ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Пета година Румен Радев се проваля като какъв ли не – като обединител на нацията, като лице и глас на външната политика, като човек с авторитет, който изгуби дори твърде романтичния си ореол на пилот на изтребител, като президент, който иска втори мандат, но никой не го издига и затова той самообявява кандидатурата си и извива ръцете на БСП да го подкрепи, че за къде е без партия зад гърба си...
Но само 2 дни му бяха достатъчни да се провали грандиозно като държавен глава. Пътьом – и като сценарист на евтини политически интриги. Но в случая с избора на шеф на новата (всъщност стара като състав) ЦИК последният резил е по-голям за Тошкото на Слави, понеже няма данни за други негови битности, освен сглобки на тъпи скечове.
Радев обаче за сетен път показа, че е неточният човек в неточния момент на неточното място. И крещящото доказателство за непригодността му да бъде президент беше именно този кризисен за парламентаризма и държавността месец, в който всичките предвидени от Конституцията три политически сили не просто не успяха да направят кабинет, а взимаха мандатите и ги връщаха нереализирани, включително и веднага.
Тоест, Радев се провали в една от най-важните си роли на стожер на стабилността на държавата и гарант за демократичното й управление именно в момента, в който решаването на този проблем е само в неговите ръце. И тук обяснението, че ситуацията е „специфична“, „бурна“, „неконтролируема“, не просто дрънчи на кухо, но е и най-безсрамното лицемерие, зад което може да се скрие бездарният водевил на Радев единствено и само в негова изгода.
Че да не би ситуацията в началото на 1997 г. по време на 24-масовата национална стачка и блокаж на цялата държава да беше по-лесна? Само че тогава младият, току-що избран и встъпил в длъжност президент Петър Стоянов успя да я реши. С разговори, със срещи, с диалогичността, а явно и с авторитета на новоизбран държавен глава постигна и прие върнатия втори мандат на БСП и гражданската война не се състоя.
А бяхме на ръба. А столетницата извиваше ръцете на новия си лидер Георги Първанов и номинирания си за втори премиер след Жан Виденов – Николай Добрев, да не връщат мандата. Хората бяха на улицата – настръхнали, ядосани и готови на всичко, за да предотвратят втория мандат на БСП.
Не след дълго в не по-проста ситуация се озова и вече президентът Георги Първанов, когато през 2005 г. номинираният за премиер Сергей Станишев получи подкрепата на парламента, но не и предложения от него кабинет. Не толкова артистично и с толкова силни метафори, но бавно и полека, стъпка по стъпка президентът Първанов изигра възловата си роля стабилността на държавата да бъде запазена, правителство да има и държавността да възтържествува.
Тези двама предшественици на Румен Радев изпълниха най-важната функция на президента според нашата конституция – да е арбитър в политическите спорове и гарант за решаването им в полза на държавата и българския народ.
Редки са ситуациите, в които президентът на България трябва да встъпи в тези функции, но само тогава става ясно заслужават ли да бъдат на този пост. Нищо друго да не бяха направили Петър Стоянов и Георги Първанов, те доказаха, че са били достойни да бъдат президенти на Република България.
За разлика от Румен Радев. Който на всичкото отгоре разтяга локуми за отговорността и безотговорността на политическите сили. Особено покрай семплата кройка да постави ГЕРБ в конфузна позиция заради задкулисния му сговор със сбъркали и мястото си, и времето си, и образа си шоумени и властови абстинентни елиминирани от политиката застарели дами.
Но горчивата истина за Радев е само една – не се провали нито ГЕРБ, нито шоумените на Слави и Тошкото му, нито дори БСП, които захвърляха мандатите за правителство като въшливи котета. Не се провали ГЕРБ, като предложи Красимир Ципов за шеф на ЦИК, която именно Радев консултира и трябва да назначи. Дори и самодейците в евтината му пиеска за злепоставяне и накисване на ГЕРБ и персонално на Бойко Борисов не се провалиха.
Провали се самият Радев – той не можа да убеди политическите сили да съставят правителство. Той не можа да разговаря и да посредничи за изглаждане на противоречията им. Той не намери формулата, по която да запази стабилността в страната и държавността.
На принципа „хитрата сврака с двата крака“, той не успя да постигне избор на шеф на ЦИК от първи път, та трябваше да ходи на поправителен.
Дори и датите, които избира за парламентарните избори - и 4 април, католическият Великден, и 11 юли (финала на Европейското първенство по футбол), са, меко казано, налудничави.
Всъщност именно Румен Радев провали 45-о Народно събрание. А това е безпрецедентен провал - по-грандиозен дори не може да си представи нито един съвременен българин. Страшен срам!
Значи или няма авторитет и на никого не му пука какво мисли и говори въпросният Радев, затова си прави каквото си ще...
Или няма представа как се правят тези неща в политиката и затова гледат на него като келеш с лютеница по устата...
Или всичко това се разиграва по неговия задкулисен сценарий с неговите задкулисни совалки и договорки, които, излизайки наяве обаче, го превръщат в гротеска.
Но така или иначе, Румен Радев окончателно доказа, че не става – не е за това място, не е за това време и не е точният човек, който й трябва на България.
Не само сега. А никога. Време е да си потърсим друг!
