Как да не се разридаеш пред гениалните идеи на Плевнелиев
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Дори и по Конституция съм едва ли не задължен да уважавам държавната си глава.
Така де, щом все още си въобразяваме, че имаме държава, значи тя следва да има и глава.
Това е нещо почти като в семейството – ние, мъжете, си въобразяваме нещо, пък после се оказва, че „господари на въображението“ не сме били ние, а господарките на положението. За по-недосетливите – милите ни женички (мамка им, между нас казано).
От баща ми, със завиден семеен стаж, надхвърлящ годините за т.нар. платинена сватба, съм запомнил две неща. Първо, че от жена и свлачище спасение няма. И второ, че с жена и с радио не се спори.
И тъй като баща ми е и мъдрец, следвам съветите му. Особено вторият – вече спрях да слушам радио. Колкото до първия, ако някой ми помогне с идея, ще съм му вечно признателен...
Та след това тъжно въведение се връщам към същината на темата.
Дори и само от уважение към територията, на която, след едно паметно (спирам се пред съблазънта да кажа - и доста унизително) подръпване на ухото от „началника“ му пред телевизионните камери, се е озовала на поста държавна глава, който и в момента заема, тя е длъжна да познава поне малко от историята на това, над което „държавничи“.
Поканил бил Далай лама
да посети „за първи път“ България? Ми не, Главо моя, държавна. През есента на 1991 г. Сашо Каракачанов, тогава временен кмет на София, Мони Паси и наша скромност, го посрещнахме на випа на аерогара София.
Да, това беше протоколен „пиниз“ – Далай лама трябваше да е на „неофициално посещение“, за да не раздразни България по някакъв начин Китайската народна република. А иначе всичко си беше бая „официално“ – и срещата му с президента Желев, и лекцията му в Софийския университет.
А това, че на сегашната ни държавна глава е убягнал този факт, говори за равнището на неговата осведоменост. Или поне за равнището на компетентност на съветниците му. Нищо още не се било знаело, пак според държавната ми глава, и за идеята „България – 16-а република на СССР“? Ми пак не, Главо моя, държавна.
Още в края на далечната 1989 г., когато вероятно тя все още си е отдъхвала след индивидуалния си „тапетен митинг“ от 10 ноември, един вестник – казваше се тогава „Народна култура“, публикува за първи път част от документите, посветени на тази идея. Даже вестникът посочваше и къде точно се намират, ако някой иска да се запознае по-детайлно с тях (ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 583 и ЦДА, ф.1, оп. 58, а.е. 86).
При демокрацията желаещи се намериха, а съвсем скоро предстои и пълното им представяне пред публиката. Само поради вродената ми скромност няма да споменавам кой ги е дал преди 25 години на „Народна култура“ и кой сега ги е подготвил в пълния им вариант. А с вмененото ми уважение към държавната глава няма да изразя и изненадата си, че четвърт век по-късно само тя не знае за това, че вече всичко по идеята се знае...
Тия дни пък държавната глава официално ни уведоми, че едва след като Германия и СССР се споразумели да си делнат Полша, те „предизвикали“ и Втората световна война.
Ми още веднъж не, Главо моя, държавна. Преди това имаше един Версайски договор от 1919 г., в който алчните западни победители поставиха Германия в унизително положение, пораждащо неистова жажда за мъст и реванш. (Апропо, Ньойският с България си беше негово „копие под индиго“).
После имаше и едно Мюнхенско споразумение (30 септември 1938 г.), с което Англия и Франция развързаха ръцете на Хитлер да търси тези мъст и реванш не срещу тях, а чрез „дранг нах Остен“, т.е. срещу славяните.
Пък по-досетливите ще си обяснят и защо при това положение Сталин им го върна със споразумението Молотов-Рибентроп от 23 август 1939 г.
А по-недосетливите (или по-невежи) да си приказват каквото им хрумне. Само да не изопачават историята в позата на невежи... Че тогава
обиждат и
държавата ми
Последното вдъхновено озарение на държавната ми глава е да бъде създаден музей „Българският ХХ век“, в който да сме сложили (цитирам думите є) „истината за комунизма, спасението на евреите, фашизма, националните катастрофи и прехода“.
Е, как просто да не се разридаеш пред гениалността на подобна идея? Аз поне намерих в думите є цели пет мотива за рев.
Първо, истините за кой комунизъм? Този сталинския, от азиатско-болшевишки тип, наложен ни насила между 1944 и 1956 г.? Или за този на личния режим на Живков след това? Или пък за онзи, в който сегашната ни държавна глава е била и комсомолски секретар?
Истините са толкова различни, че просто не се побират само в една. Тука „3 в 1“ не става, Главо моя, държавна.
Второ, в „истините“ ще дръзнем ли например да кажем, че за разлика от датчаните, които са „продавали“ живота на техните си евреи, ние сме ги спасили абсолютно безкористно? И че нямаме никакъв грях към евреите от Гърция и Македония просто защото те са били „германска собственост“, а ние – само „администрация“ под чужд диктат в тези области през 1941 – 1944 година?
Трето, истината за кой наш „фашизъм“? В България такава политическа система просто никога не е съществувала. Да, имало е профашистки организации, имало е и режим, забраняващ всички партии. Но ще кажем ли и истината, че тъкмо тогава (1934 – 1939 г.) страната ни е преживяла своята реална стопанска „обнова“?
Четвърто, ще поставим ли в музея и „истината“, че върху столицата на една нефашистка и невоюваща страна сегашният ни „биг брадър“, пред когото държавната ни глава не спира да коленичи, изсипа тонове бомби над мирните є граждани? И ще поиска ли държавната ни глава едновременно демонтиране не само на Паметника на Съветската армия, но и на този на „американските летци - герои“, дето безсмислено са убивали нашите предци без вина виновни?
Или поне да поиска срещу техния паметник до бъде преместен този на поручик Списаревски? Нали точно така се раждат „истинските истини“ - като ги сложиш една срещу друга или пък една до друга?
И пето, за което най ми се реве. Последната национална катастрофа действително е т.нар. ни преход към демокрация.
Та, питам държавната ми глава две прости неща. Едното е – как точно ще го сложи и него в „музея на истините“? Само, много моля, да не е по „паркингите“ на Германия. Защото истините нямат „паркинги“, а само памет.
Второто – а къде точно ще е мястото на държавната ми глава в тази последната „истина“?
