ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
През 1953 г. завърших гимназия и с моя приятелка заминахме за София да продължим образованието си. Приемните изпити минаха успешно, но най-големият проблем се оказа намирането на квартира, където да живеем. Временно си оставихме багажа в една изба на нейни роднини. Ние също спахме там близо 20 дни сред всякакви вехтории, въглища, дърва и др. Всеки ден обикаляхме от врата на врата, за да търсим стая за живеене, но безуспешно.
Оказа се, че бащата на моята приятелка – гимназиален учител по български език, е близък с художника Владимир Димитров-Майстора и ни посъветва да потърсим неговата помощ. Много се двуомяхме и притеснявахме, но в крайна сметка отидохме в ателието на художника. Той обаче ни посрещна толкова мило, че ние веднага се отпуснахме и му разказахме за проблемите си. Той ни успокои и каза, че ще направи всичко възможно да ни помогне и да му се обаждаме всеки ден за резултата.
Впрочем аз повече мълчах и гледах топлите му мили очи, усмивката, дългите му ръце с големи длани, брадата му. Изведнъж той се обърна към мен и ме попита какво ще уча сега и кой предмет в училище обичах най-много. Веднага отговорих: Рисуване! Засмя се и каза: „Нарисувай ми нещо“ и ми подаде лист и молив. Набързо скицирах една дюля. Получих неовото „Браво“ и пожеланието да рисувам каквото ми е приятно – цветя, предмети... Но да рисувам, независимо какво ще уча сега. Погледна моята дюля и каза: „Сега ще ви почерпя сладко от дюли, което лично аз приготвям и го правя много майсторски. Цветът му трябва да бъде светъл, там е тайната!“.
Тръгнахме си много обнадеждени и щастливи.
По-късно, когато се върнах в Бургас, нарисувах дюля, но вече не скица, оцветих я, сметнах, че стана много хубава. Сложих я в рамка и досега е закачена на стената в стаята ми. Когато я поглеждам, винаги си спомням за Майстора. Мил и незабравим за мен спомен.
Анна Стойчева, Бургас
