Начело сме по самоубийства на момчета

Телефонните заплахи са симптом - децата не искат това образование

Фатален скок на 15-годишно момче от 12-я етаж на блока му в кв. „Толстой” сложи мрачен отпечатък върху еуфорията от затварянето на големи столични училища с фалшиви бомбени заплахи в понеделник. Вълната от обаждания продължи и вчера, но вече  по-слабо. Потърсихме психолога Иван Игов, който дълги години беше в системата на образованието, да обясни какво се случва. Защо тихият и скромен Кристиян се хвърли отвисоко, както си беше с ученическата чанта на гърба? Какво кара връстниците му от различни училища да звънят на спешния телефон 112 и да всяват тревога? Как трябва да тълкуваме училищните вълнения от последните дни, г-н Игов? Децата ясно показаха, че на някого не му се учи. В края на ноември, началото на декември започват класните, контролните и всяка година по това време зачестяват тези случаи. Но сега беше малко по-особено, защото изведнъж, по едно и също време, девет големи централни училища в столицата бяха затворени. Което показва, че това може би е организирана акция. Има нещо, което кара децата ни да не харесват училището и да искат да го затворим, поне за известно време. Това беше бунт, така ли? Случва се онова, за което с моите колеги се опитваме отдавна да предупредим - че ако не реформираме училището, децата един ден ще ни кажат, както през 70-те години казаха в Англия: „Не се нуждаем от вашето образование” (We don't need no education). Всъщност идеята е, че начинът, по който се образоват децата, това, което получават в клас, ужасяващата училищна среда,  те го тълкуват по свой си начин. Наричат го глупаво, неефективно. Учителите са нервни и им го връщат. От друга страна това нищо не променя. Може да намерят тези, които са се обаждали  и това ще им донесе доста тежки последтвия. Въпросът е, че ние като възрастни пак не сме прави. В момента  пак вървим против тях, наричаме ги двойкаджии. А всъщност действията им са неясен, не точно формулиран бунт против образованието. Кой трябва да реагира? Вие друг път сте сочили, че ситуацията в българското семейство усложнява още повече обстановката... Нека не обвързваме нещата. Ние като родители подценяваме училището.  Аз не мога да разбера хората, които записват децата си в така наречените елитни училища, а там в сграда за 300 човека учат 1300 деца. И 70% от децата бягат от час. 25% от децата са обект на ежедневен тормоз. Но ние като родители не искаме да ги чуем, когато се оплакват. Ето най-пресния случай с онзи учител в Благоевград от сектата „Анастасия” -    не знам дали  разбрахте, но районният инспекторат излезе с мнение, че няма нищо нередно в това, което е правил. Че никой не се бил оплакал от него... Децата ли е трябвало да подадат оплакване? Когато има нещо нередно и децата се обърнат към училищното ръководство или когато родителите се оплачат, обикновено нищо не следва. И като не се обръща внимание на проблемите, учениците реагират по своя си детски начин, включително и с това обаждане за бомба в училището. От години се трупат проблеми. В големите паралелки много от децата не влизат в клас. Отсъствия не се пишат, за да не се губи делегирания бюджет. Учителите разсъждават така: независимо дали влизат или не влизат в час, най-добре да не бъдат записвани в дневника, защото в противен случай може да не вземем парите, които ни се полагат. Цялата система е такава и в края на краищата, след като ние като възрастни нямаме волята и умението да променим нещата, децата ще го направят по техния начин. Нека се поучим от това спонтанно желание, нека го приемем като симптом, че в образованието става нещо страшно и че такъв леко парфюмиран закон, като сегашния, няма да промени нещата. Казахте „по свой начин” – за съжаление някои решения са с трагични последици – като скока на 15-годишния Кристиян? Мисля, че тези неща вече спряха да правят впечатление. Всяка година два ученически класа всъщност изчезват. В България годишно се самоубиват между 40 и 50 деца на възраст до 18 години. Ние сме на едно от първите места по самоубийства на момчета до 14 години. Даже бяхме по едно време на първо място. И това е само по официалната статистика. Много от тези случаи се прикриват, най-често родителите ги приемат за нещастни случаи.  Децата ни бягат. Едните бягат навън, като се отправят в чужбина, другите навътре, гледат към себе си и се самоунищожават. И това е резултат от всичките наши „усилия”. За съжаление от това ще страдаме години напред. Вгледани в себе си и в кризата, родители, учители и обществото като цяло не забелязва децата. Сега те реагират по свой начин. А той е такъв, защото ние не сме ги учили как да решават проблемите си. Затова едни се обаждат по телефона и затварят училището, други за съжаление се изкачват на висок блок и се хвърлят. Като психолог какво бихте посъветвал родителите – как да разпознават симптомите за депресия и да предотвратяват най-лошото? Нека да чуваме по-добре децата си, нека да ги изслушваме. Когато детето ни дойде от училище и каже, че някой го тормози, че някой се отнася зле с него, че някакъв учител преподава глупости, не по темата – нека да се опитаме да се свържем с други родители и да направим нещо. Или пък да изслушаме детето си и да се опитаме да разберем какво се случва с него. А ако детето не говори? Когато се случи нещо лошо, обикновено казват - той беше много тих, много скромен. Да, точно така е. Едно дете, което изживява вътрешна криза и няма с кого да я сподели,   прибягва до крайно решение. Понякога за това могат да помогнат училищните психолози, но те бяха първите, които се тръгнаха, защото нямаше пари за тях. Какво трябва да се промени в образованието? Училището трябва изцяло да се реформира, там децата ни трябва да са в една по-нормална човешка среда. Трябва да се повиши и ролята на родителите. Всяка година нещо се случва с децата ни. Една година те се бунтуват заради ваканцията, друга година се опитват да кажат нещо друго. Ние нито го виждаме, нито вършим нещо.  Нека  родителите, особено в големите класове, поне веднъж влязат и видят къде учат децата им. Да усетят атмосферата, да видят състоянието на тоалетните, коридорите,  да се срещнат с учителите. Като гражданско общество защо веднъж не станем и не кажем на тази държава какво искаме? Трябват ни нови училищни сгради, нови учители. Тези, които в момента са застаряващи, само след 5 години излизат в пенсия. Трябват ни мислещи хора, за да могат децата ни наистина да научават нещо, а не просто да вземат една диплома. Ако не го направим ние като гражданско общество, никой няма да го направи. Виждате, че всички правителства обещават добро образование, накрая изстискват системата докрай. Имаме най-ниския процент средства за образование изобщо в Европейския съюз. Децата по своя странен начин ни казват, че това повече не може да продължава.