Калимавки си скубят брадите

Важен у нас е наглецът в расо, а не Бог и Богородица

В Светия синод съм влизал веднъж по повод бъдещата книга за Преподобна Стойна, неканоничната светица, свята българка, живяла между 1883 и 1933 г. Целта на посещението ми бе готовият за печат сборник със спомени да бъде благословен и с неговата поява да се сложи начало на дългия процес по официалната канонизация на народната светица. Неврокопският митрополит Натанаил ме прие любезно, но остана изключително учуден на дързостта ми – цивилни хора да предлагат за канонизация лице, за чиито знамения няма „униформени” /като него!/ свидетели, а само по спомени и съновидения на близки на Стойна. Дори предупреди, без да е чел текста, че може да се наложи тази книга да бъде анатемосана. Ако някой се опита да я разпространи в православните ни храмове... Тръгнах си, без да целуна ръка. А той, милият, смекчи тона и ме покани на гости на манастирска ракия и агне. Година по-късно едва оцеля в адска катастрофа, от която и до днес не може да се оправи. Чух, че се е разкаял пред мой познат по повод споменатата печална визита. И по този повод пак си рекох: канонът си е канон, но моралът е над всичко Къде е моралът днес, дали е над всичко във висшите среди на най-духовната ни институция, каквато е славната в миналото ни Българска православна църква? След кончината на патриарх Максим, Бог да го помилва, на първо четене осъзнахме две неща – първо, че дядо Максим  е бил калугер не само по одеяние, но и по начин на живот. И второ – че най-активните кандидати за неговия престол не притежават и на половина от неговата сдържаност, премислена мълчаливост, добронамереност и може би мъдрост. Едва сега медиите писаха, че покойният патриарх е единственият сред висшите ни архиереи, който не притежаваше лични спестявания, ценности, апартаменти, вили, земи или гори. Возел се е в 21-годишен мерцедес. Получавал е 680 лв. Отделял за себе си 100, а останалите касиерката внасяла в дома за изоставени деца със зрителни проблеми в столичния квартал „Надежда”. И така в продължение на тридесет години. Защо тези подробности от бита на Максим са се премълчавали досега вече не е толкова важно – може от скромност, може би от предвидливост, че тези факти след смъртта му ще отекнат по-силно, а ако приживе станат достояние на миряните ще се сметнат за самореклама. Но дори и да е така – трябва да притежаваш достатъчно вътрешна сила, когато всички гадаят имаш ли и ти досие в ДС, да не се изкушиш и да отвърнеш срещу това лакомо за сензации любопитство като открехнеш за журналистите малко от личното си всекидневие, порядки, скромна обстановка, постна храна. Само дни след като патриархът легна завинаги в мраморния си саркофаг започна битката между калимавките – изглежда в завещанието си покойният не е упоменал името на своя наследник, защото нещата немедлено придобиха карикатурен вид. Когато пловдивския Николай грабна жезъла на софийската митрополия и поведе с упокойна молитва своя любим духовен наставник към вечния му път мнозина си помислиха, че той ще е бъдещият ни патриарх. Нищо че според църковния устав това е невъзможно – нямал навършени 50 години. Но у нас всичко е възможно – нали един сержант от запаса стана направо генерал и оглави разузнаването ни, нали заради един министър промениха закона, тъй като той не бе сънувал, че ще става министър, и имаше диплома само за средно образование, а за високия пост се изискваше да си висшист. Както се казва, щом сме построили мост, защо да не прокараме под него и реката. В случая мостът се оказа преждевременен – вместо, както уж бе гласувано, сливенският Йоаникий да стане наместник-председател, на преден план изскочи току-що завърналия се от Москва дядо Кирил. Чиито публични грешки и грехове се виждат с просто око: от скандалите около бизнес интересите му до провождането на свои представители на митинги на „Атака”. Но човек на Русия е и младият дядо Николай – неотдавна той предвидливо посрещна с теманета във Филибето руския патриарх, държа се с Кирил Московски не само като негов домакин и прям последовател, но и като бъдещ колега по сан. Което даде основание на редица наблюдатели да решат, че Николай е изборът на властта.Пак по негова инициатива пловдивдивски журналист получи шанса единствен да отрази това височайше посещение в града край Марица. Бензин в огъня наля и съвсем скорошното предложение, огласено от историка Божидар Димитров, ексминистър без портфейл  в днешното правителство, който поиска да се промени църковния устав. За да може дядо Николай да се забули в бялото було и да седне начело на църквата ни. Това пък даде основание на лявата ексдепутатка Татяна Дончева да обобщи, че изборът на Кирил за временно управляващ, за сметка на Николай, е страхотна плесница за управляващите. Не съм сигурен дали, когато един тарикат в расо е предпочитан пред друг, който има изцъклен поглед на православен фундаменталист, шамарът  не е за цялото ни общество. Също толкова бездуховно и озверяло в себе си, колкото един поп, който се занимава с бизнес, а другият с политика, публично говорещ срещу членуването ни в ЕС. Всъщност това не е просто плесница, а тежък ъперкът в ченето на светската ни и църковна общност: хвани калимявката на единия и удари с нея другия. Всички намеци за вечната борба за влияние между руската патриаршия и  Вселенския патриарх, между руските и гръцки църковни възпитаници, май ще се окажат празни приказки – става дума за боричкане и скубене на бради, а не според доказани във времето качества.  Всичко мирише на дворцови интриги по линията на договорките: ние, с досиетата, да разкатаем мамата на този млад наглец, който се взе много на сериозно. Не е важен моралът, важен е канонът, законът, уставът, важен съм аз, а не Бог и Богородица. В устата на Кирил прозвуча и неубедителното: „Патриархът се избира от Светия Дух!” т.е. след 4 месеца, ако седна на трона, това ще е единствена заслуга на Светата Тройца. Ех, дядо Кириле, до края на тези 4 месеца що вода и вино ще изтече, ще поживеем, пък някои от нас ще видят.. Третата силна кандидатура е на дядо Гавриил. Той е сред малцината владици без картонче от ДС. И дядо Гевриил като Николай има навика да клейми книги, театрални постановки, филми и поп певици, развращаващи миряните. Показва   активност , уж в защита на строгите църковни канони. За ловчанския митрополит наред с редица богоудни дела, сторил в епархията си, медиите писаха „че има много апартаменти в София, придобити по не съвсем редовен начин. В крайна сметка всички днес принадлежат на църквата. А през 2005 г. митрополит Гавриил превежда 21 000 евро по сметката на новостроящия се храм в Ловеч от продажбата на наследствения си апартамент.” Питам: имаме ли избор ние, редовите българи, като участници, съучастници и наблюдатели на черковните дела? Нямаме. Ситуацията в БПЦ е като политическото ни дередже – трябва да предпочетем по-малкото зло, а не по-доброто от доброто.  Явно е, че нов, духовен водач няма да имаме. Ще имаме нов патриарх, който по официални празници и правителствени приеми ще краси с бляскавите си одежди ту антуража на президента, ту гарнитурата на премиера. И няма да излъчва поне онова достолепие, благост и скромност на покойния Максим, жертва на два режима, тих и неразговорлив, защото знаеше доста тайни. Хорски повече, небесни – по-малко... Максим доживя до дълбока старост, стореното от него и несторенето тепърва ще се анализира. Но трябва ли начело на Църквата ни да застане видим грешник, който или е изкушен от светските удоволствия и придобивки, или вместо монашески стоицизъм, мъдрост и далновидност се държи като избягал от лудницата пациент, имащ се за специален представител на средновековната Инквизиция. Борбата за нравствената чистата може и да е кауза, но може и да се превърне в пиар карнавал, ако някой иска неговото расо да се белее сред черните раса на останалите... Ето затова отново ми идва на ум естествения ми детски въпрос: „Абе, дядо попе, ти вярваш ли настина в Бог?”