ОТ ПАРЛАМЕНТА ДО ШАОЛИН! Павела Митова ЕКСКЛУЗИВНО ПРЕД ПИК за най-необичайното изпитание в живота си и какво я отведе при будистките монаси (СНИМКИ)

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Доскорошният депутат и председател на Комисията по енергетика в парламента, Павела Митова, избра необичаен начин да продължи напред след края на политическата си кариера.

В социалните мрежи тя успя да изненада всички - оказа се, че е обучение по кунг фу в емблематичния манастир Шаолин в Китай, където се практикуват сурови бойни техники, вътрешна енергия и строга медитация. 

Будисткият храм е място, за което се изисква не само психическа, но и физическа издръжливост. Там не всеки може да оцелее на изпитанията, на които монасите поставят своите ученици. Въпреки това обаче, по отколешна българска традиция, в социалните мрежи се намериха критикари, че даже и някакви бивши Тик-Ток министри, които омаловажиха изпитанията, през които преминава 50-килограмовата бивша депутатка в Шаолин. Същите тези критици, макар и представители на т.нар. силен пол, не биха издържали и ден на нечовешките изпитания, през които бившата депутатка на Слави Трифонов преминава в Китай. 

Какво накара Павела Митова да замени парламента с Шаолин, как изглежда един ден сред монасите, кое изпитание едва не я накара да се откаже и какво разбра за политиката, егото и собствените си граници – бившият депутат разказва ЕКСКЛУЗИВНО ПРЕД ПИК от Китай.

Интервю на Елиана ВАСИЛЕВА

- Г-жо Митова, как един доскорошен депутат стига до решението да замени парламентарната зала с манастир в Шаолин?

- Може би точно защото съм била депутат. След години, в които всеки ден си в динамичната среда на шум, конфликти, позиции, очаквания, лъжи и публичност, в един момент разбираш, че имаш нужда да чуеш собствените си мисли. След вота през април имах избор - да стоя и да обяснявам на всички какво се е случило и да се ядосвам на резултата, да отида на море или да направя нещо полезно за себе си. Избрах третото. И Шаолин не беше бягство, а предизвикателство. Исках да попадна в среда, в която никой не се интересува каква длъжност съм заемала, колко интервюта съм дала или какво съм казала от парламентарната трибуна. Там има само тренировка, дисциплина и това дали можеш да станеш в 5:30 сутринта и да започнеш отначало, когато всичките ти сили са изцедени от предходния ден.

А и честно казано, след политиката човек трябва да има чувство за хумор, да може да тества възможностите си и да продължава да се развива.

- Отидохте там, за да научите нещо ново или за да се освободите от нещо старо?

- И от двете по малко. Човек много трудно може да научи нещо ново, ако е прекалено зает да държи старото. А аз обичам новостите. Ексцентрична натура съм. Отидох да науча бойно изкуство, което винаги ме е вълнувало, но всъщност започнах да разбирам много повече за дисциплината, търпението и собствените си граници. В политиката постоянно си в режим на реакция - някой казва нещо, ти отговаряш; някой атакува, ти се защитаваш; появява се проблем и трябва да заемеш позиция позиция. В Шаолин никой не те пита каква е позицията ти. Показват ти упражнението и целта. Правиш го, постигаш я. Не можеш - опитваш пак. Можеш - не очакваш аплодисменти, а продължаваш със следващата цел. Това е доста отрезвяващо.

- От какво имахте нужда повече в този момент - от физическо изпитание или от дистанция от живота, който сте водили дотогава?

- От дистанция. Но не от дистанция от живота, а от дистанция от шума и манипулацията около него. Когато си публична фигура, много лесно започваш да живееш през реакциите на другите - кой какво е написал, кой какво е казал, кой те харесва, кой те атакува, как изглеждаш отстрани. Понякога губиш и представа кое е реалност и кое измислица. Там това изчезва. В 5:30 сутринта няма социални мрежи, няма телевизионно студио, няма съмнително стимулиран политически коментатор, няма човек, който да ти обяснява какво трябва да мислиш за себе си. Има горещо и влажно утро, изтощителна тренировка и собственото ти тяло, което много ясно ти казва къде са ти границите. И после ти напомня, че те е лъгало… можеш още! Понякога точно това ти е необходимо: да останеш насаме със себе си, за да разбереш какво всъщност искаш да вземеш със себе си нататък.

- Кое се оказа по-трудно - физическото натоварване или дисциплината, и имаше ли момент, в който да си кажете "Какво въобще правя тук"?

- Има моменти, в които си го казвам. Особено когато сутринта започва в 6:00 с Тай Чи, след това имаш три часа тренировка, кратка почивка, а следобед продължаваш с бойни изкуства още 3 часа и индивидуална тренировка. Тялото ти започва да задава въпроси, на които егото ти няма добър отговор. Но точно това е ценното. Физическата болка в един момент става реална. Тя не може да бъде манипулирана. Не можеш да излезеш и да кажеш: "Всъщност се справих прекрасно", ако не си успял да направиш упражнението.

Дисциплината е по-трудна. Защото дисциплината означава да направиш нещо и когато никой няма да те похвали за него… Всъщност да направиш повече, отколкото мислиш, че си способен и…да го повториш.

- Кое беше най-тежкото изпитание, на което ви подложиха?

- Без никакво съмнение - стълбите до храма. Повечето хора мислят, че бих отговорила с Qi Gong (практика, в която ти нанасят непрестанни силни удари с юмруци и ритници на точно определени места или, ако мускулатурата ти е вече достатъчно подготвена чупят дървен прът в крайниците ти - б.р.). Но не - за мен бяха стълбите. Около 6000. И най-трудното в тях не е само физическото натоварване. Най-трудното е, че ги изкачваш сам със себе си. Всеки ден ги виждаш. Всеки ден знаеш колко са. А в четвъртък следобед тренировката е четири изкачвания.

Първия път ги изкачваш нормално и слизаш. Втория, с подскоци на един крак и тичане надолу. Третия, с подскоци на два крака, като прескачаш по едно стъпало, а слизането е лазейки. А четвъртия път изкачването е в клек, а слизането на планк. Цялата процедура продължава между три и четири часа. И има нещо много особено в тези стълби. На всяко следващо ниво си абсолютно сигурен, че повече няма да можеш. Казваш си: "Това е. Дотук съм". И после правиш още едно стъпало. После още едно. И в един момент разбираш, че границата, която си си поставил, не е реалната ти граница. Тя е границата, която си си представял. Това може би е най-ценният урок, който получавам тук. Човек много често се отказва не защото не може, а защото предварително е решил, че не може. Стълбите те учат на нещо много просто - че можеш да продължаваш. Не мислиш за 6000-те стъпала. Мислиш за следващото. И когато накрая стигнеш горе, не си победил стълбите. Победил си собственото си убеждение, че не можеш повече.

И точно тогава разбираш, че можеш много повече, отколкото си очаквал. Може би затова тези стълби ми говорят толкова силно и извън тренировката. В живота също има моменти, в които виждаш целия път пред себе си и той изглежда невъзможен. Тогава не ти остава нищо друго, освен да направиш следващата крачка. И после следващата.

- Какво научава човек за себе си, когато няма публика, няма пост, няма титла и никой не се интересува кой е бил?

- Разбира дали харесва човека, който остава, когато всичко останало изчезне. Това е може би най-интересната част от Шаолин за мен. В политиката титлата е част от идентичността ти. Хората те наричат "госпожо председател", "госпожо депутат", "госпожо еди-каква си". Постепенно започваш да свързваш себе си с ролята, която временно заемаш.

В Китай никой не знае и не го интересува кой си бил вчера. Интересува ги кой искаш да бъдеш утре и какво ще направиш днес за да си с едно стъпало по близо до целта. И това е освобождаващо. Разбираш, че титлата е нещо, което носиш. Но характерът е нещо, което остава, нещо което моделираш с труд, дисциплина, воля и постоянство.

- Къде се изисква повече самоконтрол - в Шаолин или в българския парламент?

- Зависи от деня. В Шаолин поне знаеш срещу какво се бориш. Срещу собствената си умора, слабост, нетърпение и желание да се откажеш. В парламента понякога се бориш с хора, които имат много свободно време и микрофон.

Но шегата настрана, политиката също изисква огромен самоконтрол. Понякога най-трудното нещо е да не отговориш веднага. Не винаги съм го постигала в миналото. Това е едно от нещата, които започвам да разбирам по-добре тук - силата не е непременно да реагираш. Понякога силата е да можеш да не реагираш. Трябва да умееш да стоиш неподвижен докато те удрят многократно и очите ти се насълзяват несъзнателно. Разбира се… трябва да знаеш и кога да удариш обратно.

- Монасите учат на дисциплина и овладяване на егото. Не е ли точно това, което най-често липсва в политиката?

- Егото е един от най-големите проблеми не само в политиката, а изобщо в обществения живот. Когато започнеш да вярваш, че ти си незаменим, вече си загубил реалната си преценка. Политикът трябва да има самочувствие, защото иначе няма да може да носи отговорност. Но трябва да има и достатъчно смирение, човечност и търпение. Това е много тънка граница. И може би най-големият урок от Шаолин е именно този - можеш да бъдеш силен, без да се нуждаеш постоянно да доказваш, че си силен. А невидимата сила е зашеметяващо видима!