ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Има не повече от три обяснения защо Бойко Борисов отложи кандидатстването ни за Еврозоната.
Получили сме предварителен отказ от поне една страна-членка на ЕЗ, получил е информация, че Румен Радев ще подкрепи организацията на референдум „за“ и „против“ еврото, който очевидно ще бъде спечелен от скептиците и изгубен от правителството, или офисът на Кристин Лагард еднолично е помолил за отлагане, което след клетвите за влизане през април ще се изтълкува за политически провал.
Но всъщност е все тая каква е причината, тъй като общественото мнение дори според про-правителствени социологически агенции е преобладаващо против България да се включва в чакалнята сега. Силово включване ще доведе до непредвидими икономически и социални реакции от хората.
И тук Борисов е прав. Но не беше прав през последните години за други две неща.
Първо, Борисов придоби (с право) убеждение, че влизането ни в чакалнята на Еврозоната е уникално историческо постижение за страната и вероятно за самия него. Невиждайки категорични други шансове буквално да запише името си в историята с конкретно постижение в този мандат, той даде сигнал „пълен напред“, който от хората около него се изтълкува като „кръгом и наведи се“.
Това тълкуване остана некоригирано от премиера – а може би и насърчено в някои моменти. Следователно, България започва да подписва автоматично всички искания от Европейската Централна Банка и Европейската Комисия, без значение колко неравнопоставени и несправедливи са спрямо нас.
Например, ние се съгласихме да влезем в банковия съюз преди да влезем в Еврозоната. Тоест, ще плащаме за европейски банков надзор за спасяването на европейските банки, но без да имаме достъп до същите тези спасителни механизми, които да спасят нашите банки, а самата ЕЦБ ще ни забрани да ги спасяваме дори със собствени сили (за което подуправителят Калин Христов предупреди в няколко свои интервюта, останали нечути и непрочетени)!
Очевидно сме били и на път да се съгласим на отвързване на курса лев/евро в канал +/- 15% за престоя ни в Еврозоната, дори и когато имаме собствените възможности да го поддържаме едностранно фиксиран за спокойствие на хората. И вероятно още много други неща, потънали из споразуменията за конфиденциалност.
Принципната грешка на Борисов да не вникне в тези теми и да даде сляп „пълен напред“ на подчинените му не се отрази пряко на настроенията на българите. Но със сигурност краткосрочната радост на банкерите в ЕЦБ и останалите финансови министри на Еврозоната относно колко лесно налагат презастраховките си върху България постепенно е преминала в смайване що за будали сме и дали би могло да ни се вярва изобщо за нещо, ако толкова лесно и наивно сваляме гарда (и от тук препотвърждаване на съмненията на няколко европейски страни, че България принципно не е готова нито за Шенген, нито за Еврозоната).
В крайна сметка, никой не уважава леките жени и затова те не вечерят на една и съща маса със своите клиенти пред очите на всички в лъскавите ресторанти. При държавите не е особено различно.
Второ, Борисов надцени възможностите на своя екип да убеди българското общество в ползите от чакалнята на Еврозоната и съответно да го разубеди, че минусите на еврото са по-малко от плюсовете, а много от тях са и градски легенди (не, никъде цените не са се удвоявали).
Менда Стоянова си направи публично харакири с опита да прокара промени във валутния борд през преходни и заключителни разпоредби „на тъмно“. Гуверньорът на БНБ Димитър Радев е относително непознат за широката публика. От същата ниска разпознаваемост страда и икономическият министър Караниколов, който е нов за политиката, номиниран от малкия коалиционен партньор и по стечение на обстоятелствата буквално затънал в кал да спасява водоснабдяването в Перник.
На всичкото отгоре, премиерът Борисов няма съветници по икономика и финанси в политическия си кабинет (може би е време да се замисли по този въпрос), които да изпрати по медиите и да защитят нужните тези.
Без да поставяме под никакво съмнение знанията и експертизата на финансовите и икономически фигури в държавата, те чисто и просто не разполагат с общественото доверие да убедят българския народ, че ползите от еврото надвишават минусите – и това е безспорен социологически факт.
Накрая на бакалския тефтер просто можем да запишем:
1. Срамно проведени преговори на тъмно
2. Разголени по възможно най-нескопосания начин в най-неподходящото време
3. От хора с обективно ниско обществено доверие
4. В изконно наплашен за еврото народ
Резултатът не би трябвало да изненада никого.
Но за изненада е защо опитен политик като Борисов не просто остави подетия курс некоригиран навреме, но и не удари спирачки много по-рано, когато рискът от непредвидени щети и истински сблъсък би бил по-малък.
Този риск днес е както от прякото стълкновение с президента Румен Радев във вътрешнополитически план, така и от последствията от поредния сигнал, че на България трудно може да се има доверие да защити дори собствения си интерес на международната сцена. Та какво остава да защити партньорите си или инвестиралите в нея международни корпорации в някоя по-голяма икономическа или политическа игра.
