ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Те никога не са провеждали и вероятно никога няма да организират своя експедиция за изкачването на осемхилядник, но тяхното присъствие в борбата с хималайските и каракорумските осемхилядници е осезателно. Те са с американци, австрийци, англичани, французи, швейцарци, японци, чехи, поляци, българи и с всяка експедиция, дръзнала да мери сили с надоблачните гиганти. Още в онзи паметен ден на 1892 година, когато първите алпинисти спряха под ледените чела на хималайските върхове, бяха съпроводени от група местни жители. След това те бяха наречени "шерпи", съобщава "Марица".
От тогава до днес са проведени стотици експедиции. Тяхната численост обикновено е от 10 до 15-16 души, а хранителните продукти, материалната база и бивачните им съоръжения варират от десетина до двадесет тона. Този огромен товар трябва да се пренесе от последното населено място до базовия лагер и затова са необходими много хора. В зависимост от багажа експедициите наемат от 100 до 700 души носачи, на които трябва да се осигури храна и дрехи, достигащи понякога почти до товара на самата експедиция. Така например през 1954 г., когато италианският професор Ардито Дезио поведе към втория по височина, но пръв по красота и трудност връх на планетата - К-2, той осигури 7 тона храна само за 700-те носачи. За такива обикновено се ползват мъжете на три племена. Шерпите, живеещи в долините Кхумбу, Фарак и Солу, обслужват Еверест, Кангчендзьонга, Лхотце, Макалу, Манаслу, Дхаулагири, Чо Ойю, Анапурна и Шиша Пангма. Хунзите, живеещи в долината на р. Хунза, помагат при подходите към К-2, Нанга Парбат и Броуд пик. Живеещите в областите Балтистан и Кашмир Балти обслужват върховете Гашербрум ІІ и Хидън пик.
Тъй като в проведените досега експедиции болшинството от носачите са от племето шерпи, те са станали синоним на онзи пълзящ керван от хора, с който отъждествяваме всички носачи. Родени и израсли сред суровите условия на Хималаите, шерпите са здрав и кален народ. Дори там, където планината е покрита с вечни снегове и ледове, те ходят боси, леко облечени, хранят се малко, но носят огромни товари. Не само мъжете, но и децата и жените. До неотдавна трудът на тези хора не бе достатъчно добре оценяван и те бяха откровено експлоатирани. Организаторите на експедициите им заплащаха малко, товареха ги много и се отнасяха към тях като със слуги. В последните няколко години трудът им е строго регламентиран, заслуга за което имат организираните туристически сдружения (бюра). Сега носачите (шерпите) носят до 30 кг и поради това още при тръгването всяка експедиция пакетира багажа си в сандъци, денкове, кашони или друг вид опаковки до 30 кг. Заплащането става по строго определени тарифи.
Цялата организация на тези 300, 400, а понякога и много повече души се осъществява от бюрата, а по време на придвижването до базовия лагер - от сердар. След пристигането на базовия лагер основната част от хората се освобождават и на разположение на алпинистите остават сердарят, готвачите, както и още няколко високопланински шерпи, които имат опит в алпинизма. Освен с прекрасните си физически и добри технически качества те се отличават с изключителната си дружелюбност и трудолюбивост и са готови да действат при всякакви обстоятелства за благото на експедицията, към която са наети. Участвали са в спасителни акции, като не един път са загивали заедно със сахибите, както шерпите наричат своите работодатели.
Високопланинските шерпи участват в изнасянето на багаж по междинните лагери. Често участват в опъването на парапети и обработката на маршрута. Носенето на багаж от тях също е регламентирано. Така например до 6000 м товарът им е един, а на всеки 1000 м съответно намалява, като се увеличава дневното заплащане. Това обикновено е фирмена тайна, но не са редки случаите, когато уговорките между шерпи и работодатели се правят допълнително. Най-вече когато времето се влошава или се налагат спасителни акции.
В последните няколко години с комерсиализирането на алпинизма, най-вече на Еверест, кандидат-покорителите наемат лични шерпи, следващи „алпинистите” плътно по целия маршрут. По-заможните клиенти ползват не само по един, а и по повече шерпи. Те им носят голяма част от багажа, построяват им междинните лагери, като вървят преди тях, готвят им храна, чай и всякакви други глезотии. Всичко това даде възможност на много шерпи да осъществят по няколко изкачвания на даден осемхилядник, най-вече на Еверест.
Имената на много от тези смели и силни мъже отдавна напуснаха пределите на Непал, Тибет, Пакистан и станаха синоним на безпределна преданост към идеите на хималаизма. Много често най-изявените от тях са решавали съдбата на много експедиции. Блестящ пример за това е Тензинг Норкей - най-първият сред първите. Точно той на 29 май 1953 г. крачка в крачка с Едмунд Хилари стъпи на най-високата точка на планетата - на 8848.40 м, на Еверест. А какво да кажем за подвига на Пазанг Дава Лама, който в безпримерен героизъм спасява честта на австрийската експедиция до връх Чо Ойю. С официално разрешение за първото изкачване на този осемхиляден гигант през 1954 г. са австрийците, водени от легендата Херберт Тихи. В началото всичко върви нормално, но когато алпинистите достигат до щурмовия лагер, времето внезапно се влошава. Опитът им е неуспешен. Стихията продължава, а хранителните запаси са привършили. Пазанг Дава Лама слиза в близкото селище за продукти. В този момент без официално разрешение към върха върви френско-швейцарска експедиция, водена от Реймон Лайнингер. Научил за това, шерпът бърза с 40-килограмовата раница. Изпреварва „неканените гости” и само за три дни преодолява невероятните 5000 метра в денивелация, с което спасява честта на австрийците. Така на 19 октомври 1954 г. Австрия изкачва своя втори осемхилядник - Чо Ойю 8201 метра.
Трогателна е и историята с Христо Проданов и шерпа Чованг Ринджи от легендарната ни експедиция към Еверест през 1984 г. Амбициозният Христо е готов за атака към върха още на 20 април. Никой друг не се чувства подготвен да тръгне с него без кислород по страховития Западен гребен, освен Ринджи. Двамата катерят до 8500 метра, когато падаща отгоре кислородна бутилка удря шерпа в гърдите и той няма как да продължи. Слиза надолу, за което му помагат намиращите се наблизо Трифон Джамбазов и Людмил Янков. Христо продължава сам и стъпва на върха, ала остава там завинаги. Изключително привързаният към него Ринджи плаче като дете след гибелта на големия българин. А година по-късно за пръв път стъпва на Еверест.
