Иво Атанасов: Северна Македония няма да се кротне и ще влезе в ЕС и то със своята версия по спорните въпроси с нас

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

„Винаги с Германия, никога против Русия“. Макар да се спори дали наистина цар Борис III е произнесъл тези думи пред германския външен министър Фон Рибентроп през лятото на 1942 г., няма никакво съмнение, че те изразяват в много голяма степен същността на политиката му в хода на Втората Световна война.

Днес от този девиз не е останало почти нищо. Влошаването на отношенията ни с Москва е разбираемо – новият Голям брат го иска, а ние толкова упорито джафкаме по руската мечка, та тя чак ни включи в списъка на вражеските държави.  

Голямата болка идва от Германия, защото към нея сме коректни и с право очакваме същото. Смущаващи нотки се забелязаха още миналата година при двете посещения в Скопие на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен. Докато тя говореше в местния парламент, отвън протестиращи я освиркваха и скандираха: „Бугари-фашисти!“ А тя нито веднъж дори не намекна, че грешат. Камо ли пък да ги поправи, че не сме били фашисти. И не само защото едва ли това й е работата. А и тъй като сигурно е наясно с историята.

Преди демократичните промени бяхме изчистили тази тема. Да, бяхме в хитлеристката коалиция, но в същото време у нас се разгърна антифашистка съпротива, а партизанското движение беше подпомагано не само от СССР, но и от Великобритания и САЩ. В последната фаза на Втората Световна война вече воювахме заедно със съюзените срещу нацизма държави и с цената на свидни жертви допринесохме за разгрома на хитлерофашизма.

След промените обаче започнахме да пренаписахме историята и да твърдим, че не сме имали нацистка практика. Новият прочит нахлу в учебното съдържание, превзе повечето медии и бе скрепен с актове на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Всичко това вършеше работа, но… само за вътрешна употреба. Което се видя като на длан в споровете около кандидатурата на РСМ – нито една членка на ЕС не е на нашата позиция по този въпрос. Дори наскоро опозиционният лидер Мицкоски очи в очи каза на Фон дер Лайен, че България е била от грешната страна на историята. А тя не възрази, и не само защото това всъщност са думи на Чърчил от премиерската му реч на 2 юли 1944 г. пред Камарата на общините. Сигурно знае, че на 19 април 1941 г. нашата армия влиза в Македония със справедливата мисия да обедини разпокъсания от конгреси и договори народ, но… в рамките на хитлеристката коалиция. И че на 4 май същата година Хитлер ни подкрепя с реч в Райхстага. Това няма как да предизвика възторг, точно обратното.

Поредният, но едва ли ще е последен, шамар дойде от Бундестага, който се произнесе с резолюция, че след вписването на българите в Конституцията на РСМ не бива да бъдат поставяни никакви нови условия. Това е продължение на казаното от Фон дер Лайен на 14 юли миналата година пред депутатите в Скопие, че интерпретацията на историята не е част от преговорния процес.

Може да се спори дали е така, защото винаги досега държавите-кандидатки е трябвало предварително да изчистят двустранните спорове със съседите си от ЕС. За нас обаче ще се окаже, че това е без значение, тъй като вече няма как да спечелим спора за събитията през 1941-1944 г. Добре би било да се върнем на позицията отпреди промените – че първоначално сме били на грешната страна на историята, но после сме се приобщили към правилната. Не можем да го сторим по вътрешни причини – години наред политиката ни се формира от мнозинства, според които по темата за фашизма сме едва ли не девствени. Не можем и по външни причини да излезем с успех от ситуацията, защото вече вероятността някой да ни повярва, че сме били толкова устойчиви на нацисткия вирус, та той е минал през нас, без дори да кихнем, клони към нула. Особено след неблагоприятната за нас промяна в немското виждане.

Ето как в стремежа си към временни ползи, и то на вътрешната сцена, загубихме подкрепа за желаното от нас трайно решение на спора за историята. Русия вече и да иска, не може да ни помогне, а Германия – и да може, не иска.

Нататък е до болка ясно. Ще ни притиснат за нови отстъпки пред Скопие, а европеевското мнозинство ще клекне, както го стори миналата година с вдигането на ветото. РСМ ще влезе в ЕС със своята версия по спорните въпроси. И не, няма да се кротне, а ще се възползва от новите възможности да налага виждането си. По много пъти всяка година в Брюксел и Страсбург, а и не само там, ще организира по повод и без повод изложби, дискусии и какви ли не още прояви, в които ще натяква за „бугарскиот фашистички окупатор“.

   И това ще е най-малката от щетите, които ще се стоварят върху главата ни.

Б.р. Заглавието е на редакцията

   ***      

 Иво Първанов Атанасов е български политик от БСП, народен представител от Кюстендилския избирателен район в 36, 37, 38, 39 и 40 Народно събрание. Секретар на Президента на РБ (2009-2012) и член на Съвета за електронни медии (2013-2019).

  Завършва икономика в УНСС, а по професия е журналист с повече от 2 500 публикации. Автор е на пет книги с есета и политическа сатира: „Парламентът като „Мъпет шоу“, „Особена точка“, „Леонардо от Лисиците“, „Стъклената къща“ и „Алпинистът без въже“.

  Член на СБЖ и СБП.