ИГРА НА РЕФЛЕКСИ! Тома Биков БЕЗ ГРАМ СЪМНЕНИЕ: Участието на България в Съвета за мир е логичен ход на българската дипломация
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
След като България в лицето на премиера Росен Желязков прие поканата да участва в Съвета за мир, създаден от американския президент Доналд Тръмп, заваляха поредните анализи, позиции и стратегии на българската публичност, които побързаха да сдъвчат и да изплюят темата, без много да се замислят.
Вече по традиция българското говорене е преди всичко предизборно и не полага голямо усилие да вниква в същността на нещата, а се пързаля по тяхната повърхност. Позициите са заети още преди определено събитие да се е случило и когато то се случи, те се изстрелват на мига, за да го оправдаят или заклеймят. Не е важно какво е събитието, а кой го произвежда. Ако е Желязков, цялата опозиция се нарежда със смръщени вежди и го клейми до следващото събитие. Ако е Радев, се наблюдава умереност от всички страни, защото още не е ясно каква ще е бъдещата коалиция, ако има такава.
В тази игра няма нужда от много мислене, а само от рефлекс. Въпросът не е кой как ще се позиционира, а кой ще скочи пръв пред медиите, за да го последват и останалите. А след тях да се включи и армията от анализатори, за да преповтори различните позиции по свой начин. За замисляне не може да става и дума. Само за рефлекс и реагиране.
А действието, което предприе правителството в оставка, е достатъчно важно, за да бъде анализирано само посредством рефлексите на наличните политически играчи и техните анализатори. Съветът за мир беше създаден преди всичко, за да реши конфликта в Газа, който се разгоря на няколкостотин километра от българската граница преди повече от две години. След поредица от ескалации и опасност войната да обхване големи части от Близкия изток, включително в нея да бъде въвлечен директно и Иран, американският президент успя да деескалира конфликта и воюващите страни да приемат план за прекратяването му. Съветът за мир би трябвало да управлява този процес заедно с Националния комитет за управление на Газа.
Само преди седмица българският дипломат и бивш министър на външните работи Николай Младенов беше определен за върховен представител за Газа, като от тази позиция трябва да координира действията на двете структури. При обявяване името на Младенов българските новини бяха изпълнени с гордост от индивидуалното му постижение, но когато България прие да участва в една от двете структури, скептицизмът вече е налице.
Атаките идват от две опозиционни страни. Първата по рефлекс, както винаги е ПП-ДБ. Според тях участието на България е в противоречие с общата европейска политика и България ще играе ролята на "троянски кон", вместо да е "в сърцето на Европа".
Причината за тези твърдения е, че засега в Съвета от страна на ЕС са приели да участват само България и Унгария. Тук трябва да се уточни, че редица други държави все още обмислят участието си и не е изключено да се присъединят на по-късен етап. Обща европейска политика по казуса обаче няма. Има различни европейски държави с различни интереси и България е една от тях. Самият ЕС пък, въпреки различията си с американския президент Доналд Тръмп, все още не е обявил САЩ за вражеска държава и продължава да ги нарича стратегически партньор.
В този смисъл антиамериканската реторика на ПП-ДБ е парадоксална.
Втората по рефлекс атака идва от "Възраждане" и МЕЧ. Според "Възраждане" правителство в оставка не може да взима такива решения. Те като цяло нямат проблем със самото решение, а с това, че е взето точно от сегашното правителство, което не е много плътна позиция. Защото явно биха се съгласили да подкрепят тази позиция, само ако Костадин Костадинов е министър-председател.
Лидерът на МЕЧ Радостин Василев пък обяви, че не би седнал на една маса с "второстепенни държави" като Азербайджан. Това, последното, изобщо не бива да се коментира от гледна точка на разума, защото тази страна играе ключова роля както по отношение на газовите доставки за Европа, така и по отношение на един от най-важните региони в геополитиката, какъвто е Кавказ.
В Съвета за мир участва и Армения, която е дългогодишен враг на Азербайджан в този регион, но точно след интервенция на Доналд Тръмп двете страни изгладиха отношенията си и изглеждат по-близки до САЩ, отколкото до Русия, в чиято орбита се движеха през последните 100 години. Това е значим, но незабелязан в България факт, който изисква отделен анализ.
В Съвета за мир участват и "второстепенни страни" като Турция, Египет, Индонезия, Йордания, Казахстан, Мароко, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Виетнам и много други. Ако според Радостин Василев това са държави, с които не си струва да си на една маса, то явно очакването му е да го поканят като индивидуален и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, където да заседава заедно с Китай, Русия, САЩ, Франция и Великобритания.
Отвъд тези повърхностни позиции се вижда много ясно, че участието на България в Съвета за мир е логичен ход на българската дипломация. Тактическото позициониране би могло да постигне удължаване на дерогацията за "Лукойл", редица възможности за участие във възстановяването на Газа и създаване на партньорски отношения с важни регионални сили.
В стратегически план целите са още по-важни. България се намира на границата на ЕС с Близкия изток, откъдето идва голяма част от нелегалната миграция. Всеки конфликт в този регион е пряка заплаха както за националната сигурност на страната ни, така и за сигурността на ЕС. Да участваме във взимането на решения и най-малкото да имаме информация от първа ръка за случващото се в този регион е не просто важно, а задължително. Наред с това, България е една от малкото държави, които поддържат добри отношения и с двете страни в конфликта - Израел и Палестина. Присъствието на Николай Младенов като върховен представител за Газа дава на страната ни възможност за далеч по-важна роля в тези процеси, отколкото си представяме.
Доколко ще се възползваме от всички тези възможности, ще зависи от решителността и компетентността на бъдещото управление, независимо от неговата политическа структура. Затова е добре да чуем и ясна позиция по този въпрос от страна на Румен Радев, който ден преди оставката си отклони поканата на Тръмп. Това негово решение беше оправдано с вътрешната конюнктура, но беше взето най-вече заради решението му да се включи в партийния живот на страната. Сега, като партиен лидер, той трябва да заяви по-ясна позиция по този въпрос. И не само по него.
Зад действията по отношение на Съвета за мир трябва да бъде изграждан национален консенсус и парламентът е този, който би могъл да бъде терен за подобни разговори. Би било добре ако новият президент Илияна Йотова отмени конфронтационния стил на Радев и върне президентската институция в полето на консенсуса. Това би могло да помогне за осъществяването на възможностите, които се явяват пред България в Близкия изток. Подписването на споразумението трябва да се ратифицира от настоящото Народно събрание, но и да се осигури приемственост на това действие в следващото. Затова прибързаните реакции, които се въртят около предизборното говорене и персонализираното мислене, е по-добре да бъдат ограничени. Подобни казуси изискват много повече мислене, отколкото говорене, и именно в това трябва да се концентрира българската политическа енергия. Доколкото й позволяват силите.
Тома Биков за "Филтър"
