Иван Първанов, авторът на „Атентатите на ХХ век“: Службите за сигурност ще имат главоболия с Тръмп

"Българските атентатори са първични и нескопосани"

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Премиерната книга „Атентатите на ХХ век. Заговори, покушения, политически убийства“ на Иван Първанов представя забележителни, интригуващи, известни и неизвестни посегателства срещу живота на държавници от цял свят. В някои от тях само съдбата по уникален начин спасява набелязаните да умрат, в други – един куршум преобръща живота на милиони хора. За пръв път в книга биват описани пазени в дълбока тайна опити за покушения над някои от съвременните американски президенти: Кенеди, Форд, Никсън, Рейгън, Буш, Клинтън и Обама. Читателите ще научат и за засекретените опити за атентати над руските лидери Брежнев и Путин. В сборника, тиражиран от издателство „Милениум“, са представени и посегателствата над личности като Махатма и Индира Ганди, Ясер Арафат, Фидел Кастро, Муамар Кадафи и още много други. Авторът на любопитното изследване - Иван Първанов, е журналист, писател документалист и автор на редица книги, посветени на диктаторите. Разговаряме с него по любимата му тема, пречупена през историята на атентатите.

- Г-н Първанов вие сте автор на много книги, посветени на живота на световни държавници и диктатори. Какво от техните черти извежда на преден план темата за атентатите?

- Атентатите в световната история от древността до наши дни обикновено са свързани с управлението на тиранични и деспотични владетели, узурпирали и съсредоточили властта изцяло в собствените си ръце. За да има покушение или атентат над цар, президент или премиер обикновено трябва да има недоволни от неговото управление. Обикновено недоволството е предизвикано от неговата авторитарност. Слабите и мекушави владетели обикновено се свалят с помощта на обикновен дворцов или военен метеж или преврат. Докато при тираните това е невъзможно, тъй като те държат здраво управлението в ръцете си, войската и полицията са на тяхна страна. Тогава се налага да се прибегне към атентат, който обикновено се организира от една малка група лица посветени в него, и един или няколко преки изпълнители.

- „Децата на диктаторите”, „Любовнците на властта”, „Мавзолеи, гробници мумии”, сега и „Атентатите на ХХ век“ - всеки един от вашите документални сборници търси път към същността на известните управници. Коя страна от техния личен живот е призмата, през която усещахте, че образът им прозира най-ясно и реалистично?

- Всеки човек, пък бил той и владетел на половината свят, е най-искрен и неподправен в своето отношение към близките и семейството си. Онова, което той повече или по-малко успява да скрие в ролята си на държавник, обикновено изпъква в отношенията към децата, съпругата, пък ако щете и към любовницата. В книгата ми „Децата на диктаторите” има немалко случаи, в които съм представил най-чудовищните личности като изключително любящи бащи и съпрузи. Не липсват и обратните случаи, при които пред хората диктаторът показва едно лице на безупречен управник, а в същото време вкъщи е истински тиранин и деспот. Владетелят в личния си живот и владетелят управник, това обикновено са двете лица на един и същи Янус, които в повечето случаи изобщо не си приличат.

- В „Атентатите на ХХ век” има случаи, които излизат за пръв път в книга. С кои имена са свързани и с какво са интересни?

- Да, действително има разкази за покушения, които досега не са били описвани в книга. Всяко е по своему уникално, любопитно и интересно. Едно от най-любопитните, на които се натъкнах, бе това на лидера на японската соцпартия Асанума, който е убит ритуално със самурайски меч от националиста Отоя Ямагучи. За пръв път излиза и разказът за убийството на полския президент Нарутович, убит при откриване на изложба във Варшава. Както и убийството на френския президент Пол Думер, застрелян от писател психопат.

В някои от случаите само съдбата спасява по уникален начин набелязаните да умрат. При атентата срещу португалския крал Карлуш I, синът му принц Фелипе се спасява благодарение на един огромен букет с цветя, който майка му успява да бутне пред него, за да не го видят и улучат убийците. При друг атентат американският президент Теодор Рузвелт след като бива прострелян, произнася едночасова реч преди да се строполи на земята и да бъде откаран в болница.

За пръв път българските читатели ще могат да прочетат и за пазените в дълбока секретност опити за покушения над някои от съвременните американски президенти: Кенеди, Форд, Никсън и Рейгън, за да се сигне до последните – Буш, Клинтън и Обама. Читателят ще се запознае със засекретените опити за покушения над руските лидери Леонид Брежнев и Владимир Путин. В книгата са представени и атентатите над други световноизвестни личности като Махатма Ганди, Индира Ганди и синът и Раджив, Ясер Арафат, Фидел Кастро, Муамар Кадафи и още много други.

- Кои са вашите източници на информация? Как ги пресявате и на кои се доверявате в по-голяма степен?

- По професия съм журналист и затова черпя информацията си основно от медиите. При използването им прилагам основният журналистически принцип – една информация може да се смята за достоверна само ако е засечена и е потвърдена от най-малко три независими един от друг източника. Там, където има различни версии, съм представил всички, за да получи читателят най-пълната възможна представа за случилото се и да може сам да си изгради своя независима версия.

- Коя е причината много от атентатите да се държат в пълна секретност?

- На никои служби за сигурност не би им било особено приятно да тръбят пред света за собствената си некадърност и за това, че са проспали един атентат, при който е загинал, или е бил ранен държавният им глава. Това най-малкото би ударило по техния престиж. А от друга страна съобщенията за извършен атентат биха насърчили и други да опитат. Затова доколкото могат, държавните агенции за национална сигурност се стремят да пазят в тайна опитите за покушения, когато те са неуспешни. Когато са успешни, това разбира се няма как да се скрие.

- Отделяте специална част от книгата на политическите покушения у нас. Как оценявате българските атентатори спрямо други на Балканите, в Европа и по света?

- Българските атентати, за които съм отделил място в книгата, са извършени основно в края на XIX и началото на XX век. Това е времето, когато България току що се е освободила от робство и е придобила своята национална независимост. И както и в други държави, минали по този път, в страната ни се разгаря борба за власт, за постове и за влияние. Ние, българите, като балканци, сме доста темпераментни и през вековете неведнъж сме показвали, че предпочитаме да решаваме въпросите и проблемите си чрез сабята и куршума, вместо на масата на преговорите. Затова, почувствали се веднъж свободни от турския гнет, нашенци надигат глави и решават да се борят за постигане на своите лични желания и цели с цената на всичко. И най-вече с цената на живота на противника. В сравнение с атентатите, организирани в Европа и в доста по-цивилизования по онова време свят, атентатите в България са доста първични и дори в известна степен нескопосани, каквито между впрочем са и техните поръчители и преки изпълнители. Един Стамболов е съсечен посред бял ден насред София без убийците му изобщо да се крият. Колегата му Димитър Петков – Свирчо е ликвидиран по същия публичен начин близо до Орлов мост. На българските атентатори от онова време им е чужда тайнствеността, кроенето на велики планове и мрежи. Решили, че трябва да убият поредния държавник те просто грабват револвера и тръгват да действат, като оставят мисленето за после. Единственият по-рафиниран опит за атентат, който се оказва неуспешен е срещу лидера на Стамболовата партия, Никола Генадиев, на когото е изпратена гърмяща Библия. Генадиев обаче успява да забележи жиците, стърчащи от Библията и така и не я отваря, така опитът за убийството му пропада. Доста по-различен в по-ново време е атентатът срещу писателя дисидент Георги Марков – чрез устройството, добило известност като „българския чадър“. Но да не забравяме, че тук всъщност идеята и сценарият за покушението са дело на „братята” от руските служби.

- Телевизия Си Ен Ен излъчи репортаж за това какво би се случило, ако Доналд Тръмп бъде убит при встъпването си в длъжност, което скандализира американската общественост. Какви според вас са били основанията за поставянето на тази тема?

- За обществеността едно подобно предположение може да бъде проява на лош вкус, но то изобщо не е лишено от основание. В световната история съществуват примери, когато един държавник е бил убит по време на предизборна агитация или при встъпването му в длъжност. В случая с Тръмп, по време на неговото встъпване в длъжност, американските агенции за национална сигурност със сигурност са били много по-нащрек отколкото при това на предшественика му Обама например. А като гледам поведението и изявленията на новият американски президент, които понякога са доста непремерени, ми се струва, че службите за сигурност ще си имат доста главоболия през следващите пет години.

- С какво ви привличат личностите на велможите, за да ги направите герои на вашите документални книги ?

- Едно малко уточнение – личностите не на велможите въобще, а на диктаторите в частност. Това са една особена „порода” хора, защото да успееш да се издигнеш над тълпата и да постигнеш правото да бъдеш Пръв в една държава, е признак, че притежаваш нещо повече, което останалите хора нямат. Диктаторите, в най-широкия смисъл на тази дума, са хора повече или по-малко луди, ексцентрични, и именно с тези си качества те успяват да надъхат тълпата, за да ги избере. Достатъчно е да си припомним един Хитлер, един Мусолини. В по-нови времена, в демократичните държави, диктаторите обикновено се избират, но за това те трябва да успеят да докоснат душата и сърцето на своите избиратели. А това е нещо, което не се удава на всеки, не се постига само чрез тренировки и чрез мъдри пиарски съвети. Днес голяма част от политиците и държавниците имат по цяла кохорта от медийни специалисти, които ги съветват как да се усмихват, пишат им речите и ги напътстват как да се държат така, че да постигнат и да задържат народната любов. Хитлер или Махатма Ганди са нямали пиари, но са притежавали умението с думите си да спират дъха на хората и да ги карат да ги гледат с възторг и преклонение. А това, според мен, е нещо, заслужаващо уважение.