Михаил Неделчев: Възможните внучки на Яворов са готови за ДНК експертиза
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Професор Михаил Неделчев - един от най-колоритните интелектуалци между критиците и историците на родната и европейската литература и политик на новото време, подготвя нова книга за Пейо Яворов. Преподавателят в НБУ и председател на Сдружението на българските писатели събира, подрежда и композира поредната си книга за Яворов - тя е втората му голяма за гения.Ще я издаде Божана Апостолова в "Жанет 45". Текстовете на професора от последните десет години са посветени на последните пет години от живота на Яворов. Неделчев е подхванал и поредицата "Страници за ..." с главни герои "неговите" най-важни поети: Христо Фотев, Борис Христов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Николай Кънчев, Константин Павлов.
- Професоре, убедихте ли сe, че съдбата на Яворов е белязана от фатализъм?
- Пиша за Яворов само когато имам просветление, за да кажа нещо ново - това се случва през определени периоди. Доказах, че "Невинно-свята орхидея" е не само последното му стихотворение, но и ритуален отказ от поезията. В "Битие в смъртта" и "Сюжети за Лора постмортем" показах колко съдбовна е всъщност цялата му трагедия и как Лора го въвлича в битие в смъртта - единствено в световната култура. Неговата биография е уникална със своята системност и последователност. Всяка от последните пет години в живота му е особен кръг, който го изкачва все по-нагоре - за да достигне до метафизически измерения. Но не бива да се прави връзка между творчеството и биографията. Яворов е феномен на колективното съзнание, на публичността.
- Можеше ли да остане по-дълго жив, ако беше тръгнал по света?
- Яворов и България са абсолютно неделими. Той е дълбоко вкоренен във всичко българско. Не може да бъде мислен, където и да било другаде. С Ботев са велики, защото осъществяват уникална връзка с апостолите на националната революция - с Левски и Гоце Делчев. Биографиите на четиримата е най-великата система в историята ни. Но съдбата му е да бъде въвлечен в смъртта от Лора - това е ясно и очевидно. Нейното самоубийство не му оставя никакъв избор. Именно след този трагичен акт той започва да я обича истински. И единственият начин да го докаже, е да я последва - за да се свърже с нея. Това е истината - и Яворов я изрича стократно пред приятели и в писма. Трябва да му вярваме.
- Но значението на Мина е не по-малко за него...
- О, то е грандиозно. Мина е голямата му любов. А Лора е окончателната му любов. Изключителните мъже могат да обичат две жени едновременно, а той го прави последователно - по съвсем различен начин. Мина е поезията, Лора е драмата. През годините колеги говореха, че едната е безплътната, а другата - плътската любов. Мъж като Яворов не може да не пожелае жената, която обича. Той е силен и чувствен любовник. И е греховно да типологизираме страстта му.
- Как коментирате хипотезата за негов син в Швейцария?
- Тя има известни основания. Но до момента, в който не се появи категорично доказателство, е излишно да говорим. Има достатъчно съвременни технологии. А доколкото ми е известно, предполагаемите внучки са готови да дойдат в България. Дамите говорели сносно български - самият аз все още не съм беседвал с тях. Техният баща Божан късно е изучил езика ни, късно се е присъединил към културата ни. Но доста хора твърдят, че е имал съзнание за свързаност с гения. Би трябвало да се очаква, че Явора Стоилова най-силно ще усети повика на кръвта. Тя обаче говори по-скоро за друг син - също от Весела Монева-Олзомер. Няма защо всичко това да звучи скандално и да се крие - ще бъде огромно щастие, ако се окаже, че Яворов има преки наследници. След като самите дъщери на Божан искат да свидетелстват, трябва да ги чуем.
- Каква е ролята на Весела Монева в битието му?
- В началото на миналия век тя е била увлечена от социалистическите идеи, била е свързана с Димитър Благоев. Яворово й е чел стихотворения. Не е известно дали още тогава между тях е имало духовно привличане. Тя обаче е била влюбена в него. Заминава за Швейцария, сключва брак, който се разпада, а след това се събира с уважаван художник - Олзомер. Ясно е, че при нейните връщания в България са се срещали с Яворов. Но не знаем до каква степен и за колко време са били близки - недостойните предположения са неуместни. В писмата си до поета тя е много дискретна - от тях не може да се разбере точно какви са отношенията им. Но около Яворов винаги е имало нежни създания, които са се стремели към него. Той е от мъжете, които не могат да живеят без жени. Никога не е бил самотник, въпреки някои предположения. В Поморие дори са го наричали Сянката и Чудака. Но пък не е и от типа "cherchez la femme" - самецът, който постоянно търси жената.
- Заслужава ли нацията своя Яворов?
- Той пише: "Деца, боя се зарад вас". Това означава много. Яворов се страхува, че голяма част от нацията не може да получи неговото послание. То е сложно, изисква съсредоточаване, за да се вникне в цялата му трагика - а не просто да четеш любовни стихотворения. То - според гениалното определение на Гео Милев - разкрива, че Яворов е втора еманация на расовия гений. То е израз на мъка, трупана с векове в недрата на нацията - въпреки че днес никой не вярва в колективитета. Във всичко това няма нищо мистично. Няма съмнение, че "Угасна слънце" е израз на всеобщите страдания.
- Кои са любимите ви лирици от втората половина на миналия век?
- Бяхме приятели с Христо Фотев - срещали сме се стотици пъти. Когато като студент отидох да правя интервю с Иван Пейчев, той беше там - още оттогава се сближихме. Фотев беше гений на всекидневието. Но може би все пак бях най-свързан с Николай Кънчев. Също с Иван Цанев, с Екатерина Йосифова, с Веселин Съриев - малко по от дистанция с Борис Христов. Много близък бях с гениалния Биньо Иванов - ексцентричен, най-неочакван. С Константин Павлов също бяхме сродни - макар и от разстояние. Общуването с поетите винаги е било много важно за мен - особено във времената на социалистически реализъм и комунистическа стагнация и порядки. Поетите бяха с различна степен на алтернативност и имаха нужда от своята публика. Ние, съвсем малкото критици, които бяхме допуснати до тях, бяхме потенциалната им публика - тъй като те нямаха достъп до друга. Може би бяхме компенсация. Те ни въвлякоха в особеното братство - уникално за онова време. Сега вече не съществува. Именно заради това се чувствам длъжен да направя поредицата за тях - да материализирам братството.
- Защо го няма днес - тук и сега?
- Диалогът вече е от друг тип: без всекидневното общуване по клубовете на писателите, на преводачите, на журналистите - всеки ден и с часове. Това беше нашата форма на свободно битие. Ние се чувствахме независими именно в подобни моменти. Извън тях пред нас бяха издигнати безброй пречки - истината в пълния й обем беше невъзможна. Нямаше как да кажа на висок глас, че Биньо Иванов е гений, че Николай Кънчев е гений, че Христо Фотев е гений... Че това са истинските поети. Че не ме интересуват всички онези, които бяха направили "народни деятели", "герои на социалистическия труд", "лауреати на Димитровска награда"... За да ми пуснат статия, трябваше да изброя този, този и този, а на опашката да прибавя великите. Е, аз не исках. А днес мога въобще да не споменавам другите, предишните... Споменавам ги само когато трябва да направя типологията - както в "Двете култури и техните поети".
- Съществуват ли все още много интриги в гилдията?
- Писателите винаги са твърде емоционални личности, които жадуват утвърждаване. Между тях има завист, стремеж към надмогване. По-важното обаче е, че днес съществуват две литератури - около съюза на писателите, вгледана положително в социалистическото минало и около "Литературен вестник" и сдружението на писателите. Втората мисли за алтернативните автори и книги - но не за да прескочи социалистическия период като мъртво време, а да извлече най-ценното от него. То дълго беше укривано и мачкано. Издали сме над 30 сборника в департамента, в който работя. Друга тема е има ли кой да ги чете и дали въобще ги четат. Едната литература работи по инерция и не живее с днешното време - или пък го отрича тотално като провал и неслучило се. Не бива да се говори така. Другата е нормална литература - с всички противоречия, напрежения и съперничества в нея. Но това е съвсем естествено. Дори мои приятели, които започнаха като единна група през 91-92-ра, постепенно се отчуждиха заради конкуренция.
- Бяхте ли бунтар в онази епоха?
- Това определение не би било точното за мен. Аз бях неправилният човек за комунизма. Така ме маркираха. Делата ми за оперативно наблюдение са открити - всеки има достъп до тях. Държавна сигурност поддържаше няколко дефиниции - моята категория беше "привърженик на враждебни буржоазни теории". Някои бяха "враг на народа" и "близък на емигрирал в чужбина". Вероятно ако живеех из провинцията, щяха да ме въдворят на село - защото се държах доста освободено. Но в някаква степен станах публична личност, а и в края на 60-те години се действаше предпазливо спрямо литераторите - не биваше да се произвеждат нови врагове. Който надигнеше глава обаче, го удряха по нея - за да стане ясно до къде е таванът. Преди време Любомир Левчев ми каза: "Имаше двама души, които никога не можеше да бъдат приети в съюза на писателите. Ти беше единият". Но премълча кой беше другият. Разбира се, хората, които нямаше как да припарят до съюза, бяха много повече. А критиците се смятаха за воини на партията. Сложиха ме обаче в отдел "Литературно наследство" в издателство "Български писател". Отговарях за класиката. Накривиха ми шапката! Това беше най-голямата и най-важна школа за мен. Попаднах на двама прекрасни хора: страхотни комунисти и твърди антиживковисти - Тихомир Тихов и Милка Спасова. Те постоянно ме бранеха - имах сложни отношения с властта.
- Плюеха ли ви официално?
- На пленум на Комитета за култура с участието на всички гилдии и творчески съюзи се бях оказал мишена на Богомил Райнов. В доклада си той ме е нападал четири пъти. След това трябваше да ме затрият. Не ме затриха. Но затова пък го проклех при пълнолуние. Което не трябваше да правя като вегетарианец - пристъпих собствените си морални норми. Но е факт, че съм изпадал в много конфликтни ситуации - само по идеологически причини. Бунтар да бъде, който иска. Аз живеех според категориите на стоическата нормалност. Нито пък съм бил дисидент - човек, който прави публични жестове с желание гласно да обяви своето несъгласие. Не е в логиката на моето поведение. Работех така, сякаш всичко не съществува наоколо. Това беше стилът на семейството ми - и по майчина, и по бащина линия нямаме нито един член на БКП. Двамата ми дядовци са от Демократическата партия, прадядо ми е виден стамболовист. Хора с буржоазно интелигентско самосъзнание. За всички нас беше абсолютно невъзможно да имаме каквато и да била колаборация с комунистите.
- Хората от едната литература, за която говорите вие, правят ли преоценка на миналото?
- Не. За съжаление те не са в състояние дори да го преосмислят. Да преосмислят собствените си компромиси и поведение. Говоря за талантливите, а не за бездарниците, за които идеологията е била шанс и възможност да присъстват в литературата. Писал съм за някои от талантливите, общувахме добре с тях. Но те не разбраха как е възможно Николай Кънчев никога да не е работил - той няма и ден трудов стаж. Не осъзнаха, че това е негов личен избор. Сложна работа. Нито пък разбираха начина, по който живееше Биньо Иванов и другите големи. Не умеят да погледнат назад и да си спомнят как са ламтели за служби, как са се подмазвали, как са викали на Тодор Живков, че е велик, как са писали стихотворения в негова прослава...
- Вашето резюме за последните 25 години?
- Те трябва да се периодизират. Не бива да изглеждат така, като че ли сме се пуснали по нанадолнището. Като че ли някаква шейна лети по неотъпкана писта. В тях има всичко - провали и възвисявания, щастливи мигове и нещастни моменти. Те трябва да се разкажат. Най-важното за всеки интелектуалец е свободата. Все пак през цялото това време ние сме свободни - независимо от икономическите провали и принуди. До 1989-а съм издал две книги, след това - над 22. Но не е само това, разбира се. 10 години правехме списание "Демократически преглед" - в него казахме всичко, което искахме. В България в момента доминират идиотски твърдения, че най-важното са икономиката и парите. Но най-страшни са разликите, които нямат нищо общо с европейското качество на живот. Те нарастват все повече и все по-драматично - между големите градове и повечето селища, между центъра и провинцията... Има цели райони, които са маргинализирани. Който не е успял да се измъкне, е завлечен в безвремието. Виновна е държавата - и всички ние. Това е моята главна болка. Мъчно ми е, когато гледам запустели места с изоставени сгради с откраднати прозорци и керемиди. Никой не ги събаря. А те омърсяват България, която е прекрасна. И това е кошмарно.
- Най-малкото ви дете - Климентина-Мария - проявява ли интерес към изкуствата?
- Тя се занимаваше с балет, много рисува, изучава чужди езици. Засега толкова. Самият аз съм свирил на пиано - майка ми беше пианистка, вуйчо ми - цигулар. Почти професионално коментирам музиката. Тя за мен е много важна, макар че съм абсолютен лаик. Но никога не съм писал стихове.
Албена Атанасова, „Стандарт“
