Още един журналист проговори за безобразията във вестник "Стандарт", където не изплащат заплати
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Един след друг журналистите от вестник "Стандарт" проговарят за безобразното положение в медията, в която не се изплащат заплати на служителите.
След като вчера Иван Филчев описа патилата си, свързани с "водещото издание", във Фейсбук реагира и неговата колежка Мария Андреева. Публикуваме позицията й без редакторска намеса.
Днес най-тържествено се признавам за предател.
Предател на работодател (ех, колко поетично звучи), който ме е „хранил“ в продължение на 5 години. А по-скоро аз него.
Преди два месеца напуснах в.„Стандарт“ и взех решение поне засега да се разделя с журналистиката. Дълго време и преди, и след това, си спестявах подробностите защо съм го направила. Не защото ме е страх, че няма да ми изплатят дължимите заплати (към момента за юли, август и септември), или пък че някои хора ще се обадят на други и вече в никоя медия няма да ме вземат на работа. Направих го от уважение към работодателя, с който въпреки нередовните плащания и откровената гавра с труда ми през последната една година, исках да запазим цивилизовани отношения.
Впрочем, самата г-жа Бозукова ме уверяваше на последната планьорка, че тя с всички се разделя цивилизовано и аз няма да съм изключение.
И моето търпение (наречете го възпитание, ако искате), обаче си има граници и тази вечер те бяха преминати. Вдъхнових се от един колега, с който никога не сме били близки, но уважавам заради това, че си отваря устата и не си премълчава някои истини, които други (като мен) по някаква причина решават да спестят. Признавам си, не ми се занимаваше. Не ми се занимаваше да пиша такива постове, да изкарвам кирливи ризи и да давам обяснения кое, как и защо е станало. Е, вече ми се занимава.
Затова си вземете пуканките и четете внимателно.
Напуснах „Стандарт“ реално в началото на септември, формално в края му (пуснах си отпуската). През юли, август и септември, напуснаха общо сигурно над 15 души (не съм ги броила). Общата за всички причина – забавяне на заплати с 3-4-5 месеца, някои и повече.
Нулеви изгледи за наваксване на плащанията. Моята логика бе, че по-добре да си стоя вкъщи и да си търся работа, отколкото да работя на вересия и да се трупат още повече дългове към мен. И без това работата беше станала толкова натоварена, че ощетяваше и мен, и семейството ми.
Забавените плащания обаче бяха само половината от причината да напусна, и ако бяха само те, можеше и да продължа да работя. Защото обичах професията си, обичах колегите си и ми е много жал, че вече не делим и веселите, и трудните моменти всеки ден. Само че, „Стандарт“ се изгаври с мен, продължение на една година, и то в един от най-чувствителните периоди от живота ми – когато родих детето си. Е, не можех да допусна тази гавра да продължава. Продължавайте да четете..
До есента на 2014 година се чувствах страхотно като член на международния отдел на вестника.
Работата бе интересна, нормално напрегната, а екипът ни бе страхотен, въпреки някои неразбирателства. Отивах с желание в редакцията и си тръгвах доволна и нетърпелива да се върна на следващия ден, за да изпълня отново дълга си към компанията и обществото. Същата година, обаче, ми се случи едно от най-хубавите неща в живота – станах майка.
Така през ноември 2014 г. излязох по майчинство. Не ми се тръгваше от редакцията и излязох с идеята да се върна при първа възможност, а не да стоя две години вкъщи. През ноември 2015 г. реших да се върна, а дъщеря ми нямаше още 1 година. Можех да остана вкъщи и още малко, но междувременно ми съобщаваха, че отделът е претърпял промени и имат наистина голяма нужда от мен. Все още си обичах работата и колегите и се върнах.
Изненадите започнаха още първия ден. Оказа се, че се готвят кадрови промени в цялата редакция и аз не просто трябва да се върна, а да стана зам.-шеф на отдела. Повишение, ще си кажете вие. Да ама не. Това означаваше увеличаване на отговорностите и стоене на работа до 20-21 ч поне два пъти в седмицата и работа в продължение на 7 или 14 дни без почивка, ако шефът излезе в отпуск или болнични – нещо, несъвместимо с малкото човече вкъщи. Никой не ме беше питал. Всъщност, така и не станах зам.-шеф официално. Промениха се само отговорностите, но не и заплатата.
Можеше да не се съгласиш и да напуснеш, ще си кажете вие. Ами да, точно това направих. Веднага след промените заявих, че ако не ми се промени и възнаграждението, работа има и другаде и аз рано или късно ще си намеря.
Грешката ми бе, че не го направих веднага. Ако бях напуснала януари-февруари, сега нямаше да съм с три заплати назад. Точно тогава нещо се бяха стреснали и плащаха редовно в продължение на 2-3 месеца. Но от уважение към работодателя, към екипа си и поради факта, че още обичах това, което правя, не напуснах веднага. Реших да изчакам с надеждата, че ще има положително решение по въпроса със заплатата или поне с кадровия въпрос в отдела, в който хората бяха под санитарния минимум.
Летните отпуски и работата 14 поредни дни без почивка, всеки ден до 20 ч поне, сложиха последната капка в чашата на безумното ми търпение и безумната ми коректност и уважение към един некоректен работодател, който няма и грам уважение към служителите си, нито като професионалисти, нито като хора. Върнах се от отпуск в началото на септември и заявих, че си тръгвам.
Колегите, включително по-висшестоящите, ми пожелаха успех. Г-жа Бозукова ми заяви на планьорка, че не одобрява това мое решение и ще трябва да го обсъдим допълнително. После явно се отказа и ми разписа молбата до края на деня. Но уви, циганията не свърши. Седмица по-късно отидох да си взема заповедта за освобождаване и останалите документи, както се бяхме уговорили. Заявиха съм, че съм „много нахална“. Представяте ли си, да искам да си взема трудовата книжка, заповедта и всичко останало и да се разделим завинаги! Еми, не успях, само трудовата книжка измъкнах, заповедта и служебните бележки трябва да ходя да си ги търся. А ми е толкова неприятно, но ще се наложи – ще ми трябват за съда скоро.
И така, днес случайно научих, че в редакцията раздавали пари в кеш на останалите пазители на вестника, но на нас, предателите, не се полагало. А ни уверяваха, че заплатите наистина се бавят, но ние напусналите не сме в някакъв черен списък. Пусне ли се плащане към настоящите служители, ще има и за другите. Все пак това са за три месеца назад, ние сме си ги изработили, по дяволите!
Това, да си кажа честно, никак не ме учуди. Даже не ме изнерви, то си беше ясно. Слава Богу все още не съм затънала в кредити като други колеги, на които искрено съчувствам. Но си искам парите! Юли и август бяха най-кошмарните месеци в работата за последната година, и ми се дължат и за септември, когато съм била в законен отпуск. Изработила съм всяка стотинка и за секунда не съм била некоректна към работодателя си. Ще си намеря свидетели, ако трябва. Впрочем, повечето от тях и те са като мен предатели, но не ми пука.
Това дълго изявление е само началото. Не исках да влизам в грозната сценка с кирливите ризи, но така или иначе вече съм част от нея. Оставям на вас да прецените дали с това си изказване съм свалила нивото и съм паднала на нивото на „хейтърите“ или е нормално един служител, журналист и гражданин да разкрива някои възгрознички истини. Аз не мога да преценя.
Следващата стъпка е да си потърся правата в съда. Може да е бавно и трудно, но в никакъв случай не е невъзможно. И ако някой си е мислел, че съм глупавичка и може да ме използва, понеже не съм от тези дето ходят да си отварят устата за всичко и си работят тихичко и коректно, не е познал! Може прагът ми на търпение да е бил по-висок, или пък възпитанието да не ми е позволявало да хейтя наляво и надясно. Но решението вече е взето, а възможностите – неизчерпаеми!
