ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Актьорът и директор на Сатиричен театър "Алеко Константинов" Калин Сърменов е авторът на популярната песен "Най-щастливият ден" на група "Контрол". Това сподели самият той по време на емоционална среща с любителите на театъра и киното в НЧ "Мустафа Кемал Ататюрк-2003“ в Пловдив, издаде "Пловдив24“.
Сърменов разказа подробно за творческия си път и перипетиите, които е имал по това време:
"Завършил съм Художествената гимназия в София. Първата ми професия и първата ми любов беше изобразителното изкуство и започнах да рисувам. Аз съм от такова семейство – баба ми беше художничка. Дядо ми е музикант, татко – музикант, въобще вкъщи прекъснато се говореше за изкуство и аз започнах да рисувам. И рисувайки, започнах да откривам едни правила. Оказа се, че всъщност ние винаги говорим на един и същи език, независимо за какво изкуство става въпрос – дали е за театър, дали е за музика, дали е за литература. Законите са абсолютно едни и същи. Художествената академия и видях, че не ми харесва да ми казват как се рисува заек и започнах да се занимавам с други неща. Появи се там един, който обясняваше как аз и не мога да нарисувам заек".
Актьорската професия се е появила случайно в живота му, но е останала над 35 години.
"Реших да се занимавам с театър отникъде. Аз не бях казвал и едно стихотворение, въобще нямах представа какво представлява този свят. Но някак си животът така стана. Дечко Узунов – един голям български художник, Дечко Узунов ми беше на мен професор и Дечко ми каза, че съм предател, и това, че вече няма да се занимавам с изобразително изкуство, е възможно най-лошото ми решение. Но аз нямах друг ход. Въпросният човек там, който отговаряше за тези неща, каза, че докато е жив, аз няма да видя картина в изложба. Властта е едно от нещата, които изключително много те самозабравят. Когато властта е в теб, ти си мислиш, че няма да умреш. Имаме такива примери в момента – може да видите. И на Изток, и на Запад има два такива примера, които са показателни за това как ти всъщност не си даваш сметка.
Аз започнах да се занимавам с театър отникъде. Гледах един филм – мисля, че беше чешки или полски, и викам: а, че аз мога да играя по-добре от тия. Ама не знаех въобще как става, обаче ми се стои много логично, че мога да го направя. И започнах полека-лека. Тогава, по онова време, конкуренцията беше ужасяваща, по простата причина, че професията беше на друго ниво. Това да бъдеш артист тогава беше изключително събитие, да си артист беше нещо извънземно. В момента да си артист е доста неизненадващо от гледна точка на обществото.
Вероятността да получите удовлетворение от тази професия е много малка, но навремето не беше така. 1700 души кандидатстваха в Академията, а сега не могат да се съберат 250. Аз преподавам в "Любен Гройс“. Миналата година в ВИТИЗ кандидатстваха не повече от 300 човека. Т.е. самата професия се девалвира. Като започнете от финансовото измерение и свършите до смисъла въобще да се занимаваш с нея. Но тогава не беше така.
Моите родители намериха техни приятели, които да отидат да кажат някакви стихотворения. На мой близък приятел баща му беше артист и аз викам: абе може ли да ме чуеш, някакви неща съм научил? Даде ми едни текстове, седнах, научих ги и отидох. Той ме изслуша и вика: "Можеш ли да го повториш?“ Казвам: мога. "Още един път можеш ли да го кажеш?“. Извика жена си, която също е актриса, и вика: "Ела да го чуеш“. И аз й казах и на нея текста.
И аз нямах представа колко трудна е тази професия. И викам: а, ще стане. Той вика "Ще стане“. Разбира се, как, аз ще го опаткам набързо. И отидох и първия път ме скъсаха. Викам: Тия пък нищо не разбират! И вече след това ме приеха, следващата година, и започнах да се занимавам с това. След това животът така направи, че много мразя някой да ме командва, а пък тази професия е свързана с това – да те командват. Седи долу един режисьор, някой път държи и микрофон и ти казва "наляво-надясно“. Аз не съм свикнал на това, обичам аз да командвам – не знам дали ви прави впечатление. И аз командвам. И викам: това пък не може да стане, да ме командват. И реших да стана режисьор – след като тия командват, ще ставам режисьор. Влязох режисура, обаче не можах да завърша, защото тогава не ми даваха.
Комунизмът не ти даваше да учиш две неща или да си избереш, или да си смениш решението. Един път като си тръгнал – край. Аз си взех всичките изпити и не ми дадоха да завърша, дипломната работа да направя – театрална режисура. После завърших кинорежисура, но по-късно, защото пък киното ми хареса. Отидох и станах артист. И понеже частното ме влече, направих един частен театър – казва се "Алтернатива“. Беше навремето изключително популярен за няколко години. Спечелихме много награди, пътувахме в чужбина."
Той разказа на събралите се как се е родила рекламната му агенция и музикалната му кариера.
"През 1990 година започна една неистова бедност, нямаше въобще никакъв шанс за нищо. Нямаше тогава и публика по театрите. Не може да си представите какво беше. Слизаме от сцената и Таня Лолова ми вика "Ами те в залата по-малко, отколкото ние сме на сцената“.
Аз реших да се занимавам с рокендрол. Разбира се, страшно неразумно, защото никакви пари не изкарах. С рокендрол се занимавах около 15 години - направихме 7 албума, направих две групи.
Сигурен съм, че знаете и песни, които аз съм писал, но не знаете, че съм ги писал. Останахме, написахме една история в музиката, обаче пари не изкарахме. От авторско право изкарвахме.
Знаете ли, има една песен "Най-щастливият ден“. Ето, разговаряте с автора на тази песен. Виждате ли? Казах ви, че знаете моя песен. изхарчваме парите, след което в края на тази месец отиваме в "Авторско право“. Пазарът въобще не беше регулиран. И водим гаджетата и жените си на вечеря. Заведохме ги на китайски ресторант – цялата група. А бяхме адски известни – "Контрол“ се казваше групата тогава. Сигурно сте я чували, ако не – това е групата, която седи зад "Най-щастливият ден“. И отиваме в китайски ресторант и 80 лева имахме авторски права, и им доплатихме още толкова. Това беше, да. За съжаление, самата истина от рокаджийския ми живот. Той продължи 15 години. Аз бях много щастлив от това, че имам възможност да се занимавам с това нещо, въпреки че нямаше никакъв смисъл от гледна точка да практичността.
Най-неочаквано се ожених и ми се роди дете през 1990 г., което допълнително усложни системата на взаимоотношения. И тази безотговорност доведе до някакви такива неистови усилия по някакъв друг начин да се спасява кораба. И започнах да се занимавам 1995 г. – исках много кино да снимам. Нямаше пари. И видях, че единственото нещо, което можеш да правиш, е да снимаш реклами, защото рекламите тогава прохождаха в нашия свят. Ние не знаехме какво значи. Случайно направих една фирма 1995 г. за реклами, телевизия и радио. И сега, като пуснете телевизора, в рекламните блокове – знам, че ги прескачате, но прескачайки ги, да знаете, че прескачате и моя труд. Аз вече над 30 години се занимавам с това, това е основната ми работа. Всичко останало е хоби. Оказа се, че тази реклама взе цялата ми енергия и сили, да не говорим финансов ресурс – заложих си апартамента, въобще, стана страшен мармалад. Когато ти си изправен до стената, човек мисли най-трезво."
Директорът разказа истории с които подплати думите си, че животът е непредсказуем и след дълги години като актьор в Сатирата е станал директор.
"Малко играех. Бях в Сатиричния театър. Там пък имаше един директор, който беше голям глупак, и аз отидох и му казах, че е глупак, и той ме уволни. Не знам защо, не ме разбра сигурно. Но животът се шегува. Не може да се шегувате с живота, защото той е по-чувствителен на тема "Хумор“. Така направи, че аз съм вече над 10 години директор на този театър, на мястото на този или на други глупаци. Като стана въпрос да ставам директор, ме извикаха и ми казаха "Абе, така и така, ситуацията е такава“. И понеже моята уста много знае, непрекъснато говоря и непрекъснато обяснявам как и какво трябва да стане, застанах пред избор – дали да поемеш отговорността. Когато трябва да поемете отговорност, светът се сменя. Много е лесно да коментираш отстрани. Това било така, това било така, това не харесвам. Обаче когато ти кажат "Хайде направи го, да те видя“, тогава идва един период и момент, в който ти правиш самооценка и оценка въобще на собствените си възможности, защото е много лесно да критикуваме, много е лесно.
