ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
От ранна възраст ни възпитават да поставяме другите пред себе си. Да споделяме, да отстъпваме, да помагаме, дори когато това ни струва неудобство или лишение. Егоизмът е представян като недостатък, почти като морално петно. Да мислиш за себе си – не е красиво. Да откажеш – още по-малко.
Но какво се случва, когато споделената играчка се връща счупена? Когато раницата тежи толкова, че краката отказват, а мястото в автобуса е „за другите“? Когато непрекъснатото „да“ изчерпва силите, а обещаната помощ никога не идва? В тези ситуации въпросът вече не е морален, а съвсем практичен: кой носи отговорност за собственото ни благополучие?
Именно тук се появява понятието „здравословен егоизъм“. Не като оправдание за безразличие, а като граница между грижата за другите и грижата за себе си.
Съвременната психология разглежда здравословния егоизъм като част от пълноценния личен живот. Той е свързан със способността да се съхраним – физически и емоционално, да разпознаваме собствените си нужди и да не ги пренебрегваме в името на абстрактни очаквания. Това означава да умеем да казваме „не“, когато нещо е в наш ущърб, без вина и без обяснения, съобщава Дарик.
Здравословният егоизъм не отрича съпричастността. Напротив – той я прави възможна в дългосрочен план. Човек, който е изтощен, пренебрегнат и постоянно на ръба, трудно може да бъде истински полезен на околните. Личната отговорност за собственото щастие не изключва другите, а създава основа за по-зрели отношения.
Абрахам Маслоу, авторът на пирамидата на човешките потребности, формулира това просто: „Здравословният егоизъм е в основата на себеактуализацията и позволява на човека да бъде по-полезен и състрадателен към другите в дългосрочен план.“
На практика този подход не изисква нищо революционно. Става дума за сън, почивка, грижа за тялото, отказ от ангажименти, които натоварват и не носят смисъл, време за лични интереси. Дребни избори, които често отлагаме, защото „не е моментът“ или „има по-важни неща“. С времето обаче именно те се оказват решаващи.
Проблемът е, че тези идеи се повтарят до изтъркване. Те се превръщат в лозунги, в обещания за „най-добрата версия на себе си“, в продукт. Така здравословният егоизъм лесно се бърка с безразличие или с култ към собственото „аз“. Тук се появява и основното напрежение – къде минава границата между грижа за себе си и откровен нарцисизъм?
Разликата не е тънка, а съществена. Хората, които практикуват здравословен егоизъм, не са лишени от емпатия. Те не задоволяват нуждите си за сметка на другите. Те могат да правят компромиси, без да губят достойнството си. За тях чуждите чувства съществуват.
Нарцисизмът действа по друг начин. Там вниманието и възхищението са гориво. Истината не е от значение, ако не обслужва образа. В спора не се търси решение, а надмощие. Компромисът се възприема като слабост. В такива отношения здравословният егоизъм се проявява най-вече като защита – като отказ да участваш в манипулация, като решение да съхраниш себе си.
Емпатията при здравословния егоизъм не е безгранична. Тя е насочена, разумна и навременна. Помощта се дава там, където е нужна, но не до степен на самоунищожение. Символично това е обобщено в добре познатата фраза: „Ако имаш две ризи, дай едната.“ Не и двете. Защото ако останеш без нищо, няма как да бъдеш полезен на когото и да било.
Тази логика важи особено силно за хора, които не започват от стабилна основа. За онези, които изграждат себе си не от нулата, а от още по-ниско ниво. Там грижата за себе си не е избор, а необходимост.
