Владимир Пенев е сред най-търсените актьори в театъра, излиза почти всяка вечер на сцената, но едва миналата година стана звезда – след излъчването на тв сериала „Под прикритие”. Там той е доброто ченге инспектор Попов. На Пенев славата му понася добре, твърди самият той. Дори не го дразни, че ролите, над които се труди месеци наред в театъра, нямат публиката, която му носи телевизията. А и „Под прикритие” е вкарал десетки нови зрители на представленията му. В момента актьорът играе в „Терапевтът”, „Идиот 2012” (Народен театър), „Животно на трона”, „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, „Арт”, „Демонът от Скопие”, „Златни мостове и Секвоя” („Зад канала”), „Дуети”, „Приятнострашно”, „Кралицата майка” („199”)
-
Г-н Пенев, успявате ли да си напазарувате в кварталната си бакалия „под прикритие”?
- О, не. Вече съм напълно разкрит – не само в бакалията, а навсякъде, където отида. Слава Богу, този сериал се гледа от много хора и не мога да бъда под прикритие в живота си.
-
Пращате ли някой друг да ви пазарува сега?
- О, не. Това, че ме познават като Попов от „Под прикритие” е много приятно и получавам винаги някакви бонуси – един-два портокала отгоре, няколко банана, зеленчуци, плодове, ха-ха!
-
Козируват ли ви полицаите, когато ви разпознаят?
- Някои от тях – да. За съжаление не съм шофьор – имам книжка, но не карам кола, защото нямам. И не мога да се ползвам от доброто отношение на катаджиите. Но когато съм в кола на приятел и ни спрат полицаи, винаги ни пускат с усмивка.
-
Важно ли е за вас, че и политици и дори звезди от подземния свят не пропускат да гледат сериала?
- Ние не можем да контролираме публиката, която гледа – всеки е добре дошъл.
-
На Попов липсва ли му вече застреляният преди два епизода инспектор Нешев (б.а. – героят на Чочо Попйорданов)?
- Ами да, липсва ми вече. Както ми липсва и героят на Деян Донков, който загина във втори сезон.
-
Като актьор сте и държавен служител, чувствате ли се лоялен спрямо министъра на културата, премиера, президента? Имате ли смелостта да ги критикувате публично?
- Актьорската професия по принцип е свободна, независимо, че част от артистите са на държавна работа. Аз дълго време бях на свободна практика, защото мислех, че това е правилният път. За съжаление, реформата в театъра у нас се осъществява бавно и не доведе до добри резултати. Затова по чисто икономически причини бях принуден да се върна обратно в държавните театри. Въпреки че съм държавен служител – в общинския Театър „Зад канала” и в Народния, аз си позволявам да критикувам начина, по който се случват нещата в културата, темповете, защото точно чрез критика е възможно да се върви напред. Аз не съм скандален тип, предпочитам да разрешавам конфликтите със спокоен тон, с постигане на някакъв консенсус. А не с налагане на моето мнение на всяка цена.
-
Как на инспектор Попов му понася полицейщината в държавата?
- Мисля, че даже не е достатъчна. Една от най-ужасяващо полицейските държави – САЩ, в нашето съзнание е олицетворение на свободата, което е абсурд. Който е ходил в Америка, знае за какво говоря. В България отношението към държавата, нейното устройство и управление, е неправилно, неверно и минималистично. Мисля, че първо трябва да имаме по-вярна самооценка и изисквания към самите нас, а после да имаме претенции към властта. Не ми харесва, когато някой критикува нещо, което самият той не е свършил. Не ми харесва, когато не си положил никакво усилие да устроиш собствения си живот, да превъзпиташ себе си, да превъзмогнеш някои неща, а после имаш претенции. Българинът страда от липса на себеуважение – много се обича, но няма самоуважение, което веднага води до липса на уважение към околните.
-
Как би коментирал инспектор Попов факта, че МВР има най-големия бюджет в държавата, а полицаите взимат ниски заплати?
- Не е справедливо. Аз съм привърженик на мнението, че всеки, който върши някаква работа, трябва да получава заслуженото си възнаграждение. И ако в тази държава се отделят такива огромни пари за МВР, служителите му трябва да получават по-големи възнаграждения – ако, разбира се, си вършат работата.
-
В последните години хората на изкуството избягват да заявяват обществената си позиция, за да не разсърдят управляващите. На вас налага ли ви се да прибягвате до автоцензура?
- Не, не, по никакъв начин нямам усещане за автоцензура и няма за какво да си я налагам. Чувствам се достатъчно свободен, независим, зрял и мъдър, за да взимам сам решенията за своето собствено развитие. Аз съм творец, изразявам се чрез кино и театър и няма кой и защо да ме санкционира и коригира в опитите ми да бъда все по-добър и по-добър в моята работа.
-
В театъра сте имали роли, които са били по-голямо предизвикателство за вас от образа на Попов в „Под прикритие”. Жал ли ви е, че не ви спират зрители за автограф, след като са ви гледали в спектаклите „Кралицата майка” или „Мъртвешки танц”?
- Не се обиждам от това, че театърът не носи тази популярност като телевизията. Театралните представления имат по-малък брой зрители. А сериалът се излъчва пред огромна аудитория, мигновено ставаш популярен. И едното, и другото имат своята стойност.
-
Как съчетавате представленията със снимките? Кое на кое подчинявате – театъра на сериала или обратно?
- Те не се подчиняват едно на друго, а се допълват, взаимосвързани са. Начините, методологията на работа, са много различни.
-
Кое е най-ценно за вас, когато изпипате до съвършенство някоя роля – да ви оцени критиката, зрителите или колегите?
- Най-ценното е аз да се чувствам добре. Защото самият аз съм ужасно самовзискателен и рядко се чувствам добре. Но когато усетя, че съм успял, изпитвам пълно щастие. И тогава няма значение дали публиката или колегите са ме харесали. Има случаи, когато нямам усещането, че съм направил нещо кой знае колко добро, но изведнъж зрителите ужасно го харесват и покрай тях и аз започвам да си го обичам.
-
Кой е най-големият ви критик?
- Самият аз съм си най-големият критик. Преди майка ми никак не ме харесваше, не можеше да разбере защо хората ми дават някакви награди, след време и тя започна да ме харесва. И дъщеря ми също някак не се самозабравяше от възторг, че баща й е добър артист. Но напоследък май и тя започна да си дава сметка, че съм добър. Аз останах единствен, дето продължавам да не се харесвам. Но все пак се надявам, че ще се развивам и ще вървя напред, няма да лежа на стари лаври. Колкото и да е банално – човек се учи, докато е жив. Аз съм на 55, но във всяка възраст има какво да научиш, на какво да се надяваш.
-
Клетка ли е славата за човек като вас, който обича да се забавлява, да не бъде ограничаван и да пее дори на улицата?
- Да, обичам да пея. Сега вече се съобразявам, преди не обръщах внимание на това, че някой може да си помисли за мен, че съм луд, щом пея на улицата. Но има паркове, градинки, където няма толкова хора, и мога да си го правя.
-
За какво не ви стигат парите?
- Парите за нищо не стигат, колкото и много да имаш, а пък аз нямам чак толкова много.
-
За пътешествия или за жените сте пръскали най-много?
- Харчил съм и съм пръскал пари за всичко. Но вече съм в такава фаза от живота, че трябва да се грижа много повече за дъщеря ми например. Тя учи в Испания, където кризата е сериозна, трябва да я финансирам, да я подкрепям. Това са моментните ми грижи. Но тъй като никога не ми стигат парите, смятам, че не трябва да им обръщаме внимание.
