Писателят Христо Стоянов: Онова нещо стърчи като среден пръст, арогантно, измамно. Отвори ли уста, се лее чалга
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Онова нещо стърчи като среден пръст пред очите ни. Би трябвало при появата му на улицата, при слизането му от джипа всички светофари да светят в червено. Слънцето да е червена точка на небесния екран. Защото това нещо е арогантно, вулгарно е самото появяване, усмивката му крие пошлост. Отвори ли уста се лее чалга. Погледнеш ли го в очите и вече се подхлъзваш.
Но как се получи така, че го допуснахме в домовете си, в главите си го допуснахме. Не изключвахме телевизорите си. И не защото го гледахме. Не. Не. Бяхме уморени. И искахме да си починем. Да се изключим от света. След като сме работили на две, че и три места. След като сме били в БАН или в Катедрата, а после сме карали няколко часа такси. Или сме чистили входове в другия край на града, защото тука ще се пуснат едни слухове, че, видиш ли, професорът чисти входове.
Защото беше така. Професорът, който никога нямаше да даде диплома на това нещо, което от екрана сипеше лустро, показваше превъзходството на парите, превъзходството на арогантността. И тогава, когато трябваше да обърнем внимание на децата си, да им покажем как ни е грижа за тяхното бъдеще, ние пускахме телевизорите си така, както те сега оставят в ръцете на нашите внуци вместо биберони своите таблети и телефони, само и само да не плачат.
Защото ние нямахме сили, както и те сега, да успокоим децата си. И те искаха внимание. До такава степен искаха внимание от нас, че бяха готови да подскачат от удоволствие, ако им зашием един шамар, само и само да усетят, че сме с тях, че присъстваме. Но ние не им дадохме вниманието си и им навирахме главите в телевизорите, само и само да си починем малко, мислейки, че сме изпълнили родителския си дълг пред тях, след като работим на няколко места и им донесем в онова нямане торбичката с хранителни продукти...
И тогава те навираха глави в телевизора, откъдето ни дебнеше онова нещо, което стърчи като среден пръст под носовете ни сега. И показваше измамна реализация, показваше как с арогантност можеш да постигнеш лукс и лустро. Което се превърна в мерило за успеваемост. Ние мислехме, че качването на световната сцена с виола в ръка е успех, но онова нещо разбиваше представите ни на пух и прах, показвайки, че успехът е замяната на виолата с простащината. С арогантността, с лустрото.
И се подиграваше на Лили Иванова от висотата на своето лустро. Тя поддържаше през това време своя глас, своите публики (защото нейният професионализъм стига дори до това, да поддържа и публиката си...)
Докато той стигна годините, на които бе тя тогава, когато обяви Тутанкамон за неин съученик. Но лустрото предаде тялото. И ако Лили Иванова не излиза, защото поддържа един режим, това нещо не излиза, защото заприлича на представите, които се опитваше да внуши за нея. Да. Това е положението. И сега любителите на това нещо, нашите деца и внуци могат вече да преценят докъде води измамното лустро...
