. Още повече, че малко преди да направи въпросното дарение, тя е продала активи на фирмата си на стойност 58 млн. лв., което показва, че получената субсидия не може да се счита за особено щедра. Парите веднага са използвани за покриване на закъснели плащания по поддръжката на хижата. Самата г-жа Безуханова е също сред малкото спонсори през тази „оскъдна“ ,от финансова гледна точка година, за групата на Калушев.
Коментирайки необичайно високото доверие, с което се е ползвал Ивайло Калушев в тези политически и обществени среди можем да посочим и примера с едно от придобилите широка популярност дарения, направени от кмета на София Васил Терзиев и бившата му съпруга в общ размер на над 177 000 лв. на две вноски през 2023 г. Проявената щедрост, най-общо казано, беше разяснена на публиката като доброволен и дълбоко осмислен личен жест към достойни и добри хора, за да могат те да вършат добродетелните си дела, посветени на благородни каузи. Даренията са направени от личните сметки на дарителите, без да станат ясни други важни параметри на дарението – персонално ли са предоставени средствата или на някоя от множеството организации, регистрирани от групата около Калушев, а също и за каква конкретна кауза е предназначена финансовата помощ. След изготвените анализи на банковите сметки на „дарените“ възникват някои въпроси, на които е трудно да се намери смислен и логичен отговор. На първо място е редно да се запитаме, как един отговорен и финансово грамотен човек дава сериозни средства с мотив подпомагане на „благородна кауза“ на организация, регистрирана в търговския регистър като търговско предприятие – „Българска асоциация по екстремни спортове“ ООД? Оттук следват и още два допълнителни въпроса: Забелязал ли е донорът, че дарената организация не е дружество с идеална, а със стопанска цел? Второ, ако приемем, че е отчел това обстоятелство, а именно че прави парично дарение на търговско дружество, защо не се е погрижил за законовата страна и по-конкретно подсигуряването с необходимия реквизит от документи, които се изискват в този случай като нотариално заверен писмен договор за дарение, за да докаже произхода на парите, което е препоръчително условие, но имайки предвид, че той е бил в кампания за заемане на публична длъжност реално е много важен и необходим документ; решение на управителя/ съдружниците на дружеството, с което дарението официално се приема (задължително законово условие).
Не може да не отбележим и факта, че както е видно от финансовия анализ на сметките на БАЕС ООД, дарението не е регистрирано в счетоводния баланс за годината, а реално парите са разходвани главно за екскурзия до Дубай на Калушев с малолетния Леон Версано и за закупуване на подвижен състав (превозни средства с развлекателна цел). Предвид изложените факти и обстоятелства, в най-непредубедения и безобиден вариант, можем да възприемем тези пропуски като предоверяване и нехайство на заможен, силно мотивиран и дълбоко убеден в добродетелността на Калушев и хората му човек.
Такъв беше в общи линии и смисъла на публично лансираната, макар и представена на „порции“, версия от столичния кмет Терзиев. Тогава остава неясно как и защо е бил толкова доверчив и защо и тогава и сега продължава да нехае как са се харчели средствата му, а след трагичните събития да заявява със същата убеденост, че би продължил да предоставя средства? Той се е срещал с Калушев и хората му нееднократно, ходил им е на гости и след дарението, но изглежда не е проявил интерес към ефекта и ползите от безвъзмездно предоставените им средства.
В тази връзка е редно да отбележим и данните, получени от декриптиран чат между Ивайло Калушев и Васил Терзиев, в който се споменава сума от 300 000 лв. и се обсъжда охраната на национален парк „Витоша“ от групата на „рейнджърите“ на Калушев! Въпреки, че не се споменава изрично дали средствата, за които настоява Калушев са очаквани от Васил Терзиев в качеството му на частен дарител или длъжностно лице, след като той пояснява, че иска „да се пази парк Витоша“, а Ивайло Калушев пише „То е ясно какво. 300 000 няма да стигнат за там (с много просълзени от смях ехидни емотикони), но поне ще е от друг бюджет (отново ехиден емотикон)“ се подразбира, че адресатът е по-скоро столичния кмет. После Терзиев отговаря „ Там има друг бюджет. Аз питам само за идеи и решения“, на което Иванов отговаря „ О… с това нямаш проблем. Въпросът е единствено в това кой ще позволи да се реализират идеите. Но и с това нямай грижи.“. Тъй като няма точна дата на разговора, но от съдържанието е видно, че той се реализира със сигурност в контекста на кметските (предизборни или следизборни) периоди на Васил Терзиев, така наречения „друг бюджет“ подсказва, че е след направеното частно дарение и касае най-вероятно публични общински средства. Тук впечатлява и самочувствието на Калушев, който успокоява Терзиев, с намек за влиянието му върху хора, които вземат решения в държавата, пишейки му да не се тревожи за позволението да ги ангажира с изпълнение на „охранителните мероприятия“, които замислят!
Остава без отговор и въпросът, какъв е бил характера и естеството на взаимоотношенията му с тези хора и възможно ли е убежденията и мотивацията му да са били изграждани и усилвани при отсяданията му на хижа Петрохан, където е ходил да нощува сам (видно от записи на камерите на хижата)? Факт, който отсъства от публичните му изявления, където признава единствено, че е посещавал хижата с децата си.
По темата можем да добавим и поредицата от противоречиви, непълни и неясни обяснения, дадени от бившия еко-министър Борислав Сандов за връзките му с Калушев и останалите обитатели на хижа „Петрохан“. Като се започне от твърденията за „бегло“ познанство, оправданията с „хвърчащия лист“ (определение, използвано от него за подписания меморандум за сътрудничество с НПО-то на Калушев като министър) и завършим с поредицата от общи снимки, от които се натрапва впечатлението за значително по-голяма интензивност на контактите и близост в отношенията им.
Тук е особено важно да поставим акцент върху някои отличителни признаци в поведението и отношението към разследването на споменаваните публични лица, в хода на осветляването и разкриването на множество значими факти и обстоятелства, касаещи тяхната свързаност с Калушев и групата му.
Дори ако се прояви известно разбиране към пестеливия стил и поддържането на по-дефанзивна линия в изявленията и действията на един политик, свързван по силата на фактите с углавно криминално деяние, подобно най-общо казано обструктивно отношение, на каквото станахме свидетели, може да послужи за емблематичен пример, който отразява същността на конспиративната стратегия на поведение на замесените публични лица и разкрива, най-меко казано, една недобросъвестна гражданска позиция при разследването на този безпрецедентен случай. И тук не става дума за пречките пред разследването, които подобни реакции и нагласи създават, а за инфлационния ефект върху обществено значими ценности и добродетели, при който пренебрежението на човешкия и обществения дълг към истината и справедливостта, става за сметка на себесъхранителното удобство от избягването на моралния дискомфорт или защитата на политически интереси.
Нещо повече, това прерасна в защитна кампания, която допълнително ерозира етичните стандарти и внесе смут в моралната ориентация на хората, дори след разкритията за зловещите дела на човека, ползвал се с тяхното доверие с години и на когото са били щедри спомоществователи и меценати. Именно такавае била „хранителната среда“, от която Ивайло Калушев е получавал неизчерпаема легитимност и подкрепа в дълги периоди от живота си.
Имплицитните цели на тази безпрецедентна акция (без аналог в света), за осигуряване на лична и обществена индулгенция, които прозират зад подобна стратегия, придобиват значително по-користни и аморални очертания, ако ги разгледаме през призмата на деструктивните последствия и катастрофалните ефекти на индивидуално, семейно и обществено ниво – лансиране и легитимиране (финансово и институционално) на „фасадни организации“ (НПО-та, училища и пр.) с гръмки названия и нерегламентирана дейност, които са параван за извършване на психологическо и сексуално насилие над деца, толериране на заграбване и самоуправство на държавни територии, осигуряване на статут на недосегаемост, институционално, политическо и обществено асистиране на една паразитна и престъпна в същността си общност, манипулиране на общественото мнение с внушения и дезинформация, всяващи раздор и разногласия по фундаментални въпроси за обществените нрави, които неизменно водят до морален релативизъм, травматизиране и стигматизиране на хора и семейства, и в крайна сметка до шест трупа.
Да се анализира от психологична гледна точка съдържанието на изпратеното писмо от Ивайло Калушев до майка му – Стилияна Майсторова!
В анализа на съобщението на Ивайло Калушев да негова майка непосредствено преди инцидентите, откриваме пряки свидетелство за непоколебимост на намеренията му и необратимостта на решението му за унищожение и самоунищожение. Основни маркери за суицидно-ликвидационната нагласа са употребата на минало време и използване на фрази, които индиректно затварят жизнения цикъл. Това доказва, че решението за убийствата и самоубийството е взето преди физическото придвижване с кемпера към Околчица.
Изразяването на морални равносметки и генерализирани оценки за света подсказва крайна нагласа за безизходица на актуалната ситуация и окончателно сбогуване. Текстът демонстрира емоционално изтощение, външна проекция на вината и мистична рационализация на смъртта, което премахва страха от самосъхранение. С други думи това писмо, съдържащо елементи на прощаване, разкрива пълна финализация на жизнения път, което е типично за състояние на капсулиран нарцистичен срив. Въпреки липсата на директни думи за самоубийство, метафоричното описание на света като "сън", липсата на планове за бъдещето потвърждават сериозността на суицидно-ликвидационните намерения. Решението е еднолично, макар и приписвано като валидно и за останалите членове на групата, защото те не са имали възможност, а и ресурс за изразяване на отделно мнение. Всички членове на групата, особено младите момчета са били изцяло контролирани от Ивайло Калушев, поради постигната от него пълна екзистенциална зависимост и липса на волеви ресурс за оказване на каквато и да е съпротива. В допълнение всички профили в социалните мрежи са заличени, с което се изтриват и възможности за евентуално идентифициране на допълнителни свидетели.
Всъщност под паравана на идеята за личностна трансформация и спиритуално пренасяне в алтернативни измерения се камуфлират истинските, организирани и добре планирани намерения на лидера да заличи всички следи, които биха го разобличили като преференциален седуктивен насилник, манипулатор и измамник. На практика провъзгласилия се за лама Ивайло Калушев насочва към умишлена интерпретация на света като „сън“, от който ученикът трябва да се събуди, „признавайки смъртта“. Жертвите вярвали, че умират в името на висша духовна трансформация, а не че участват в криминално масово убийство. Същевременно грижата за прикриване на всички, изобличаващи го като престъпник и измамник следи, са педантично унищожавани разкрива недвусмислено истинските му цели. Когато нарцистичния свят на Калушев се срива под натиска на надвисналата реална опасност да получи неизбежно наказателно възмездие за дългогодишната си криминална кариера на сексуален насилник, той изфабрикува една езотерична спекулация и измислица, която да послужи като колективен мотив, за да оправдае екзекуцията на последователите си и своето самоубийство едновременно като акт на „морално пречистване“ и своеобразно мумифициране на фалшивия му духовен и социален образ.
В обобщение може да се приеме, че в последното послание на Ивайло Калушев към майка му се съдържат кодове от послания и алюзии, които отразяват в синтезиран вариант проблемите, причините и мотивите за леталния край на неговото съществуване като:
Нека ги разгледаме по детайлно. Когато пише на майка си, че „нищо от това което ще чуеш не е вярно, дори и частичка, но нямаме никакви сили повече да се борим с тази кочина…“, Калушев всъщност описва стигматизиращото и осъдително отношение, враждебността, нетърпимостта и отвращението, които общественото мнение, норми, култура и морал задават към сексуалните и личностните му девиации и поведение през целия му живот. Той има презумпция, че реакциите ще бъдат неверни, именно защото ги е усещал и опознавал през личния си опит и преживявания. Под неверни той очевидно има предвид негативни, злепоставящи и най-важното подкопаващи грижливо изгражданата в годините идеализирана представа на майка му за него.
Втората част от изречението отразява парекселанс перманентния конфликт между Калушев и обществото, огромните му усилия да търси и намира адаптивни конспиративни форми на съществуване, бремето да живее тайнствен живот и да поддържа двуличното си присъствие в свят, който го осъжда и отхвърля априори. Всичките му стремежи и активности, в целия му съзнателен живот са били подчинени на неговата неравна битка с пречките и ограниченията на нормалния свят. Той ясно показва и отношението си на дълбока ненавист и презрение към този свят, наричайки го „кочина“ и признава, че е загубил тихата си война с него, защото е изчерпал идеите и силите си да му се противопоставя. Многоточието след думата „кочина“ от една страна ни показва желание да подчертае омразата си с други подобни определения, но от друга, тяхната липса ни убеждава в пораженческото му състояние. Следващото изречение „То не е причината то е просто капката, която преля за всички нас чашата, поредният искрен опит да помогнем на едно болно дете (не е Леон) – момиче е, в твоя чест….“, съдържа други ключови препратки към мотивите за решението да приключи живота си и този на неговите „спътници“, но също така ни разкрива ключови елементи от характера и естеството на взаимоотношенията между майка и син. Ако започнем от края на изречението, подчертаването на пола и допълнението, че той е символичен жест към майката ни подсказва най-малко за две важни неща. На първо място, че това изглежда като продължение на един постоянно очакван, но несъстоял се диалог между тях, в който темата за неговата сексуалност е заобикаляна, защото е създавала неловко чувство и тревожност у двамата.
Незададените директни въпроси за интимността и сексуалния живот на сина са замествани от дискретни намеци и загатвания за еднополовата хомосексуална приоретизация в обкръжението и изборите на партньорства от неговия най-близък кръг, защото отговорите са предусещани и от двамата като разрушителни за крехката основа на връзката им. Връзка изградена върху идеализирани очаквания и нарцистични презентации. След израза „в твоя чест…“, отново имаме многоточие, което потвърждава хипотезата, че този неосъществен разговор е имал перманентно имплицитно присъствие в техните отношения.
Спирайки се отзад напред на израза „..,поредният искрен опит да помогнем на едно болно дете..“ние разбираме защо този искрен разговор между майка и син е невъзможен. Хиперболизираните епитети, които подчертават постоянство „пореден“, благородство „помогнем“ и безкористност „болно дете“ разкриват нарцистичния наратив, който блокира доверието и автентичността на връзката. Те разшифроват отговорите на сина към спестените въпроси на майката за очевидните контрасти и несъответствия в неговия живот и делата му. Постоянството в интереса към деца и подрастващи е опаковано като самоотвержена отдаденост, неотклонната ангажираност с тях е скрита зад хуманни активности, а срамното влечение е потулвано зад хиперболизирани социално желателни мотиви, каквито са лечението и спасението на децата. И това сякаш изглежда достатъчно, за да се съхранят близостта и доверието, но както отбелязахме вече, типично за нарцистично обременения индивид е дълбокото чувство на несигурност, породено от подозрението, че получава незаслужени кредити на одобрение, усещането за вътрешна празнота от липсата на безусловна подкрепа и перманентния ужас от предчувствието, че неизбежното разобличаване на неговата незначителност ще доведе до унижение, провал и отхвърляне
Анализът на аргумента и уточнението, с което Калушев обявява, че е стигнал до края на „борбата“, която води ни препраща към описанието на системните и критични фактори, които предопределят неговото решение да унищожи всичко. „То не е причината то е просто капката, която преля за всички нас чашата,…“. Формулиран в тази последователност и каузална взаимовръзка, определянето на случката с така нареченото болно дете като факторът довел да критичната ескалация вследствие на кумулативно натрупване на причини и обстоятелства е директно признание за ключовото значение на инцидента с Теа Портева за достигане до фаталния извод. В същото изречение се замесва като пояснение и името на Леон Версано, което потвърждава недвусмислено впечатленията за трайния негативен ефект върху Калушев от провала на този негов „проект“.
В текста се откроява още един важен акцент, който се дължи на факта, че дори и предсмъртно, той продължава да държи майка си далеч от истината за себе си. На пръв прочит един страничен и слабо информиран наблюдател би се задоволил с прозаичното обяснение, че няма какво да крие.
Но погледнато през призмата на майката, която въпреки всички условности, произтичащи от дистантната й позиция в живота му, която не би могла да се абстрахира от бремето на отговорността за проблемите на детето си и стряскащите съмнения за истинските причини, довели до фаталната кулминация на живота му, поставя резонния въпрос дали спестената откритост по темата в подобен съдбоносен и сублимен момент от страна на нейния син не следва да се тълкува като символичен израз на разочарование и отмъстителност към майката, за невъзможната безусловна близост. Основанията за подобни интерпретации са подробно описани в обсъждането на психологичната динамика на тяхната връзка, но със сигурност можем да откроим две важни причини.
На първо място защото в пряк и преносен смисъл тя не е откликнала на острата необходимост от подкрепа в критичен за живота му момент и го е изоставила сам на „тепиха“ на сблъсъците му с враждебната реалност, за които той не е бил подготвен (евакуирала се е в ново семейство, дистанцирала се е от неговите проблеми, идентифицирайки се с втория си мъж). И на второ място защото до края не е намирала в себе си кураж и безрезервна готовност да акцептира в пълнота автентичния му образ, атрибутиран с дамгата на личностните му недостатъци и сексуалните отклонения.
Въпреки декларираната силна привързаност, искането на прошка и благодарността, създаващи първоначално впечатление за обичайна синовна почит и близост, които прочитаме в обръщението на Калушев към майка му „..прости ми, благодаря ти от сърце и когато намериш сили (по-скоро е по-добре) просто си насочи мисълта към мен и ще ме намериш. Този свят е един много стабилен сън. Няма смисъл да го превръщаш в кошмар – емотикон слънце, направи на пук и виж вътре в себе си и се усмихни. Обичам те много. Бъди свободна! “, сякаш отсъстват ясни индикации за смиреност, автентична загриженост към нея и искрено разкаяние за болката и унижението, които задължително ще й причини с предстоящите си действия. Те са заменени с изрази, които звучат повече като поучения към възприятията й, препоръки към менталната й нагласа и указания за пренастройване на емоционалното й състояние.
От интенционална гледна точка умозрителните изрази загатват за подход, при който на втори план прозира отношение, което изглежда по-скоро отчуждено и в известна степен равнодушно и надменно. Финалното послание „Бъди свободна!“ е много индикативно, защото разглеждано в контекста на цялостната им връзка и конкретно като завършек на цитираната поредица, то е повече ултимативно и задължаващо, отколкото обнадеждаващо пожелателно.
Предхождан от израза „Обичам те много“, написан с ясното съзнание за предстоящия край и по същество е едноличен и фатален акт на прекъсване на връзката им в реалния живот, той придобива значението на саможертва и индулгенция, ако се перифразира като „вече можеш и трябва да си свободна, защото аз те освобождавам от присъствието си“.
Тогава никак не е лишено от резон допускането, че това е по-скоро дискретна проява на несъзнателно желание за демонстративно отстъпление от неразрешима ситуация, което в психологията на нарцистичния индивид е краен израз на нарцистично превъзходство и същевременно типична форма на наказание чрез суицид. Разглеждани в логиката на изложените допускания и изводи, ирационалните послания добиват по-ясен смисъл на указания за осъществяване на духовен контакт с него. Нещо повече, те са оферирани като възможност за продължаване на тяхната връзка, но вече в напълно стерилен вариант. Към тези изводи е редно да добавим и прокрадващите се съмнения в нейната готовност да реагира и настойчивата препоръка да го направи по-скоро, защото не изисква усилията, които са й били нужни досега „…и когато намериш сили (по-скоро е по-добре) просто си насочи мисълта към мен и ще ме намериш.“
Тук е редно да подчертаем факта, че дори в исканата прошка и изразената благодарност няма имплицитна идея за реципрочност в отношенията. В тях не се съдържа мисъл и намек за какво се иска опрощение и за какви нейни добрини се изказва благодарност. Хората се доверяват много повече на комплимент, който е адресиран към конкретно тяхно действие или качество, а не на генерализирани похвали. По същия начин удовлетворението от признанието за тяхната алтруистичност и добротворство е непълно и често разочароващо, когато обратната връзка е лишена от специфика. Искането на прошка без разкаяние за конкретна грешка или провинение се приема за формална, неискрена или в най-добрия случай за ритуален жест.
Отговорите на въпроси № 11, 12 и 14 са обединени в един текст!
Какви религиозни идеологии и доктрини са изучавали и изповядвали Ивайло Георгиев Калушев, Ивайло Валентинов Иванов, Пламен Атанасов Статев, Дечо Симеонов Василев, Николай Николаев Златков и Александър Янев Макулев и какви са степените на обучение? Наблюдават ли се отклонения от религиозните възгледи на лицата, спрямо общоприетите схващания и съответната религиозна идеология и какви?
По какъв начин религиозните убеждения на членовете на общността са се отразили на поведението им? Могат ли същите да са мотив за самоубийство?
Какво е символното значение на използваните флагове, знаци, жестове и символи в приобщените към делото веществени доказателства с религиозно съдържание?
Като въведение нека кажем най-напред няколко думи за понятието секта. Това в случая е необходимо, понеже самият и.ф. главен прокурор на Република България по това време Борислав Сарафов устно изрази предварително мнение след своя оглед на първото местопрестъпление – хижа „Петрохан". Както научихме от медиите тогава, той и други разследващи са изказали предположение, че има основания да се говори за дейност на религиозна секта. Но какво са разбирали разследващите под думата секта и какво е разбирането в обществото за това понятие?
Секта е група или общност, която се е отделила от официално вероизповедание или идеология (като запазва някои характеристики от учението на вероизповеданието или идеологията, от което/която се е отделила). Тя съществува самостоятелно и проповядва свои собствени религиозни (понякога и не само религиозни) учения. Понятието често се свързва с тоталитарни или деструктивни практики, абсолютна зависимост на членовете на сектата от водача, изолация от обществото и строг контрол върху личността на последователите. Макар в българския Закон за вероизповеданията от 2002 г. да не се споменава понятието секта, в разговорния език тя се използва тъкмо с посоченото значение.
Проповядването на собствени учения много често е свързано с търсенето на някаква лична изгода от страна на основателя или ръководителя на сектата. Тази изгода може да е по отношение на получаване на финансови средства, отнемане в полза сектата (обикновено в полза на ръководителя ѝ) на движимо и недвижимо имущество на последователите, тяхното използване като работна сила (за всякакъв вид физическа работа или за други носещи изгода дейности, включително интелектуални) или като предмет на задоволяване на сексуални желания, дори на садистични такива.
Резултатите от огледите на хижа „Петрохан" от самото начало дадоха основание да се приеме, че там е имало някакви религиозни практики, осъществявани от обитателите. И доколкото в общественото мнение почти всичко различно от православното християнско вероизповедание неправилно се определя като секта (някои хора така определят понякога дори традиционни за страната ни вероизповедания), първите изказани мнения на разследващите не са далече от това популярно отношение.
В процеса на разследването е било установено, че в хижата има достатъчно индикации за религиозна дейност на групата, на пръв (п)оглед свързана с будизма. По-задълбоченото проучване на намерените (в някогашната хижа и после местообитание на групата на Ивайло Калушев) предмети и книги с очевидно религиозно съдържание е показало, че наистина групата е упражнявала будистки религиозни практики. И накрая, от становищата по въпроса на регистрирани будистки общности в България стана ясно, че в крайна сметка това е била секта, но от будистката традиция.
Такова мнение изказаха представителите на регистрираните будистки общности у нас. И за да не остане съмнение, че те държат да елиминират всякакви други будистки общности, макар и нерегистрирани, и да ги стигматизират като секта, ще посочим един техен основателен разграничаващ довод: за да са сигурни, че следват учението на Буда, първото и най-важно условие е да следват написаното в будистките сутри; ако дадена практика или идея противоречи на сутрите, тя е погрешна и следва да се избягва от практикуващите будизъм.
Логично е да се приеме, че ако някой се самоопределя като будист, това не означава автоматично принадлежност към конкретна будистка традиция, организация или линия. Ивайло Калушев действително не фигурира като член, практикуващ или участник в центрове или дейности на регистрираните у нас вероизповедания „Диамантен път на будизма – България" и „Будистка общност Карма Кагю – България". Никоя от двете будистки общности не признава Калушев да има отношение към техните структури и заявяват, че той никога не е бил част от тяхната организация, нито е посещавал техни религиозни прояви и практики. От Дирекция „Вероизповедания" на Министерския съвет в тази връзка заявяват, че българското законодателство (Закон за вероизповеданията от 2002 г., в сила и днес) не изисква задължителна регистрация, за да се упражняват религиозни или духовни практики в страната. В този смисъл всяка религиозна дейност извън рамките на регистрираните вероизповедания не е незаконна, доколкото не нарушава законите на страната ни, в това число и не потъпква правата на останалите граждани.
Като обобщение можем да кажем, че явно Ивайло Калушев и неговата група са практикували някаква форма на будизъм, която не е била призната от регистрираните будистки общности у нас. В този смисъл Калушев наистина е създал своя будистка секта (или заради отрицателната конотация на думата секта нека я наречем будистка общност), но няма сведения да е пожелал тя да бъде регистрирана по Закона за вероизповеданията под някакво име (стига да не дублира, както повелява законът, названията на вече регистрините будистки религиозни общности в България). Друг е въпросът, че от гледна точка на история на религиите особено в последните десетилетия онова, което в Европа и Америка неправилно се нарича тибетски будизъм, всъщност е ламаизъм. Става дума за причудлива смесица между индийска тантра и традиционни тибетски магически практики, обилно гарнирана с изопачени будистки философски концепции и термини.
По тази причина някои будистки представители твърдят, че тибетският „будизъм“ няма кой знае какво общо с учението на Буда и му противоречи в много отношения. За съжаление, както стана широко известно чрез световните медии, а и чрез съответната книжнина, не са редки случаите, в които лами и ринпочета, т.е. гурута на тази тибетска традиция, се държат неподходящо със своите последователи, като се стига дори до сексуално насилие. Въпреки че в действителност в континента Азия последователите на ламаизма са малцинство, в Западна Европа и Северна Америка това синкретично учение се възприема като едва ли не единственият и автентичен будизъм и поради това осъдителното поведение дори на самия Далай Лама и на различни негови съратници хвърля петно върху всички будисти.
Истината е, че ламаизмът измества и подменя будизма и увлича в погрешна посока желаещите да практикуват учението на Буда, като последиците от това могат да бъдат катастрофални. По тази причина е важно да се проверява внимателно дали онова, което някой представя за будистко учение, съответства на сутрите, за да е сигурно, че наистина даден човек практикува будизъм, а не някаква „сексуална йога“ например.
От десетилетия в Европа се говори и пише за сексуалните практики, залегнали в основата на Ваджраяна и съответно подкрепяни от самия Далай лама. Естествено и най-ревностните поддръжници на тибетския будизъм няма как да отрекат наличието на не малък брой сексуални скандали с дейното участие на тибетски лами и многобройните обвинения в сексуална злоупотреба, отправени към лами. От друга страна, редовното извинение, което се дава и което изглежда разумно, е, че това са само изключения и че в крайна сметка тантричните сексуални методи следва да се използват само от много напреднали практикуващи. Макар че подобни обяснения биха могли да прозвучат успокоително за някои хора, всъщност те оставят без отговор въпроса защо в такъв случай видни представители на тибетския будизъм (т.е. предполага се напреднали практикуващи) очевидно имат сериозни проблеми с тези техники.
За незапознатите с тези въпроси хора в крайна сметка тантра не изглежда чак толкова непривлекателна – сексуалният акт е източник на удоволствие, тантра обещава неговото удължаване, както и съхраняване на сексуалната енергия, така че – защо не? Отговорът е съвсем прост: всичко зависи от нашите цели, т. е. ако искаме да се забавляваме и да се отдаваме на сексуални удоволствия, то тантра е възможен вариант; ако обаче като вярващи будисти се стремим към освобождаване от цикъла на преражданията, т.е. към следване на учението на Буда, то тантра е абсолютно вредна.
Последното твърдение звучи малко крайно и всеки с право би се запитал какво е основанието за него. Всъщност, за да е сигурен човек, че следва учението на Буда, първото и най-важно условие е да следва написаното в будистките сутри. Ако дадена практика или идея противоречи на сутрите, то тя е погрешна и следва да се избягва от практикуващите будизъм. В случая идеята да се извършва сексуален акт с цел да се постигне напредък в религиозния живот влиза в противоречие със „Сурангама сутра“ . В нея Буда Шакямуни изрично подчертава, че, за да се надява да постигне просветлението , практикуващият трябва да се откаже изцяло от сексуалните си желания. Казва се и че в края на епохата на Дхарма , в която според будизма живеем сега, навсякъде ще има «поданици на Мара» , които ще насърчават сексуалните практики, като по този начин отклоняват живите същества от пътя на бодхи, т.е. от пътя на будизма. В същата сутра още веднъж се посочва, че похотта се превръща в навик вследствие на сексуалния акт и че бодхисатвите избягват чувствените удоволствия, които са «огнен капан». Как при това положение Далай лама и останалите ламаисти си позволяват да твърдят, че сексуалният акт води до напредък в будизма? На този въпрос „Сурангама сутра“ дава ясен отговор: ако практикуващият си въобрази, че когато види празнотата, е постигнал святост, то той ще попадне под властта на демоните и ще си въобрази, че яденето на месо и пиенето на алкохол, т.е. нарушаването на основните обети може да бъде извинено.
Подобен практикуващ погрешно ще твърди, че сексуалното желание и сексуалната практика биха позволили на хората да следват Дхарма, като отново се споменава нашата епоха – епохата на края на будисткото учение. Всичко това би трябвало да накара всеки, който искрено се стреми да следва пътя на Буда и иска да постигне освобождение от прераждането, да се замисли сериозно и да избягва всячески лъжливите учения на тибетските тантристи, колкото и привлекателно да звучат те.
За тибетската тантра или тибетския „будизъм“ нека поясним, че има много изображения на уж буди, които се намират в твърде „неудобни“ пози с представителки на женския пол и, разбира се, според ламаистите „нещата не са такива, каквито изглеждат“.
Наличието и използването на сексуални техники в тибетския будизъм (тибетската тантра) е широко известно, дори Далай лама говори за тях в някои интервюта, но за съжаление явно множество редови членове на тази религиозна традиция дори не са наясно с това. Впрочем това е разбираемо: гурутата, т.е. така наречените ринпоче и лами първо трябва да вдъхнат безрезервно доверие към самите себе си и лъжливите си теории преди да пристъпят към сексуални издевателства.
Когато човек чете и се запознава с тези практики, има чувството, че става дума за някакво промиване на мозъка, тъй като в днешно време съвсем не е трудно да се провери и да се видят множеството случаи на сексуални издевателства от страна на прочути ринпочета. Например за Согиал Ринпоче, чийто случай съвсем не е изолиран и могат да се намерят множество материали по въпроса; накрая дори Далай лама се принудил да го обяви за „свален“. В същото време все още има ламаисти, които заявяват, че Согиал Ринпоче бил страхотен учител и се прехласват по неговите идеи и книги. Безспорно става дума за хора с промити мозъци.
Друг случай е с Трунгпа Ринпоче, който освен че спи с ученичките си, е и алкохолик и в резултат умира едва на 48 г.„Наследникът“ му Ösel Tendzin пък е болен от СПИН, но това не му пречи също да преспива безразборно с различни адепти и на свой ред умира на 47 г. За съжаление ламаистите и до днес се прехласват по Трунгпа Ринпоче и го мислят за велик учител, което е твърде смущаващо.
Дотук примерите касаят само деянията на лами и ринпочета спрямо западните им последователи. Между самите тибетци обаче нещата не стоят много по-различно. Лама Калу Ринпоче във видео обяснява как било злоупотребявано с него, още когато бил на 12 години, а наставникът му дори се опитал да го убие. Има и други случаи на злоупотреби в това отношение в азиатски будистки общности.
Как обаче реагират ламаистите на всичко това? Аргументите им варират от „това не е, каквото изглежда“, „това са изолирани случаи, каквито има във всички религии“ или „ами на нас никой не ни преподава сексуални техники, те са за напреднали“. За съжаление тъкмо „напредналите“ тибетски учители са си позволявали злоупотреби.
Ако човек посети техните храмове, за да види какви статуи в какви пози има там, лесно ще разбере, че изобщо не става дума за някакви изолирани случаи или недоразумения, а за самата сърцевина на тантра – ползване на сексуални техники с неоправданата надежда, че чрез тях човек някак си ще се просветли. Това, разбира се, не се случва и накрая имаме просто водачи на будистки секти, които се отдават на плътски наслади с последователите си. Странно е хора, които не успяват да спазват дори петте основни предписания, т.е. да не убиват, да не лъжат, да не крадат, да не прелюбодействат и да не приемат упойващи вещества (алкохол, наркотици и др.), да се представят като будистки учители.
В този контекст съвсем уместно се вписват думите от разпита на Валери Андреев, манипулиран по религиозен признак и сексуално злоупотребен от Ивайло Калушев: „Ивайло Калушев се самообяви за тертон (откривател на съкровища) и че получава съобщенията от дананг (директно от просветлени същества), което в средите на будистите се счита за абсолютна наглост и арогантност обикновено.“
Около Ивайло Калушев се кондензира един мистично грандиозен образ: той знае, той вижда, той „чува“ онова, което другите не могат. Неговото слово тежи повече от закона, от семейството, от институциите. В такава настройка всяка негова прищявка може да се преживее като прозрение, а всяка граница – като препятствие пред „истинския път“ в будизма към „просветление“. За някои от участниците в такъв вид тоталитарни секти става почти невъзможно да разграничат мисълта „той е специален“ от твърдението „той има право да определя дали да живея или да умра“.
В заключение по въпроса може да се каже, че „Петрохан/Околчица“ не е само криминален случай или поредната история за деструктивен тоталитарен култ. Това е пример колко лесно една религиозна или идеологическа група – водена от нарцистично параноиден лидер и подкрепена от уязвими, доверчиви и безкритични хора – може да се отдръпне от общата действителност и да заживее в собствена, фоли подобна вселена.
Тъкмо по този модел Ивайло Калушев еволюира от традиционен преводач на тибетски будизъм до лидер на замислено и създадено от него самия синкретично, високорисково религиозно движение, което преформулира класическите Ваджраяна концепции в инструменти за радикална социална изолация и психологическа деконструкция. Механизми на злоупотреба са «традиционни» за такъв тип гуру и те често се улесняват от специфични религиозни концепции, които биват манипулирани от духовните лидери. Можем да изброим някои от тях:
- „Гуру девоция“ – обет за безусловна преданост на гуруто, в случая „ламата“ От учениците се изисква сляпо подчинение. Всяко действие на гуруто, дори да изглежда вредно, се рационализира от последователите като "просветлена активност".
- Обет за мълчание – жертвите често са принуждавани да дават клетва за пазене на тайна (представено като пазене на обет) и са сплашвани с духовно или физическо наказание, ако разкрият случващото се.
- Свещени практики („Тайната консорт“) – практики от Ваджраяна (тантрическия будизъм) понякога биват изкривявани. Най-често се случва учители да манипулират жени, убеждавайки ги, че сексуалните актове с тях са част от духовно просветление или ритуална практика.
Относно еднополови сексуални практики трябва да се подчертае, че докато историческите тантрически текстове се фокусират върху биологичните полярности, съвременните учители и практикуващи адаптират тези техники за еднополови двойки.
В еднополовите тантрически практики енергиите се разпределяли чрез визуализации, дишане и хармонизиране на нервната система, като единият партньор поемал по-активната (мъжка) енергия, а другият – пасивната (женска).
С цел да се постигне по-широко разпространение на будистките учения, в съвременния западен свят тантра често се свързва предимно с еротика и сексуални практики, макар будисти да твърдят, че това било само малка част от учението им. За разлика от други духовни течения, които разчитат на отричане на материалния свят, тантра учи, че всичко в живота е свързано и може да се използва като „инструмент за духовно израстване“. Затова докато класически йогийски текстове често предписват откъсване от светските желания, тантра приема желанията и енергията като „гориво за духовно пробуждане“.
Без да изключваме, че случилото се с шестимата от Петрохан/Околчица може да има и друга мотивация, религиозните подбуди не могат да се изключат напълно и затова допускаме хипотезата, че при някои от тях може да е налице ритуално обусловено действие на саможертва като акт на отхвърляне на илюзорната действителност, според, наложената на групата спекулативна религиозна идеология[4].
Дата Вещи лица:
София Росен Йорданов ……………………….
Д-р Любка Христова ……………………….
Доц. д-р Владимир Велинов………………………
Проф. Иван Желев д-р ………………………
[1] МКБ 10 е Международната класификация на болестите 10 ревизия на СЗО, прилагана в РБ съгласно Наредба № 42/2004 г. на МЗ. От 2016 г. е разработена 11 ревизия, но още не се прилага у нас.
[2] DSM e Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders на АПА – Американската психиатрична асоциация. Наръчникът е добре познат в РБ и понякога се ползва като допълнителна диагностична рамка.
[3] Личностовата акцентуация се проявява с особени качества на конкретния индивид, надвишаващи обичайното ниво на популацията. Те може да са в различни области - интензивност на емоционалните реакции, възбудимост, тревожност, свръхчувствителност, мнителност, педантичност и пр. Съществената страна е количественото отличие от обичайните преживявания у другите, наред с някои затруднения в социалното функциониране ((Karl Leonhard, Akzentuierte Persönlichkeiten, Fischer Verlag, 1968).
11 Всъщност според Калушев, който е успял да убеди в това членовете на групата си, а и от свидетелските показания се вижда, че в това са били убедени и други от останалите живи негови поддръжници и последователи.
