Осем години по-късно: Машинистът от влака ковчег е отчаян, болен и безработен. Иска да се самоубие
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Осем години след пожара на влака София-Кардам, който отне 9 човешки живота, помощник-машинистът Георги Николов е отчаян, болен, безработен и с над 24 хил. заем. 31-годишният мъж е сринат, обезверен и огорчен, че държавата и БДЖ са го изоставили в най-трудния момент от живота му и все по-често мисли за самоубийство.
Животът на Георги се преобръща в онзи паметен 28 февруари 2008 г. Тогава той е наряд като помощник-машинист във влака, пътуващ от София за Кардам. Малко преди влизането в гара Червен бряг два от вагоните на композицията, вторият и третия, са обхванати от пламъци. Загиват девет пътници, сред които и шефът на Националния археологически музей проф. Рашо Рашев и млади хора студенти. Като обвиняеми, а след това и като подсъдими са привлечени началник-влакът Иванка Костадинова, шафнерът Георги Георгиев и шефът на поделение „Спални и специални вагони” в БДЖ Георги Иванов. След пет години разследване и съдебни саги те получиха условни присъди. Двамата машинисти Христо Колев и Георги Николов са разпитани и освободени, без да бъдат обвинявани в нищо. По една жестока ирония обаче съдбата стовари най-тежките си удари именно върху тях. Машинистът Христо Колев, помогнал при спасяването на много от пътниците, развива остра белодробна инфекция от вдишаните изгорели газове и през 2014 г. умира, като оставя две деца сирачета. Съпругата му е принудена да води истинска битка със застрахователната компания, която отказва да й изплати обезщетението с мотива, че когато бил подписал полицата с тях, машинистът знаел, че вече е тежко болен и по този начин искал да измами застрахователите.
Не по-малко драматична е съдбата и на помощник-машиниста Георги Николов. Той остава жив, но животът му също се преобръща и срива. Стресът и напрежението отключват паническо разстройство. Три години младият мъж е в тежка депресия и не иска да вижда хора. Живее заключен в апартамента си и единствените живи същества, които вижда, са съпругата и малкото си дете. Освен това мъжът развива и болест на гръбначния стълб. Болката, която изпитва денонощно, е ужасна. За облекчение се налага ежедневно да му бъдат поставяни специални инжекции, чиято стойност на месец е 2000 лв. До този месец здравната каса ги поемала, сега обаче болният ще трябва да си ги купува сам. А това е нещо непосилно с доходите му от едва 140 лв. инвалидна пенсия. По-големият проблем обаче е, че Георги иска да работи, но заради ТЕЛК-а и дадените му 69% инвалидност никой не иска да го вземе на работа. Досега съм ходил на 37 места да питам за работа. Навсякъде казват „добре”, но като разберат, че съм инвалид, бързат да ме отпратят. Кажете ми какво да правя. Единственото, което ми остава, е да започна да крада, за да си изхранвам семейството, или да си изкопая гроба и да сложа край на живота си”, вдига рамене Георги.
Мъжът и днес си спомня в детайли страшната нощ на пожара на 28 февруари. По това време той бил в локомотива с колегата си Христо. „Видяхме пламъците от вагона, които надхвърляха 4 – 5 м и се издигаха над контактната мрежа. Веднага спряхме влака и слязохме с пожарогасителите да го гасим. Хората бягаха, скачаха от влака и пищяха в паника. Първата пожарна, която дойде, беше без вода и нищо не можа да свърши. След като се ориентирахме в обстановката, разкачихме двата вагона от останалите и ги оставихме да си доизгорят, за тях не можехме да направим нищо. Дойде един дизел и ни издърпа до гарата в Червен бряг. Там ни накараха да закачим обратно композицията и да я закараме до Горна Оряховица. Аз обаче отказах категорично, защото след стреса не бях в състояние да возя хора”, разказва машинистът Георги. Той е категоричен, че пожарът не е бил причинен от незагасен фас или неизправна лампа, а от нещо доста по-сериозно и не е изключено да е бил и умишлен.
След пожара помощник-машинистът иска да бъде преместен и започва работа като елтехник в локомотивното депо. След две години обаче моли да бъде преместен и оттам заради отключено психическо разстройство. Никой не иска да ме вземе вече. Аз наистина съм инвалидизиран, но мога да работя нещо леко, което да не е опасно и да не изисква специални умения и квалификация”, обяснява мъжът. Той се жалва също, че след като напуснал БДЖ, никой от системата повече не се сетил за него и не го потърсил.
Освен че няма пари за храна и лекарства, бившият помощник-машинист има да изплаща и ипотечен кредит за семейния апартамент. Остават му още 24 хил. лв., които ще трябва да изплаща още 14 години по 200 лв. месечно.
