ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Напоследък все повече социолози, политолози и всякакви други анализатори предсказват, че след парламентарните избори на 4 април ще трябва да бъде сформирано програмно правителство. Този извод почива на базата на предположението, че сме щели да имаме някакъв ужасно раздробен парламент, с до 7 партии вътре. Това пък правело сформирането на стабилен партиен кабинет почти невъзможно. Следователно единственият изход от тази ситуация бил в създаването на въпросното програмно правителство. То трябвало да бъде подкрепено от всички парламентарно представени партии, като не включва политически фигури, а само експерти. Още един аргумент често се изтъква в подкрепа на създаването на такъв експертен кабинет. Никой не знаел как ще се развие епидемичната ситуация. Напълно възможно било да ни залее трета, че и четвърта вълна. Това пък щяло да удари още повече икономиката. Съответно политическите дрязги трябвало да бъдат забравени, а мечовете прековани на плугове. Така партиите щели да докажат, че са национално отговорни, че интересите на България били по-важни за тях, отколкото злободневните политически стремления.
Хубаво е да си спомним, че България вече имаше едно подобно правителство. То просъществува почти две години (декември 1992 – септември 1994) и негов премиер беше проф. Любен Беров. До съставянето на този експертен кабинет се стигна след падането от власт на правителството на Филип Димитров. Първият кабинет на СДС изкара около година, а провалът си беше напълно закономерен. Премиерът Димитров, когото подмазвачите наричаха Фил Кенеди, се занимаваше основно с две неща. Първо, произнасяше безкрайни и удивително скучни речи. Второ, правеше всичко възможно, за да настрои всички срещу своето правителство. Още след първата половин година управление правителството на СДС се оказа във война не само с политическите си противници, но и с медиите, синдикатите, президента Желю Желев, прохождащия бизнес. „Българският Кенеди“, който явно се интересуваше единствено от нещата, които му прошепва вътрешният му глас, се отнасяше към всички освен членовете на много тесния си приятелски кръг с нескривано презрение. Противниците му, включително и в оглавявания от него СДС, постоянно се увеличаваха, но въпреки това Филип Димитров поиска вот на доверие в парламента. Май само той остана изненадан, когато го загуби и трябваше да сдаде властта само година след като я получи. Ето така се стигна до съставянето на правителството на проф. Любен Беров. То уж се водеше „експертно“ и „непартийно“, но съществуваше основно благодарение на парламентарната подкрепа на БСП и ДПС.
Времето на това „програмно“ правителство няма да остане с добро в българската история. То ще се запомни най-вече с процесите на тотално отдръпване на държавата от всички сфери на обществения живот. И понеже в природата не съществува празно място, на овакантеното от държавата пространство моментално се настаниха сенчестите бизнес практики, чийто физически символ станаха прословутите „мутри“. Всъщност тази дума доби популярност именно в онези години. По време на въпросното правителство „Мултигруп“ се превърна във всевластна бизнес империя, а престъпните групировки си устройваха истински гангстерски войни в центъра на София. БНБ пък започна безконтролно издаване на лицензи на множество частни банки. След няколко години почти всички от тях фалираха, завличайки спестяванията на милиони български граждани. Междувременно вървеше постоянен процес на обедняване на населението. В края на мандата на „програмното“ правителство безработицата достигна 20%, като броят на безработните надхвърли 700 000 души.
Основният проблем при съставянето на правителства като това на Любен Беров е, че никой не поема отговорността за водените от тях политики. Включително и партиите, които крепят въпросните кабинети. Такъв тип управление е идеален за извършването на малки и големи „мошенгии“, както се изразява премиерът Борисов. Вярно, днес ситуацията и в България, и в света съвсем не прилича на тази от първата половина на 90-те години, така че практиките, характерни за времето на кабинета „Беров“, няма как да се повторят едно към едно. Обаче няма как и да не се повтори изкушението на партиите да извлекат всевъзможни облаги, без да им се налага да отговарят за действията си. Ето защо последното нещо, от което България има нужда, е подобен тип „програмно“ правителство. Именно Ковид епидемията и свързаната с нея икономическа криза изискват ясно управление. Имаме нужда от власт, която да не се крие зад разни „безпартийни“ формули, а да поеме категорична отговорност за всичко, което се случва.
Дали ГЕРБ, дали БСП, дали някоя друга партия ще спечели изборите, предстои да разберем. Който и да победи обаче, е длъжен да оправдае доверието на избирателите и (поне) да се опита да състави правителство. Ако пък никой не успее, ще се насрочат предсрочни избори. Нищо странно, нищо катастрофично няма в това. За последните две години в Израел четири пъти ходят до урните. Включително и по време на Ковид пандемията. И никой не вижда особена драма в това. Така че няма никакъв проблем в това да гласуваме отново за парламент след някой и друг месец.
А иначе проблеми българската политическа система има. И то много големи. Един от най-съществените е, че елитите на всички партии все повече и повече се отдалечават от обикновените граждани. Разбира се, това не е само български процес. Подобна тенденция се наблюдава в целия свят. Но това няма как да мине като оправдание за нашите политици. Политическият фалш присъства навсякъде, но в българските условия е направо ужасяващ. И дори не се правят опити за прикриването му.
Ето защо и недоволството на нормалните хора от политическия елит е толкова силно. И то няма как да не намери отдушник. Едни парламентарни избори са отлична възможност хората да дадат израз на дълго трупания в душите им гняв срещу статуквото. Тоест много гласоподаватели решават да подкрепят съвсем нови политически формации. Логични са очакванията, че голяма част от народното недоволство ще се изрази в подкрепа за партии като тази на Слави Трифонов или на Мая Манолова (Отровното три/или вече дуо). Критиците на такова гласуване сигурно ще възроптаят, че абсолютно същото се е случвало преди 20 години с подкрепата за НДСВ или преди 10 с масовото гласуване за същата тази партия ГЕРБ, която днес е обвинявана във всички смъртни грехове. Гласувахте за тогавашните нови лица, ще кажат критиците, и какво постигнахте? Абсолютно нищо не постигнахте. Оказа се, че „новите“ по нищо не се различават от „старите“. Справедливо е това песимистично припомняне. И все пак хората не могат да живеят единствено с песимизъм. Колкото и да са били лъгани, те не спират да се надяват, че поредният нов политически лидер или проект заслужава тяхното доверие. Критиците казват, че Слави Трифонов или Арман Бабикян трудно могат да минат за „нови лица“. Най-малкото защото от години участват в политическия дебат. При това не като епизодични герои с две-три реплики, а много активно. Сега обаче и двамата, а и други като тях искат да правят политика, не просто да говорят за нея. И много избиратели ще подкрепят подобно желание. Просто съпротивата срещу статуквото е толкова силна, че голям брой хора предпочитат да гласуват за нови политици, без дори да познават добре идеите им, вместо да подкрепят вече познатото.
Съветвам тези, които бърчат гнусливо нос при мисълта за подобно гласуване, първо да си припомнят, че това е тенденция, характерна за всякакви държави – както супердемократични, така и не чак толкова демократични. Политическите успехи на Бепе Грило в Италия, на Владимир Зеленский в Украйна, дори на Доналд Тръмп в САЩ показват, че гласоподавателите по целия свят са безкрайно уморени от скучните и еднообразни лица на статуквото. Толкова им е писнало от познатото, че приемат всяка новост за качество. И никой не може да им се сърди за това.
