ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Тъжен ден за Отечеството.
Едничкото, което ме радва, е, че не съм български политик и депутат и довечера, когато се прибера, ще погледна спокойно децата в очите си. Защото не съм извършил национално предателство, за да угодя на някаква чиновническа абстракция. На някаква брюкселска дантела. На нечия партийна повеля. На някакви продажници, титулуващи се "народни избраници", които по принцип не могат да се понасят, но гласуват монолитно, за да се издокарат вкупом на господарите отвън. И на поредния Съюз.
Преди - Съветски, днес - Европейски.
За какво ги ручахме жабетата...
Не искам да звучи патетично. Никога не съм се изживявал като "прима патриот", не съм абсолютизирал, нито изпадал в крайности. За мен България винаги се е изчерпвала с най-простичките, емпирично близки неща наоколо - дома, семейството, любовта, приятелите, децата, работата, земята, която някой ден ще ме приюти завинаги при себе си...
Но сигурно защото вече поостарях, от друга школа съм, по друго време ходих на училище и формирах ценностите си, за мен съществуват изконни понятия, фундаменти на родовата памет, без които не бих могъл да си представя живота.
Един от тези фундаменти е българската история.
А Македония е недонаписаната глава от тази история.
Точно моето поколение ли ще сложи точката?
Едно време ни възпитаваха да обичаме България, по дяволите. Да ни пука за нея.
Пораснах с "Хайдушките песни" на Яворов, с "Ден денувам - кътища потайни", с "Литургия за Илинден" на Свобода Бъчварова, с безценната "Мера за мера" на Георги Дюлгеров, със "Спомените" на Ванче Михайлов, с трагичната романтика, обвеяла легендите за Гоце, Даме, Тодор Александров, генерал Протогеров, Владо Черноземски. С "Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин". С омайната образност на съкрушената от национални катастрофи и предателства митология на честта българска.
И сега, днес, ми обясняват, че всичко това е анахронизъм, че не струва пукната пара, че далеч по-важно е да ни потупат по рамото Шарл Мишел, фон дер незнамсикоя, Шарл Мишел и Оливер Вархей.
Може. Вероятно не съм прав, сигурно е по-важно. Това вече не е моят свят. Крайно време е да се оттегля в спасителния анклав на носталгията си.
И все пак в тъгата се ражда и малко просветление - когато притеснено усетя, че и някой друг го боли, че и друг се разкъсва от ярост и безпомощност, че и друг го е срам, че съм срещнал все пак "един друг свой брат в неговото време..."
