ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Гледайки, какво става напоследък, се сещам за случка отпреди почти 30 години. Сценка от 1984-та. Вечер. Седим на таван трима приятели. И тримата – със забранени тогава дълги коси и бради. Само аз съм на такава работа, където не трябва да ми виждат косата. Затова от сутринта съм я намазал със захарен сироп (да се слегне) и прибрал с ластик и четири фиби.
Докато си приказваме, махам фибите и ластика и я разгъвам – сплескана, лепкава, на толкова гънки, на колкото съм я сгънал сутринта, за да я скрия. Другите двама седят на пода по турски и косите им се стелят по пода. „Абе, хора”, казва единият. „Имам питане. Девет милиона българи обичат бай Тошо и страшно се кефят на соца. А ние тримата ги смятаме за луди. Те ли са луди – 9 милиона – или ние, тримата?”
След известен размисъл стигнахме до формулировката – цитирам – че „не ние сме тези, които са луди”. Демек – очевидно е, че в ситуацията има луди, но ние не сме тези луди. Да му мислят останалите, какви са те. Оставихме им избор, все пак. Стигнахме до това историческо заключение, защото в даден момент си дадохме следната сметка. Само на 300-400 км западно от София, всички вярват в това, в което вярваме ние. И така – чак до Калифорния. А това са много повече от деветте милиона българи, лудо влюбени в бай Тошо. И ние сме от тях – от огромното мнозинство.
Сетих се за тази случка след поредната серия статии за българските дела, излезнала по световните медии. Покрай концерта Стената на Роджър Уотърс в София, всички те писаха едно и също: „Легендата от Пинк Флойд подкрепи протестите в България”. А след есенния рестарт на протестите коментарите бяха от типа „Българите срещу управлението на мафията” (в. Индепендънт) или „Кабинетът се занимава с Пеевски, вместо с реформи” (сп. Икономист).
Дори Европейската народна партия се включи в този хор с нарочна резолюция, че политическата криза в България заплашва устоите на демокрацията. И изобщо не искам да повдигам въпроса, че от самото начало на протеста западните посланици – т.е. авторитетните представители на нашите съюзни държави – застанаха на негова страна, дори с риск да не получат от др. Вигенин някой и друг амортизиран български орден.
Светът, демек, е напълно наясно, какво става у нас. Както сме и ние, които доказано не сме луди поне от 1984 година. Онези обаче, които още тогава мислеха наопаки, го правят и днес. Според Мая Манолова, нямало било въстание на българите против мафията. Правителството се било радвало на народната подкрепа, само дето не можело да се изказва достатъчно добре по медиите. Според средите, крепещи правителството на Орешарски, надписът ОСТАВКА, появил се на Стената на Уотърс, бил предназначен за... Дейвид Камерън, Росен Плевнелиев или Барак Обама (дава ни се избор). А ако все пак е бил против правителството, това било защото на Уотърс му били платени „мнооого пари”. От Сорос, очевидно, или от ЦРУ...
Според Орешарски, правенето на бизнес в България било внезапно процъфтяло – за разлика от диагнозата на Икономист, според която тук е по-добре да не се влиза, заради корупцията и липсата на правила и институции. Според Лютфи Местан пък проблемът не бил, че правителството се занимава с назначения вместо с реформи (както констатира Икономист) – а че Орешарски бил прекалено „плах” в подмяната на хора из държавния апарат. Отново се опитват да ни пробутат версия за света, която е точно обратното на онова, което виждаме, чуваме и усещаме – на онова, което се вижда, чува и усеща дори от хиляди километри оттук. Ако съберем накуп всичките им говорения, ще получим следния разказ.
В България на БСП, ДПС и Атака най-сетне тръгва Промяната. Хората вече не се страхуват и всички са запретнали ръкави да работят и произвеждат. Правителството, бащински загрижено за добруването на народа, намалява цени и увеличава добавки и пенсии. За което благодарният народ му отвръща с несъкрушима подкрепа. И застава решително срещу шепата платени от Запада богаташи и провокатори, които със своето улично хулиганство се опитват да докарат народа до просешка тояга, за да угодят на олигарсите. Върви опит за пълна подмяна на действителността с пропагандна измислица. Проблемът е, че действителността винаги се оказва прекалено упорита и в крайна сметка помита измислената версия на себе си. Вече има такива симптоми – май ще излезе, че „намалението” на тока е поредното увеличение.
Подмяната може да устои само в един случай: когато в края на поредицата от разкази, подменящи действителността, се очертае силуетът на танк, с чиято помощ управляващите в крайна сметка да убедят онези, които не им вярват. Само че този път танк няма как да се появи на жълтите павета. България все пак е член на НАТО и ЕС, където подобно поведение не се допуска при никакви обстоятелства. Липсата на танк обаче напълно обезсмисля пропагандата на правителството, която е обречена да се разпадне в сблъсъка си с реалността, както например кристална чаша в сблъсъка си с тухлена стена. Или – със Стената... Сергей Станишев обаче не е Тодор Живков, нито Мая Манолова е Милко Балев. По-интелигентни са. Затова вече разбират, че ако накрая не извадят танк, пропагандата им ще се разпадне и на изборите това ще се изрази като катастрофа. А танк няма как да извадят... Затова напоследък опитват флангов „маньовър” (както казваше Живков), за да проверят, дали така може да се спаси положението.
От фундаментално значение в такива ситуации е поведението на Мария Пиргова, преподавател в Софийския университет. Още от Виденово време чрез нея властта лансира нови пропагандни схеми, за да опипа почвата. Тогава изпробваното (но не сработило) пропагандно съобщение беше, че борбата „Виденов срещу Луканов” е борба между демокрацията и олигархията. Днес съобщението е следното, лансирано от ТВ-екрана в първия работен ден на парламента след лятото: „Протестите ще спрат, когато олигарсите седнат на една маса да се разберат... Защото над всяка партия и лидер има олигарх, който в крайна сметка решава нещата... И при Меркел е така, и при Обама, и при Камерън... При капитализма е така.” Това е нов завой в пропагандата, който трябва да бъде анализиран овреме.
Съобщението към протестиращите и несъгласните е следното: „Не се пънете, защото няма вие, гражданите, да решите нищо. Никъде гражданите не решават нищо, дори в любимия ви Запад. Единственият избор, който имате, е да смените един господар с друг. Без господари никога няма да живеете. Затова, ако не искате за господари Станишев и Пеевски, единствената ви алтернатива е да получите като господари Пеевски и Борисов. Искахте капитализъм – получихте си го...” Тази постановка, разбира се, е много по-хитра от простото лъготене, което ни разиграваха досега. Защото отрязва всякаква надежда за смяна на олигархичната система, твърдейки, че „и по света е така”. Демек: ние не сме прокажени – всички са такива, даже и американците; това е положението и друго няма.
Интересното в случая е, че ГЕРБ незабавно се включиха в тази нова игра на БСП. „Докарахме на протеста хора с автобуси, защото и БСП правят така”, се оправдават тия дни видни гербери. А Цв. Цв. легитимира новата пропагандна схема на БСП с репликата: „Ние ходим при нашите симпатизанти покрай парламента, социалистите ходят при техните. Нормално...” Никак не е нормално, разбира се, защото граждански протест не означава – всяка партия да си докарва хора с автобуси. Това е така само в главите на онези, за които в света има само господари и слуги, а граждани, които сами да си вземат решенията – не съществуват. Доброто в случая е, че ГЕРБ мигновено се включиха в схемата на БСП „всички са олигарси и спасение няма”.
Така Борисов публично се подреди там, където непублично винаги е бил – в статуквото, подарило държавата на мафията и превръщащо гражданите в крепостни. След като ГЕРБ заявяват, че правят същото като БСП, защото така се прави, Борисовите хора стават мишена на протеста. И за тяхното изриване от политиката иде реч. В разлома между нормалните и ненормалните, ГЕРБ остава откъм страната на ненормалните. Лошото е, ако мнозинството от българските граждани, отвратени от системата, не успеят да излъчат политическо представителство. Защото тогава Пиргова ще излезе права: на избори пред гражданите ще се явяват само различни олигархии, борещи се за правото да бъдат господари на страната. И хората ще се обезкуражат. Няма да повярват, че „и на Запад е така” – все пак всички вече пътуват и виждат, кое къде как е. Но може да повярват, че в България, като в Русия например, винаги е било и ще бъде „така”.
Затова е от историческо значение не само Реформаторският блок да стои като категорична алтернатива на БСП-ДПС-ГЕРБ-Атака и подобни. Но и младите леви, които не понасят статуквото и БСП като негов крепител – като например Иво Христов, Петър Волгин, Александър Симов, Любослава Русева, Калина Андролова и плеядата нови леви звезди – да породят истинска, европейска лява алтернатива. Защото този път, за разлика от 1984 година, повечето хора в България не са луди. И именно те трябва да бъдат докарани до управлението, както вдясно, така и вляво. Инак лудите, макар вече малцинство, ще продължават да тормозят нормалните.
