Петър Волгин и в ПИК и "Ретро": СДС – от могъщ лъв до помиярче, умилкващо се на Борисов

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Преди седмица искащи оставката на правителството демонстранти насочиха гнева си и към централата на НФСБ – партньор в управляващата коалиция. Напълно логичен ход, като се има предвид какви ги говори по адрес на протестиращите лидерът на тази партия Валери Симеонов. Ето така към сградата, в която се помещава ръководството на НФСБ, полетяха яйца, домати и развалени плодове. Вероятно тази случка щеше да си остане само дребен щрих в картината на протестните действия в България от последния месец, ако не беше адресът на атакуваната партия. Знаков адрес. Символен. “Г. С. Раковски“ 134. Преди 30 години именно на този адрес се настани нововъзникналата опозиционна коалиция Съюз на демократичните сили. През 90-те години именно в СДС милиони наши съграждани виждаха онази политическа сила, която единствена е в състояние да превърне България в модерна и просперираща държава. СДС беше не просто коалиция, а впоследствие и партия. СДС беше идея. Въплъщаваше мечтите за свобода, демокрация, пазарна икономика. В името на сбъдването на тези мечти „сините“ гласоподаватели бяха готови да простят всичко на Съюза на демократичните сили – и вечните вътрешни скандали, и неубедителното поведение на някои лидери, и откровените глупости. Защото за обикновените „сини“ по-важна беше идеята, а не злободневието. СДС олицетворяваше всичко хубаво, което трябваше да се случи по време на Прехода, и затова трябваше да бъде подкрепян. Въпреки всичко.

Само че с течение на годините се оказа, че по време на този толкова одумван Преход се случват не само хубави неща. Даже и много лоши неща започнаха да се случват. Държавната собственост беше разпродадена на безценица, а голямо количество хора, най-вече от по-възрастните поколения, заживя в бедност. Да, всеки можеше да говори каквото си иска. И да прави каквото си иска. Обаче когато нямаш пари, възможностите да правиш каквото и да било рязко намаляват. За какво ни е тази свобода, негодуваха все повече хора, когато си броим стотинките и в материално отношение сме по-зле отпреди? А просташкият разкош, който демонстрираха печелившите от Прехода, засилваше усещането, че демокрация може и да има, но справдливостта е безвъзвратно изчезнала.

Всичко това не можеше да не се отрази и на СДС, да не подкопае доверието към него. На пръв поглед Съюзът на демократичните сили бележеше успехи. През 1997 г. дори спечели парламентарните избори с абсолютно мнозинство, а тогавашният ѝ лидер Иван Костов бързо превърна хлабавата коалиция в строго централизирана партия. По време на неговото управление СДС владееше безпрекословно законодателната, изпълнителната и съдебната власт. На практиката партията се беше сраснала с държавата. Именно в това краткотрайно всемогъщество обаче бяха заложени причините за бъдещия крах. Защото, когато контролираш всичко, ти си и отговорен за всичко. Както за постиженията, така и за провалите. Особено за провалите. Да, по време на господството на СДС България стана кандидат-член на ЕС. Обещаха, че ще ни вземат и в НАТО. Обаче в същото време беше извършено и най-голямото разграбване на страната, наречено, вероятно за благозвучие, приватизация. Така започна процесът по увеличаване на неравенството, което в следващите години придоби огрмни размери. Докато шепа богаташи контролираха всички икономически потоци, милиони българи се чудеха как да си платят следващата вноска по кредита. И именно неравенството се превърна в най-отличителната черта на Прехода. И понеже нямаше как да накажат въпросния Преход, българските гласоподаватели насочиха гнева си към СДС, т. е. към партията, която най-силно се свързваше с него. След 2001 г. започна бавното и мъчително сурване на Съюза на демократичните сили в електоралната пропаст. В крайна сметка се стигна до днешното жалко положение, при което СДС се е превърнал от могъщ някога лъв в помиярче, жално умилкващо се в крачола на Бойко Борисов с надеждата да получи някое кокалче. Деградацията на съюза беше особено ярко демонстрирана на последната сбирка на актива на ГЕРБ през миналата седмица. Бойко Борисов, също в неособено добра форма, държи реч, а лидерът на СДС, който се отчете с кратко изявление, се подпира на патерици и клати глава в знак на съгласие. Смее ли да не се съгласи с Борисов? Та нали единствено от него зависи дали на СДС ще му бъде подхвърлено поредното кокалче. Между другото едва ли някой извън тесния кръг на ресорните репортери знае името на председателя на Съюза на демократичните сили. Вероятно пак само ресорните репортери знаят, че СДС все още се помещава в сградата на „Г. С. Раковски“ 134, където съжителства с НФСБ. А лидерът на съюза се казва Румен Христов. Но дори и Христо Руменов да се казваше, нямаше да има никакво значение. Защото нищо не зависи от него. Както и нищо не зависи от СДС. Продължавам да не разбирам защо Борисов е така благоразположен към тази партийка с нищожен електорален потенциал. Може би си мисли, че по този начин добавя „автентична дясност“ и „автентичен антикомунизъм“ към ГЕРБ. Ако наистина мисли така, значи дълбоко се заблуждава. Един файтон „стари седесари“ с нищо няма да му помогне на изборите. Даже напротив. За огромния брой български гласоподаватели СДС е символ на излъганите им надежди. Тези хора искаха да живеят в модерна и просперираща България. Вместо това живеят в държава, проядена от корупция и шуробаджанащина. Положението става още по-гадно, когато се види как живеят много от някогашните „велики сини политици“, в които беше инвестиран толкова огромен символен капитал. Сигурно ви е направило впечатление, че когато някой от тези политици започне да говори по телевизора, той винаги обяснява колко „успешен е Преходът“, какви „невероятни благини е донесъл“. Да, за Петър Стоянов, Надежда Неински (преди Михайлова), Александър Йорданов и за други от този вид Преходът наистина е изключително успешен. На тях и семействата им той наистина донесе много благини. За останалите българи обаче остана мизерията.

Да, яйцата, доматите и развалените плодове, с които беше обсипана миналата седмица сградата, намираща се на „Г. С. Раковски“ 134, формално бяха насочени срещу НФСБ. Но погледнато в по-общ контекст, това е гняв не само срещу коалиционния партньор на ГЕРБ. Това е израз на недоволството срещу трийсетгодишния Преход. Срещу всички онези, които го олицетворяваха. От партията майка СДС произлязоха всички останали „евроатлантически структури“, които обещаваха, че България ще се превърне в земен рай само защото сме направили „правилния геостратегически избор“ – ДСБ, ДБГ, „Реформаторски блок“, „Да, България“, „Демократична България“. Освен неспирното лъготене общото между всички тези формации е, че винаги са били патерици на ГЕРБ. Винаги са влизали във властта благодарение именно на Бойко Борисов. Остатъците от цялата тази компания в момента се опитва да приложи същия „маньовър“, както обичаше да казва другарят Тодор Живков. До последно ще викат „Оставка, Борисов!“, а след изборите отново ще му станат патерица. Тези хора абсолютно са си заслужили и яйцата, и доматите, и развалените плодове.