Петър Волгин в ПИК и "Ретро": Елизабет II и смешните БГ монархисти
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Няма нищо по-нормално от това жителите на Великобритания да скърбят по повод кончината на Елизабет Втора. Най-малкото защото огромното мнозинство от тях не си спомнят друг британски монарх. Освен това през всичките седемдесет години, в които заемаше британския престол, Елизабет Втора доказа, че може да бъде едновременно дистанцирана от злободневните политически битки и да бъде близо до гражданите на Великобритания. Поведението ѝ в най-пълна степен показваше какво значи да олицетворяваш единството на нацията.
Ето защо картините на скърбящи британци – като се почне от членовете на кралското семейство и се стигне до най-обикновените хора – са съвсем естествени. Тези хора не се преструват, те скърбят наистина.
По доста по-различен начин изглеждат нещата с кончината на Елизабет Втора, когато се пренесем в България. Оказа се, че и тук има много скърбящи хора, само дето тяхната скръб и монархическо преклонение изглеждат твърде изкуствени. Кой знае защо българските телевизионни водещи си бяха сложили най-тъжните физиономии и най-траурните дрехи. Човек би могъл да си каже, че за тях не е имало, няма, а и няма да има по-черен ден в човешката история.
Явно от същото настроение бяха обладани и гостите в телевизионните студиа, които коментираха смъртта на Елизабет Втора. Всевъзможни професори, изкуствоведи, специалисти по етикет, журналисти надълго и нашироко ни обясняваха какво величаво нещо е британската монархия и какъв свят човек е била отишлата си кралица. Струва ми се, че такъв взрив на промонархически настроения в българското общество не е имало от времето, когато Симеон Сакскобургготски стъпи на родната си земя за пръв път след дългогодишно изгнание. Все пак онова преклонение пред „Особата“ беше разбираемо. Макар и прекарал голямата част от живота си извън България, Симеон Втори си остава последният български цар, а и към него бяха насочени надеждите за преодоляването на втръсналото на много хора тогавашно синьо-червено противопоставяне.
А днешните български „промонархически говорители“ изглеждат смешно и в същото време дълбоко провинциално, докато напоително ни обясняват прелестите на британската конституционна монархия. Логичният резултат от всичките им дълбокомислени разсъждения е колко хубаво би било, ако и в България, така да се каже, ако е възможно, да вземем нещо от тази система, в която освен прекрасноти, нищо друго няма.
Все си мислех, че това с директното пренасяне на чужди модели в български условия сме го играли достатъчно на брой пъти и би трябвало да сме се убедили, че нищо добро от това не произлиза. Нужно ли е подробно да се обяснява до какво доведоха опитите да се приложи у нас „светлият съветския комунизъм“, а след него и „свещеният пазарен капитализъм“? С една дума, до тотален провал доведоха тези опити. Същото ще стане и ако тръгнем да заимстваме „челния опит“ на британския монархизъм.
Между другото резултатът няма да е по-различен и ако тръгнем да променяме днешното си държавно управление с някаква форма на президентска република. И няма никакво значение дали ще изберем френския, руския или американския вариант на президентското управление. Пак до провал ще стигнем. Просто защото всяка държава има своите специфики, оформили се в резултат на развитието на историята и културата. И всеки опит да бъде пренебрегнато всичко това в името на някакъв „универсално добре работещ“ чуждестранен модел завършва с крах.
Факт е, че през 90-те години на миналия век много наши сънародници вярваха, че някаква форма на монархическо управление е по-добро за страната ни, отколкото класическата парламентарна демокрация. Вероятно си спомняте и много популярния тогава възглас „Искаме си Царя!“, който шегобийците трансформираха в „Искаме си царя! А също и топа, и офицера!“. В крайна сметка безвъзвратният упадък на монархическата идея дойде именно след осемгодишното пребиваване на някогашния цар Симеон Сакскобургготски във властта. След това никой сериозен анализатор или политик не споменаваше възможността България да се върне към каквато и да било форма на управление, включваща дори и минимален монархически елемент.
Тези дни покрай обсъжданията, съпровождащи смъртта на Елизабет Втора, темата май отново става актуална. Даже ми е странно, че толкова много от говорещите телевизионни глави са така силно благоразположени към монархията. В това наистина има нещо дълбоко провинциално. Докато гледам как всевъзможните бг експерти се превъзнасят по британското кралско семейство, си представям следната картина. Някакъв човечец от не особено развита държава по волята на случая се оказва запратен в Лондон. И така, стои си той пред Бъкингамския дворец, наблюдава смяната на караула и не спира да цъка с език и да си повтаря на глас: „Леле, леле, каква класа! Леле, леле, каква изисканост! Ех, ако можеше и у нас да бъде така!“
Ами не може. А и не е нужно. Подобен поплак прилича на онези призиви, чували се около създаването на Търновската конституция, според които и у нас, подобно на Великобритания, трябвало да има двукамарен парламент. В Долната камара да стоели по-обикновените депутати, а в Горната – онези по-така, по-изисканите. Основният проблем на тази концепция е, че в тогавашна, пък и в днешна България „изискани“ няма откъде да вземеш. Във Великобритания, а и в други подобни държави аристокрацията, както и свързаните с нея мислене и поведение съществуват от много столетия. Те са естествени. Докато при нас претенциите на някои да бъдат подобна „аристокрация“ звучат смешно, най-меко казано.
В България, където идеята за равенство винаги е била една от най-масово споделяните, да се превъзнасят прелестите на аристокрацията, монархията и Камарата на лордовете не звучи никак сериозно. Прехласването по чуждото и сляпото му копиране, без значение дали става дума за политически или философски идеи, никога не ни е водило до добър край.
